Агата Кристи
Сивия кон (12)

IV

Влетях в портала на „Цветарско студио О. О.“ с известно притеснение. Замая ме мирис на гардения. Роякът момичета в зелени туники, досущ като близначки на Попи, съвсем ме обърка. Накрая я разпознах. Тя напрегнато записваше някакъв адрес и очевидно се измъчваше над правописа. Когато се освободи, след като се бе затруднила с рестото за банкнота от пет лири, аз привлякох вниманието й.

— Запознахме се миналата вечер — с Дейвид Ардингли.

— О, да! — възкликна топло Попи, а погледът й разсеяно премина над главата ми.

— Исках да ви попитам нещо. — Изведнъж ме обхванаха угризения. — Дали да не купя цветя?

Като автомат, на който са натиснали нужното копче, Попи изчурулика:

— Имаме чудесни рози, току-що откъснати.

— Тези тук, жълтите? — наоколо беше потънало в рози. — По колко са?

— Много, много са евтини — изрече Попи с меден гласец. — Само пет шилинга едната.

Преглътнах и заявих, че ще взема шест.

— И няколко от тези много, много прекрасни стръкчета към тях?

Погледнах колебливо към много прекрасните стръкчета, които изглеждаха полуувехнали. Вместо това избрах няколко светлозелени клонки от свежа папрат и очевидно й паднах в очите.

— Искам да ви запитам нещо — подхванах отново, докато тя несръчно подреждаше зеленината около розите. — Онази вечер споменахте за нещо, наречено „Сивия кон“.

Попи така се стресна, че изтърва и розите, и зеленината.

— Бихте ли ми казали малко повече за това?

Както се бе навела към пода, Попи изведнъж се изправи.

— Какво казахте? — запита тя.

— Питах ви за „Сивия кон“.

— Сив кон ли? Какво имате предвид?

— Миналата вечер го споменахте.

— Нищо подобно! За пръв път чувам за подобно нещо!

— Някой ви бил казал за него. Кой беше?

Попи си пое дълбоко дъх и изрече на скороговорка:

— Понятие нямам за какво говорите! И ни е забранено да разговаряме с клиенти… — Тя метна хартията върху моя букет. — Трийсет и пет шилинга, моля.

Подадох й две банкноти по една лира. Тя мушна в ръката ми шест шилинга и бързо се извърна към друг клиент. Забелязах, че ръцете й потреперват.

Бавно излязох навън. Повървях известно време и осъзнах, че бе назовала погрешна цена (стръкче папрат струваше седем шилинга и шест пенса) и ми бе върнала по-голяма сума. Досега грешките й в сметките бяха в обратна посока.

Представих си отново глупавото й лице и широко разтворените очи. В тях се четеше нещо…

„Уплаха — казах си. — Смъртна уплаха… Но защо? Защо!“