Емилио Салгари, Джовани Бертинети
Призракът на Сандокан ^[0] (3)

ПАДНАЛОТО ОТ НЕБЕТО ИЗВЕСТИЕ

— Еллора… Дявола! — прошепна Португалеца като продължаваше да гледа разкривените букви, написани с червена течност. — Дявола, . . Еллора!… Еллора и Дявола! Какво значат тези думи, поверени на крака на една птица?

— Това искам да узная и аз, подпомогнат от твоята европейска мъдрост — каза Сандокан,

— Моята европейска мъдрост може да разбере само това, че тези две думи означават нещо.

— До това откритие достигнах и аз, без да напрягам изобщо мисленето си — каза с усмивка Тигъра на Малайзия.

— Но аз ще прибавя и друго, мило братче, .

— Да го чуем.

— Тези две думи са писани преди един-два дни най-много.

— И какво от това? Отде наде ще бъдеш сигурен, че е така?

— Гледай. Цветът е още съвсем ясночервен. Ако бяха писани отдавна, щяха да са кафявочервени. Радвам се, защото мястото не е много далече.

— Какво място?

— Това, на което са били написани тези думи. Прелетните птици летят винаги в права посока. Не ни остава друго, освен да тръгнем по техния обратен път и да намерим Еллора!

— Но какво означава „Еллора“?

— Това искам да знам и аз.

— Тогава?

— Тогава … да приемем, че Еллора е една мистерия, стига да не се отнася до прочутите пещери на Еллора. Чувал ли си за тях, братче?

— Да… струва ми се. Чувал съм да се говори за храмовете на Еллора.

— И аз. Един мой поданик имаше манията да се занимава с изучаването на прочути индийски старини, затова го направих министър. Спомням си, говореше с въодушевление за подземните храмове на Еллора. Това наистина са храмове, издълбани в глината, в басейна на Годавери. Дълги са около три хиляди и шестстотин метра и се обитават от цял полк чакали и пантери: затова по-голямата част от посетителите се задоволява само с това — да разгледа украсения вход и не влиза, за да не послужи за закуска на пантерите… Изкопали са ги будистите.

— Възхитен съм от твоите познания, но не мога да разбера с всичко това как се обясняват тези две думи, които са пред очите ни.

— Не ми е много ясно. Еллора е име на жена. Подземните развалини, за които ми разказваше моят министър, сигурно нямат нищо общо с това послание.

— Добре, да предположим, че Еллора е име на жена, но „Дяволът“ какво означава?

— Ето задачата — каза Португалеца. Мутри се бе приближил:

— Ваше Величество, ще ми позволите ли една дума?

— Не позволявам нищо на оня, който продължава да ми вика „величество“.

— Господин Яниш, ще ми позволите ли една дума? — едва се усмихна малайзиецът,

— Така може. Говори, Имаш ли да кажеш нещо съществено по тези две думи?

— По едната — да — отговори малайзиецът. — струва ми се, че разбирам какво означава думата „Дявола“.

— Това означава „демон“, „сатана“, по европейски.

— За мен тя значи Рифовете на дявола.

— Рифове на дявола ли?

— Да, господин Яниш, като момче, когато бях на един китайски кораб, претърпях корабокрушение до един остров, който старите моряци наричаха Рифовете на дявола. Това е остров, на който никога никой не е стъпвал, заобиколен е с подводни скали!

— Наистина ли?

— Разбира се, всички кораби, които се приближават към брега, биват разрушавани от дявола!

— И откога е започнал той да руши корабите? — запита Португалеца силно заинтригуван.

— Всички, които са се опитвали — продължи малайзиецът. — да приближат дявола, са били потопявани. Онези, които са успявали да се спасят по чудо, са разправяли, че наистина сред крайбрежните рифове имало дявол. Той хвърлял огън по корабите. Освен това островът не е на пътя на никоя държава . ..

— Сега си спомням — каза Сандокан, — слушал съм да се говори за този остров. Но там вместо дявол имало под вълните широки коралови рифове. Те опасвали целия остров. Точно по тази причина корабите избягвали острова.

— И все пак — настоя Мутри — мнозина са видели действително на брега дявола да размахва главня, просто да бълва огън,

— Бил е навярно някой корабокрушенец — правил е знаци, за да го видят — забеляза Португалеца, — всъщност може би Мутри има право — дяволът все трябва да се приюти някъде. — Значи решихме логически ребуса. Еллора. . . Дявола, Има една нещастница, която се нарича Еллора и която се намира на Рифовете на дявола.

— Да предположим, че е така — каза Сандокан замислено, — но как може да се обясни, че пленницата на този остров е уловила патицата и е написала известието?

