Херман Хесе
Лулу (8) (Едно младежко преживяване, посветено на Е. Т. А. Хофман, написано в 1900 година)

8

Лулу беше красива и радостна както никога досега. Лаушер и Угел се навечеряха; приятелите идваха един след друг в гостилницата. Когато всички се събраха, под предводителството на Лаушер, подхванал красивата Лулу нежно за ръка, пристъпиха в големия вътрешен салон. Тук всички стени бяха обкичени с панделки, с гирлянди, а потопът — с много цветни фенерчета, запалени и наредени в различни фигури, голямата маса, застлана с бяла покривка — пълна с чаши за шампанско и обсипана със свежи рози. Поетът поднесе на своята дама лилията на философа, втъкна в косите й едва разтворена пъпка на чайна роза и я заведе до почетното място. Всички шумно и радостно насядаха; вечерта започна с една изпълнена в хор песен. Тапите на шампанското заскачаха, пенливо светлото благородно вино се лееше във фините чаши, при което Ерих Тенцер произнесе слово на шампанското. Избликваха шеги и гръмки смехове, с бурни приветствия бе посрещнат дошлият по-късно Дредихум. Угел и Лаушер, всеки от тях, издекламираха по няколко шеговити стиха. Тогава красивата Лулу запя песен, в която се казваше:

Кралят окован лежеше

в дълбоката тъмница —

но отново станал, беше

Безгрижие той, птица.

 

Литват светлини в небето

и песни из страната,

всички поети, ето,

са в празнична позлата.

 

С лилии и рози грее

светът докрай чудесен,

Сребърната арфа пее

най-хубавата песен.

Когато песента свърши, Лаушер посегна към кошницата с рози, поставена пред него, и аплодирайки на певицата, й хвърли с две ръце бели рози. Веселата война стана всеобща, рози залетяха от място към място, десетки, стотици бели, червени; по косите, по сивата брада на стария Дредихум висяха рози. Сега той стана, вече наближаваше полунощ, и заговори:

— Мили приятели, красива Лулу, всички вие знаете, че отново настъпва царуването на краля Безгрижие. Днес и аз трябва да се сбогувам с вас, но не без надеждата, че ще се видим отново; защото моят крал, при когото се завръщам, е приятел на младостта и поетите. Ако бяхте философи, то бих ви разказал една хубава алегорично-мистична история за новото раждане на красотата и особено за избавлението на поетичното начало от ироничната метаморфоза на мита. Историята, която днес ще узнаете, стига до своя щастлив край. Но бих направил по-добре, ако ви представя избавителния край на тази история в приятни картини.

Всички погледнаха към протегнатия му показалец, който сочеше голяма бродирана завеса, спусната в единия ъгъл на стаята. Тази завеса изведнъж бе леко осветена отвътре и пред тях в тъканта й се появяха безброй сребристи лилии, които обграждаха буен извор, уловен в красив мраморен басейн. Изкусната тъкан и осветлението бяха толкова чудни, че лилиите израстваха, накланяха се и се преплитаха, че се виждаше изворът да блика и да се разлива, дори ясно се долавяше неговият благороден хладен ромон.

Всички очи бяха приковани в прекрасната завеса и никой не забеляза, че в стаята бързо едно след друго угаснаха всички фенерчета. Очаровани и възбудени, хората следяха вълшебната игра на изкусните лилии; само поетът не й обръщаше внимание, а в тъмнината погледът му, жарък, с обожание бе впит в красивата Лулу. Едно свято-красиво сияние нежно лежеше на нейното фино лице, матово-светло и в същото време одухотворено, в чудесните й тъмни коси блестеше бялата роза.

Лилиите, неописуемо стройни и хармонични, се движеха в своеобразен хоровод от цветя около извора. Движението и изящните им извивки прибулваха сетивата на затаилите дъх наблюдатели със сладостна мечтателна мрежа от почуда и благоговение. Тогава удари един часът след полунощ. Светкавично блестящата завеса се вдигна нависоко: от дълбокия здрач се очерта просторна сцена. Философът стана; в тъмното чуха как той отмести креслото. Дредихум изчезна и веднага отново се появи на сцената, по косите и брадата му още висяха рози. Постепенно пространството на сцената бе изпълнено от все по-засилваща се светлина, докато бистрият и блестящ извор и градината с лилиите от завесата сега можеха да се видят как цъфтят и шумят в една благородна действителност.

По средата стоеше геният Хадербарт, у когото, въпреки по-високата фигура, можеше да се познае Дредихум. В дъното, очароващ, перленосин и красив, се издигна опаловият замък, в чиито зали през широките дъги на прозорците можеше да се види как в невъзмутено спокойствие седи на трон могъщият крал Безгрижие. Докато светлината все повече и повече се насищаше до лъчезарен блясък, Хадербарт излезе в средата на сцената, като мина покрай свеждащите се лилии с огромна приказна арфа от сребро. Сега блясъкът на светлината, ослепително прекрасен, затрептя в трескави вълни, сребристи и е цвят на перуника, над опаловите стени.

Като се вслушваше, магьосникът удари една-единствена, дълбоко звучаща струна, на арфата. Проехтя силен царствен тон. Бавно лилиите от предния план се оттеглиха встрани, от сцената надолу се появи тържествено стълбище. В тъмния салон, висока и стройна, се изправи красивата Лулу, закрачи по стълбата, която зад нея отново изчезна, и тя се появи в неизказаната хубост на принцеса. С дълбок поклон геният Хадербарт й предаде арфата; от ясните му старчески очи се стичаха сълзи и падаха заедно с една разцъфтяла роза от брадата му на земята.

Принцесата се изправи, висока и блестяща, пред арфата Сребърна песен. Тя протегна десница с широко движение високо към замъка, притегли арфата до рамото си и с тънки пръсти докосна всичките й струни. Разнесе се песен, нечувано блажена и съзвучна, прославящи я, всички високи лилии се стълпиха около своята владетелка. Още един пълен чист акорд на трептящите вълшебни струни — ето че зашумя в бързото си падане и завесата. За момент тя още беше озарена от вътрешен блясък, буйно увлечени, избродираните лилии танцуваха една през друга все по-бързо и неудържимо, докато можеше да се види само един-единствен сребърен вихър, който изведнъж беззвучно потъна в пълен мрак.

Омаяни и занемели, приятелите стояха и седяха и тъмната стая. Едва след това те почнаха да идват на себе си. Запалиха светлина. По непредвидливост целият забравен фойерверк пламна и с ужасен шум започна да пука и да шуми едно през друго. Стопанинът и стопанката дотичаха, обвиняваха и ругаеха. Откъм улицата някакъв нощен пазач чукаше с копието си по затворените капаци на прозорците, крещеше и питаше какво става.

Но никой не намери и следа от Лулу и от философа. Референдарят Риплайн взе да се ядосва и да говори за магьосничество; но никой не го слушаше. Херман Лаушер се бе оттеглил в стаята си и се бе заключил отвътре. Когато на другия ден в ранни зори той отпътува, още нямаше ни следа от красивата Лулу. И тъй като Лаушер незабавно се отправи към чужбина, не можеше да съобщи нищо за по-нататъшния ход на нещата в Кирххайм. Защото самият той бе записал изложената история, като се придържаше към истината.