Агата Кристи
Сивия кон (11)

III

Понесъл трите акварела подмишница, аз излязох от „Елзмиър скуеър“ четиридесет и девет и тозчас се сблъсках с някой, който се качваше към входната врата. Извиних се, той също ми се извини и вече вдигах ръка да спра едно минаващо такси, когато нещо прищрака в ума ми и аз рязко се извърнах да попитам:

— Прощавайте — не сте ли Кориган?

— Да, а вие — вие сте Марк Истърбрук!

Джим Кориган и аз дружахме навремето в Оксфорд, но оттогава бяха минали повече от петнайсет години, без да се срещнем.

— Стори ми се, че те познавам, но не се сетих откъде — обясни Кориган. — От време на време чета твоите статии — и то с удоволствие.

— А ти? С научна работа ли се захвана, както искаше тогава?

Кориган въздъхна.

— Почти не. Това е скъпо нещо — да работиш сам. Освен ако не попаднеш на някой интелигентен милионер или ентусиазиран тръст.

— Чернодробен метил — нали това беше?

— Каква памет! Не, от метила се отказах. Сега работя върху секрецията на мандариновите жлези и тяхното въздействие. Не си и чувал за тях. Свързани са с далака. Очевидно напълно безполезни!

Обясняваше с увлечението на учен.

— Тогава защо?

— Ами… — В гласа му се прокрадна неловкост. — Има теория, че може би влияят върху поведението. Най-общо казано, те са нещо като спирачната течност в автомобила. Няма ли течност — спирачките отказват. При човека намалението на тези секреции би могло — казвам би могло — да го превърне в престъпник.

Подсвирнах.

— И къде остава Първородният грях?

— Къде наистина? — усмихна се доктор Кориган. — Отците ще се разбунтуват, нали? За жалост никой не се хваща на моята теория. Затова съм полицейски лекар. Много е интересно. Какви ли не криминални типове. Но няма да те отегчавам с работата си — освен ако не обядваме заедно, искаш ли?

— С удоволствие. Но ти отиваше тук — кимнах към къщата зад Кориган.

— Не съвсем — отвърна Кориган. — Канех се да се промъкна тайно.

— Вътре е само икономката.

— Така си и мислех. Исках да понауча нещо за покойната лейди Хескит-Дюбоа.

— От мен ще научиш повече, отколкото от икономката. Тя ми беше кръстница.

— Така ли? Какъв късмет. Къде ще хапнем? Знам едно местенце зад „Лоундис скуеър“ — скромно е, но рибената им супа е чудесна.

Настанихме се в малкия ресторант — бледо момче във френски моряшки панталони поднесе димящ супник.

— Великолепна! — възкликнах, след като опитах супата. — Е, Кориган, какво искаш да знаеш за дамата? И всъщност защо?

— Защо — е дълга история — отвърна приятелят ми. — Първо ми обясни, каква беше старата дама?

Обмислих.

— Беше старомодна — казах. — С викторианско възпитание. Вдовица на бивш губернатор на някакъв незначителен остров. Заможна беше и си обичаше удобствата. Зимите прекарваше в Ескориал и места от този род. Домът й е отвратителен, претъпкан с тежка викторианска мебел и най-безвкусните претрупани сребърни предмети от викторианско време. Деца нямаше, имаше две доста възпитани пуделчета, за които умираше. Беше догматична и заклета консерваторка. Мила, но тиранична. С много определени възгледи. Какво повече искаш да научиш?

— И аз не знам — отвърна Кориган. — Дали според теб е била обект на изнудване?

— На изнудване ли? — ахнах изненадано. — Не мога да си представя нещо по-невероятно. За какво става дума?

И тогава научих обстоятелствата по смъртта на отец Горман.

Оставих лъжицата и запитах:

— А този списък с имена? Имаш ли го?

— Оригинала — не. Но го преписах. Ето го.

Взех листа, който той измъкна от джоба си, и зачетох.

— Паркинсън? Знам двамина. Артър, който постъпи във флота. И Хенри Паркинсън, в едно от министерствата. Ормирод — има един майор Ормирод в полицията; Сандфорд — старият ни свещеник от моето детство се наричаше Сандфорд. Хармъндсуърт? — Не. Тъкъртън… — Замълчах. — Тъкъртън… Да не е Томазина Тъкъртън?

Кориган ме изгледа въпросително.

— Възможно е. Коя е тя и с какво се занимава?

— Вече с нищо. Преди седмица вестниците съобщиха за смъртта й.

— Това не ни помага много.

Продължих да чета.

— Шоу. Познавам един зъболекар Шоу и Джеръм Шоу, кралски съветник… Делафонтейн — това име го чух наскоро, но не помня къде. Кориган. Това ти ли си?

— Искрено се надявам, че не съм. Имам чувството, че да си в този списък не носи щастие.

— Може би. А какво те навежда на мисълта за изнудване във връзка с него?