— Това не мога да обясня сега — каза Португалеца, — но има някой, който ще го стори!

— Кой е той?

— Самата Еллора!

— Днес си доста весел, Яниш — каза Сандокан все така замислено,

— Разбира се! Сега поне знам, че легендите в моята родина не лъжат. Ето: седмата патица ще ни донесе някакво страшно интересно преживяване. Не ти ли е ясно, че ще отплаваме за Рифовете на дявола?

— За да си разбием някъде главите — каза Мутри.

— Господин дяволът ще трябва да уреди сметките си с нас, нали, Сандокан? — засмя се Португалеца.

— Не ме е страх от дявола — каза Пирата на Малайзия, — страх ме е, че няма да намерим острова.

— Това е работа на Мутри — прибави Португалеца, — къде се намира този благословен или прокълнат остров?

— Много на изток от Никобаре — отвърна Мутри.

— Месторазположението е доста неточно — забеляза Португалеца.

— Наистина — усмихна се Тигъра на Малайзия, — но не за първи път тръгваме слепешката към авантюрите. А може би на брега на Малака някой стар моряк ще ни каже нещо за този остров!

— Значи отиваме да търсим Рифовете на дявола! — каза Португалеца. — Ето най-после целта на плаването ни. Да спасим тайнствената Еллора! Но преди това бих искал да задоволя любопитството си…

— Да узнаеш коя е Еллора ли? — запита Сандокан.

— Не. Не, братче. Засега искам да знам патицата.. .

Мутри го прекъсна:

— Ваше Величество, господин Яниш… Позволете ми… вижте, патицата е била ранена от стрела преди куршума.

Малайзиецът показа оскубаната птица. На единия и крак се виждаше засъхнала рана.

След кратко разсъждение Сандокан каза:

— Ето как си обяснявам всичко: Еллора е ранила със стрела птицата, нанесла и е лека рана, но достатъчна, за да я принуди да слезе на земята. Сетне е извадила стрелата и като е видяла, че патицата може да продължи пътя си, е откъснала от дрехата си парче плат, върху което е написала двете думи, после е завързала с парцалчето крака й, тя е полетяла, за да … за да я убием ние…

— Без да знаем, че ни носи интересни новини — завърши Португалеца. — Твоето разсъждение е много правилно, Сандокан. И сигурно нещата са се развили точно както ги описа. Нещастната Еллора е доверила на случая възможността си за спасение. Ако не бяхме убили птицата, един господ знае докога тя щеше да носи известието на крака си. Но аз имам на ума си още нещо…

— Какво?

— Ами скъперничеството на Еллора. Съгласен съм, че е писала с кръв, но е могла да се обясни по-добре, а не да се задоволява с две напълно неясни думи.

— Може би е била принудена да постъпи така.

— А може и да умира вече…

— Възможно е наистина… състоянието и да е такова, че да няма сила да пише повече. Дори бих казал, че някой може да й е попречил да допише мисълта си — Сандокан отново се замисли.

След кратко мълчание Португалеца въздъхна:

— Това са само предположения. Засега знаем само, че трябва да отидем колкото е възможно по-скоро на помощ.

— Но предпазливо! — каза Пирата на Малайзия. — Островът е заобиколен с грамадни подводни коралови рифове.

— Ще пуснем котва в открито море и ще се приближим с лодките. Важното засега е, че нашето плаване има цел.

— Да спасим Еллора!

— И ние себе си! От скуката!

— Точно така!

Сандокан се изправи и изпъна. Погледът му прие отново предишния си блясък. Бронзовото му необикновено мъжествено лице, набраздено от няколко бръчки, сякаш изведнъж се подмлади. Здравата му гъвкава фигура наистина напомняше тигър.

— Тигрета! — обърна се той със силен и еклив глас. — Намираме се срещу една чудесна и привлекателна тайна! Отиваме срещу една авантюра, за която не знаем абсолютно нищо. Но затова пък вие знаете, че аз вярвам в Съдбата! Щом като Съдбата ни изпрати от небето известието, показва, че тя желае да си послужи с нас за изпълнението на някакво велико дело! Готови ли сте да дойдете с мен срещу всякаква опасност?

Силен вик на съгласие се изтръгна от гърлата на тигърчетата, които отдавна бяха свикнали да бъдат наричани така от Сандокан. Те вдигнаха едновременно и високо пушките си. Бяха готови да последват този истински силен човек,. който ги бе измъквал невредими от толкова опасни положения.

В това време откъм кухнята се носеше приятна миризма. Готвачът прилагаше на дело цялото си изкуство.

На борда на „Соарес“ настъпи необикновено оживление: всички чувствуваха, че най-после ще се случи нещо наистина интересно.