Херман Хесе
Лулу (2) (Едно младежко преживяване, посветено на Е. Т. А. Хофман, написано в 1900 година)

2

Второто, не по-малко необикновено нещо беше, че на съседната масичка, без влезлите изобщо да му обърнат някакво внимание или да го поздравят, седеше елегантният господин Ерих Тендер, близък член на братството на cénacle и особено сърдечен приятел на Карл Хамелт. На масата му имаше полуизпита чаша светла бира, а в бирената бутилка бе сложена жълта роза; при това той бавно изви големите си, леко поизпъкнали очи и за пръв път в своя живот изглеждаше весел. От време на време мушкаше едрия си нос в розата и я помирисваше, при което хвърляше по един почти невъзможен, страничен поглед към главата на непознатото момиче, без от това изразът на лицето му значително да спечели.

И като трета особеност редом с Ерих в най-голямо спокойствие седеше старият Дредихум и имаше пред себе си осминка кулмбахско пиво, а в уста кубинска пура.

— По дяволите, господин Дредихум! — извика Херман Лаушер, като скочи от мястото си. Как попаднахте тук? Нали току-що ви видях да се разхождате горе на вала!

— И нали вие, силно разтреперан от яд, забихте юмрук в корема ми? — извика Лудвиг Угел.

— Не е било за лошо — отвърна философът с подкупваща усмивка, — не за лошо, мили господин Угел! Препоръчвам ви кулмбахското пиво, драги господа! — С тези думи той спокойно изпразни своята чаша.

Междувременно Карл Хамелт извика на приятеля си Ерих, който седеше отсреща, все още замечтан и унил пред жълтата си роза, сложена в бирена бутилка:

— Ерих, спиш ли?

Ерих отговори, без да го погледне:

— Не спа.

— Не се казва „спа“, казва се „спя“ — извика Угел.

Но тогава главата на момичето в галерията зад бюфета се раздвижи и непознатата красавица се появи в целия си ръст и се запъти към масата на приятелите.

— Какво желаят господата?

Комуто още не се е случвало, когато, застанал в благородно удивление пред красиво изображение на жена, хубавицата от картината изведнъж да пристъпи срещу него, той не знае как се почувстваха в този момент братята от cénacle. И тримата станаха от столовете си, направиха три поклона, всеки по един.

— Прелестна, многоуважаема мадам! — извика поетът.

— Прелюбезна госпожице — каза Лудвиг Угел.

А Карл Хамелт не продума нищо.

— Е, кулмбахско ли ще пиете? — попита красавицата.

— Да, моля — каза Лудвиг и Карл кимна. Лаушер обаче помоли за чаша червено вино.

Когато напитките бяха елегантно поднесени от фината тънка девича ръка, почтителните комплименти бяха повторени със смущение. В това време от своя ъгъл дотича дребната госпожа Мюлер.

— Драги господа — каза тя, — без такива церемонии с наивното същество; това ми е несъщинска сестра и дойде тук да прислужва, защото се нуждаехме от помощничка… Иди на бюфета, Лулу; не е прилично така да се застояваш при господата.

Лулу си тръгна бавно. Философът ядосано задъвка пурата си, Ерих Тенцер метна приказен жонгльорски поглед в посоката, в която момичето беше изчезнало. Тримата приятели мълчаха сърдито и притеснено. Стопанката, за да се покаже любезна и за да подхване беседа, донесе от прозоречната дъска една саксия с цветя и тържествено я постави на масата.

— Погледнете каква прелест! Това цвете е може би най-рядкото от тези, които хората познават, и казват, че цъфти само веднъж на пет или десет години.

Всички внимателно наблюдаваха цветето — беше нежно червено-синьо и се полюляваше на голо дълго стебло, излъчваше странно тежък топъл аромат. Философът Дредихум бе обзет от голямо вълнение, хвърли режещ, мрачен поглед към стопанката и нейното цвете, обаче никой не му обърна внимание.

Тогава неочаквано Ерих скочи от другата маса, приближи се, със силна хватка прекърши цветното стебло по средата и с два скока изчезна зад бюфета. Дредихум избухна в тих ироничен смях. Стопанката ужасена закрещя, втурна се след Тенцер, полата й се закачи за стола и тя падна на пода, забързаният подире й Угел се преметна до нея, а над тях поетът, който при скачането си повлече със себе си винената чаша и саксията с цветето. Философът се спусна към безпомощно лежащата стопанка, вдигна юмруци пред лицето й, озъби й се и не обърна внимание на това, че Угел и Лаушер като полудели се стремяха да го издърпат назад за краищата на развятото му палто. В този момент забързан влезе и стопанинът; философът сякаш се преобрази, помогна на жената да стане, на крака; през вратата на съседното помещение селяни и колари гледаха с широко отворени очи скандала. Откъм бюфета се чуваше, че красивата Лулу плаче, а Ерих със съвсем смачканото цвете в ръка пристъпи към нея. Всички един през друг се затичаха към него, като укоряваха, питаха, заплашваха, смееха се; той обаче удряше наляво и надясно около себе си със смачканото цвете като отчаян човек и без да си вземе шапката, излетя навън.