Херман Хесе
Лулу (6) (Едно младежко преживяване, посветено на Е. Т. А. Хофман, написано в 1900 година)

6

Късно вечерта на същия ден Ерих Тенцер още дълго стоя в „Короната“, докато и Лаушер със свещ за през нощта не се качи в хотелската си стая и не го остави сам в тихия салон на кръчмата. Лулу още седеше с него на масата; тогава изведнъж неочаквано Ерих буйно отблъсна чашата с бира настрана, уловя ръката на красивото момиче, огледа я, покашля се и започна следната реч:

— Госпожице Лулу, трябва да произнеса едно слово, трябва да ви обвиня. У мен се вълнува бъдещият прокурор. Вие сте непозволено красива, вия сте по-красива, отколкото човек може да бъде, и с това правите себе си и останалите нещастни! Не се опитвайте да се защитавате! Къде е моят добър апетит? Къде е моята чудесна жажда? Къде е целият запас от параграфи на Гражданския кодекс, който е помощта на Майзеловия справочник мъчително бях набил в главата си? А Пандектите^[1]? Къде са наказателното право и гражданският процес? Да, къде останаха те? В главата ми има само един-единствен параграф, който се нарича Лулу. А забележката под линия, съдържа: О, прелестна! О ти, най-прелестна от всички!

Очите на Ерих бяха широко отворени, лявата му ръка със спотаен яд мачкаше новата модерна копринена шапка, а десницата си бе вкопчил в хладната китка на Лулу. Девойката плахо дебнеше възможност да се измъкне. До бюфета хъркаше господин Мюлер тя не биваше да вика.

Тогава неусетно вратата леко се открехна и една ръка, ръкав от фланелена дреха, се промъкна през отвора, мярна се нещо бяло и с шум падна на пода. Веднага след това вратата отново бързо бе притворена. Лулу се отскубна, скочи натам и вдигна от пода изписан лист хартия за писмо. Ерих навъсен мълчеше. Тя обаче ненадейно се засмя и му прочете какво пишеше на листа:

Господарко, как така ще ми се смееш?

Погледни, главата жарка на поета,

горда и студена според тебе, клета

е в краката ти, засрамена немее

и едно сърце, познало висша радост,

както и дълбока скръб през свойта младост,

плахо в твоята ръка сега трепери!

Розите, които, скитник аз, намерих,

песните, които в мен, певеца, пеят,

от копнеж изгарят и докато тлеят,

са в краката ти, засрамени немеят…

Как така ще ми се смееш?

— Лаушер! — извика Ерих възмутено. — Обесникът! Нима ще повярвате, че наистина влага нещо страшно сериозно в своите проклети стихове? Стихове! Нещо от този род той пише на всеки три седмици, и все на различни.

Лулу не отговори нищо на възмутения, но се заслуша към отворения прозорец. Оттам идваха безредни акорди на китара и нечий басов глас редеше:

Стоя изпълнен с вяра

и свиря на китара.

Не чакай дълго ти —

в певеца се влюби!

От един порив на вятъра прозорецът се блъсна с дрънчене. В този момент стопанинът до бюфета се събуди и в лошо настроение излезе иззад тезгяха. Ерих хвърли пари на масата, остави бирата си недоизпита, без да се сбогува, напусна салона и тичешком с един скок слезе по стълбите зад гърба на китариста, който не беше никой друг освен референдаря Риплайн, сега, скаран с Ерих и навъсен, той тръгна към вала под кестените.

Красивата Лулу угаси газовите лампи в кръчмата и коридора и се прибра горе в стаичката си. Докато се изкачваше по стълбата и мина край стаята на Херман Лаушер, чу забързани стъпки и чести дълги въздишки. Като клатеше глава, тя стигна до стаичката си и легна да отдъхне. Тъй като не можеше веднага да заспи, премисли още веднъж вечерта; но сега вече не се усмихваше, нещо повече, беше тъжна и всичко й се струваше неуспешен фарс. С чистото си сърце Лулу се учудваше как всички тези хора толкова глупаво и тесногръдо просто мислят за себе си, а у нея всъщност почитат и обичат единствено хубавото лице. Тези млади мъже й изглеждаха като заблудени сиротни нощни пеперуди, които се въртят в шемет около слаба светлинка, докато произнасят високопарни речи. Струваше й се тъжно и жалко как те непрекъснато говорят за красота, младост и рози, издигат около себе си пъстроцветни театрални декори от думи, докато цялата тръпчива истина за живота, чужда, отминава край тях. В собствената й малка скромна девича душа тази истина бе вписана дълбоко и без украса: изкуството да живееш се състои в това да се научиш да страдаш и да се научиш да се усмихваш.

Поетът Лаушер лежеше в леглото си в полудрямка. Нощта беше усилна. Бързи, незавършени, трескави мисли се надигаха зад горещото му чело и се губеха в бегли избледняващи сънища, без при това съзнанието му да бъде отминато от тежката душна августовска нощ и от упоритото мъчително бръмчене на няколко комара. Най-вече те го изтезаваха. Ту му се струваше, че комарите бръмчаха:

О, съвършенство,

рядко се явяваш ти, ала днес…

Ту, че това може да бъде песента на мечтаната арфа. Тогава изведнъж му дойде наум, че сега неговите стихове са в ръката на красивата Лулу и че тя знае за любовта му. Това, че Оскар Риплайн бе изпълнил на китара серенада и че вероятно и Ерих тази вечер бе направил любовно признание на красивото момиче не бе останало скрито за Лаушер. Загадъчното в характера на любимата, нейното предусетно неосъзнато свързване с философа Дредихум, с аскийското сказание и съня на Хамелт, нейната странна одухотворена красота и делнично сивата й съдба занимаваха мислите на поета. Че целият този тесен приятелски кръг на cénacle изведнъж се завъртя край чуждото момиче като около някаква магнитна планина, че той самият, вместо да се сбогува и да потегли на път, с всеки час се чувстваше все по-тясно заплетен в мрежата на тази любовна приказка, всичко това сега му изглеждаше странно, сякаш той и другите бяха просто фигури от някакъв сън на фантазиращ хуморист или фигури от гротескна сага. Главата му се пръскаше от болка, но в нея изплува представата: целият този хаос и той самият, и Лулу бяха безсилни, безволеви отломки от някакъв ръкопис на древен философ, хипотетични, съчетани за опит различни части от незавършен естетически размисъл. И все пак у него всичко настръхваше срещу едно такова нещастно cogito, ergo sum^[2], но той се оборави, стана и се приближи до отворения прозорец. Сега, когато размишляваше с по-бистра глава, скоро разбра безнадеждната глупост на своето лирично любовно обяснение; долавяше ясно, че красивата Лулу не го обича и в действителност го намира жалък, смешен. Тъжен, Лаушер се облегна на прозореца; измежду леките облаци надзъртаха звезда, вятър минаваше над тъмните корони на кестените. Поетът реши, че утре трябва да бъде последният му ден в Кирххайм. Едновременно тъжно и облекчаващо, чувството за отреченост нахлуваше в неговото уморено и през последните дни разтревожено от сънищата съзнание.