— Идеята е на криминалния инспектор Лежьон, ако се не лъжа. Беше най-вероятното предположение… но има и други. Възможно е да е списък на контрабандисти на наркотици или на наркомани, или на тайни агенти — всъщност всичко би могло да бъде. Само едно е сигурно — бил е достатъчно важен, щом е извършено убийство, за да се отнеме.

— Винаги ли се вживяваш така в полицейската страна на твоята работа? — запитах с любопитство.

Той поклати глава.

— Не бих казал. Интересува ме характерът на престъпника. Произход, възпитание и по-специално функцията на жлезите — всичко това!

— А тогава защо си се хванал с този списък?

— Убий ме, ако знам — бавно отвърна Кориган. — Вероятно защото си намерих името в него. Да живеят Коригановци! Един Кориган спасява друг Кориган.

— Спасява? Значи си убеден, че това е списък на жертви — а не списък на злодеи! А защо да не е или едното, или другото?

— Прав си. Странна е тази моя увереност. А може да е подсъзнателно. Или нещо във връзка с отец Горман. Не съм го срещал много често, но той беше изискан човек, уважаван от всички и обичан от паството си. Беше от непоколебимите борци. Набил съм си в главата, че за него този списък е бил въпрос на живот и смърт…

— Докъде стигна полицията?

— О, има напредък, но то е дълга работа. Тук проверяват, там проверяват. Проследяват предците на жената, която го е повикала в онази вечер.

— Коя беше тя?

— Нищо загадъчно около нея. Вдовица. Предполагаме, че съпругът й е имал връзка с конните надбягвания, но май не е вярна. Работела за малка търговска фирма — за проучване вкуса на клиентите. Нищо съмнително. Малка фирма с добро име. Там почти не я познават. Произхождала от Северна Англия — Ланкашиър. Единственото странно при нея е, че имаше твърде малко лични вещи.

Вдигнах рамене.

— Предполагам, че това се отнася до много повече хора, отколкото си мислим. Това е самотен свят.

— Да, прав си.

— И тъй, ти реши да се включиш?

— А, само душа насам-натам. Хескит-Дюбоа е необичайно име. Сметнах, че ако понауча нещо за тази дама… — Той не довърши мисълта си. — Но от това, което ми казваш, тук няма никаква нишка.

— Нито е наркоманка, нито контрабандистка на наркотици — уверих го аз. — Не е и тайна агентка. Животът й е прекалено безукорен, за да са я шантажирали. Не си представям в какъв списък би могла да попадне. Бижутата си пазеше в банката, значи не е била интересна за крадците.

— Да знаеш някои други Хескит-Дюбоа? Синове?

— Нямаше деца. Май има племенник и племенница, но с различно име. Мъжът й е единствено дете.

Кориган кисело подхвърли, че съм му бил особено полезен. Погледна си часовника, заяви ведро, че имал да нареже някого, и се сбогувахме.

Замислен се прибрах, разбрах, че ми е невъзможно да се вдам в работата си, и накрая нещо ме подтикна да позвъня на Дейвид Ардингли.

— Дейвид? Тук е Марк. Онова момиче, с което ме запозна миналата вечер. Попи. Как й е презимето?

— Смяташ да ми отнемеш гаджето, така ли?

Дейвид звучеше силно развеселен.

— Ти ги имаш много — отвърнах. — Ще ми отстъпиш поне едно.

— Но ти си имаш една от тежката категория, драги. Мислех, че ходиш с нея.

Ходел съм! Отвратителна дума. И все пак, казах си, поразен от изразителността й, колко добре описва отношенията ми с Хърмия. Защо тогава ме потисна? Винаги подсъзнателно съм смятал, че един ден Хърмия и аз ще се оженим… Харесваше ми повече от всяка друга. Имахме толкова общо…

Без никаква причина, доиска ми се да се прозея… Бъдещето ни се простираше пред нас. Хърмия и аз ще посещаваме сериозни спектакли — това е съществено. Разговори за изкуството — за музика. Без съмнение Хърмия бе съвършената партньорка.

Но скучна, подвикна насмешливо дяволчето от подсъзнанието ми. Това ме възмути.

— Ти заспа ли? — запита Дейвид.

— Не, разбира се. Истината е, че твоята Попи ми се стори много освежаваща.

— Прекрасна дума! Такава е — ако се поема на малки дози. Всъщност се казва Памела Стърлинг и работи в една от ония шикозни цветарници в Мейфеър. Сещаш се — три сухи клончета, лале с обърнати навънка листа и едно лаврово листо. Цена — три гвинеи.

Даде ми адреса.

— Изведи я и се позабавлявай — изрече той мило и покровителствено. — Ще се разведриш. Това момиченце е много невежо — съвсем е празноглаво. Ще повярва каквото и да й кажеш. Но е целомъдрена — не лелей напразни надежди.