Емилио Салгари, Джовани Бертинети
Призракът на Сандокан ^[0] (9)

МАГЬОСНИЦАТА

— В двореца на принц Амравати, владетеля на Гондвана, или страната на Гонд — започна старецът, — аз бях една доста влиятелна личност на име Нандар. Господарят на Гондвана не вземаше никакво решение, без да се посъветва с мен, затова хората ме наричаха „Вторият раджа“. При всяко по-важно събитие принцът ми казваше:

— Нандар, посъветвай ме какво да сторя. И аз му давах съвет.

Принц Амравати бе добър и не измъчваше своите поданици: стараеше се да създаде справедливи закони в това му дело помагах и аз, като използувах познанията си. Той се бе оженил за принцеса Аджанта, много красива жена, с ангелска доброта.

В страната се очакваше щастливо събитие: принцеса Аджанта щеше наскоро да даде живот на наследника на трона. Принцът очакваше с трепет деня, който приближаваше. Тогава за първи път не послуша моя съвет.

И ето как стана това.

В двореца беше дошла една чудна жена, която идваше от Бунделканд. Тя каза, че притежавала някаква магическа сила, която я била дарила със способността да прави щастливо всяко дете, родено в нейно присъствие.

Очите, лицето, движенията на тази жена не ми харесаха. Нещо ме отблъсваше от нея: чувствувах, че лъже.

Тя дойде в двореца две седмици преди щастливото събитие. Както винаги, принцът ми каза:

— Нандар, какво да направя.

— Ваше зисочество — отговорих аз, — съветвам Ви да не вярвате на тази жена.

— Защо?

— Защото мисля, че не притежава магическа сила.

— Не вярваш ли, че ще направи щастливо новороденото?

— Не вярвам, ваше височество.

— При все това думите на тази жена ме убедиха — каза принцът.

— Ваше височество, поискахте съвета ми и аз ви го дадох; но не искам да влияе върху намеренията ви.

— Моето намерение е тази жена да присъствува на раждането на детето ми — каза принцът.

И заповяда жената да бъде заведена в покоите на принцесата.

— За първи път Амравати не послуша моя съвет.

— Защо?

— Това си обясних с магическата сила, която очите на тази жена притежаваха: сигурно бе омагьосала принца. Реших да наблюдавам постъпките и. Не вярвах, че ще се безпокои от някаква любов към новороденото. Бях сигурен, че има тайни намерения. По-късно се убедих, че подозрението ми бе напълно основателно. Магьосницата искаше да остане сама до леглото на принцесата, щом като детето се роди. Това обстоятелство ме накара да удвоя вниманието си.

Прозорците на стаята на принцеса Аджанта гледаха към градината; точно срещу тях се извишаваше грамадно свещено дърво, клоните на което надвишаваха колоните на двореца.

Дойде нощта, в която трябваше да стане дългоочакваното събитие. Принцът издаде заповед — щом младият наследник види белия свят, магьосницата да остане сама с принцесата.

Моят верен слуга Бизла донесе стълба, по която се изкачих на дървото, а него изпратих да бди кой излиза и кой влиза при принцесата.

Свит върху дървото, можах да наблюдавам прозорците й-

Градината беше пуста: всички придворни слуги се бяха събрали в голямата зала в очакване на щастливото събитие.

И аз чаках с нетърпение. Сякаш някой ми казваше, че магьосницата е решила да стори нещо лошо.

И не сгреших.

След два часа чакане чух леки стъпки по пясъка.

Обърнах се и погледнах към пътеката, откъдето идваше шумът. Някакъв мъж се приближаваше към двореца. Беше наметнат с широк шал и носеше пакет в ръцете си. Спря се под прозорците на принцесата.

Изведнъж чух леко съскане. Изтръпнах, защото така съскат змиите кобри. Помислих, че носи кобра, за да я остави в леглото на принцесата. Но скоро разбрах, че той самият бе изсъскал така: сигурно това бе условен знак.

И ето че магьосницата се появи на прозореца.

Спусна кошница с въже, мъжът я взе, извади нещо. изпод наметалото си и го постави вътре. След това се върна по същия път, като продължаваше да крепи предмет под наметалото си.

Какво се беше случило?

Докато се мъчех да проумея, магьосницата се отдръпна от прозореца, а след малко придворните нахлуха в стаята.

Истината изпъкна ясно в ума ми.

Магьосницата бе разменила децата. Човекът, който се бе появил в градината, бе донесъл друго дете.

Какво да сторя? Да извикам, за да предупредя принца за престъплението? Но в това време мъжът щеше да избяга! Трябваше да му попреча да отнесе детето!

Слязох и се затичах след него. Той бе достигнал стената, която заобикаляше двореца, и се мъчеше да се прехвърли през нея.

Наблизо имаше врата, за която носех в себе си ключ. Изтичах към нея. В това време при мен дойде верният ми Бизла:

— Господарю, роди се принц! Но какво ще правиш, господарю?

— Извършиха престъпление — отговорих аз, — трябва да настигнем човека, който отнася истинския принц!

Излязохме на пътя, който заобикаляше царските градини.

За щастие нощта бе ясна: луната осветяваше пътя и ние виждахме грабителя.

— Ето го! — казах. — Трябва да го настигнем!

Затичахме. Бизла, много по-млад и гъвкав от мен, ме изпревари скоро.

Когато видя, че го преследваме, човекът спря. Бизла бе на няколко крачки от него.

Чух силен гърмеж. Човекът бе стрелял в моя слуга. Бизла падна. Аз продължих да тичам. Човекът тръгна по странична пътека. Последвах го.

Пътеката водеше към близкото оризище. Когато излязох пред него, видях слон и няколко мъже, които чакаха напрегнато.

Този, когото преследвах, приближи към тях и им каза нещо.

Веднага след това те се хвърлиха срещу мен.

Бяха петима, доста по-млади.

Скоро ме повалиха, вързаха ме и ме хвърлиха в къщичката на гърба на слона.

Наблизо бе кошницата, която бе спусната от прозореца, вътре лежеше бебе, завито в бял шал.

Оризището бе пусто. Никой не бе видял какво бе станало. Дори и часовите, които пазеха северната страна на двореца. Горичката закриваше оризището.

Слонът потегли.

— Какво ти дойде на ума да се месиш в нашите работи? — каза човекът, когото бях проследил. — Ще платиш скъпо за любопитството си!