Емилио Салгари, Джовани Бертинети
Призракът на Сандокан ^[0] (22)

БИТКА В ГОРАТА

Господарката на Гондвана заповяда да повикат незабавно двамата офицери, които бяха довели в двореца Тигъра на Малайзия.

— Бягството на Амравати от храма на Теханда е вина, която се наказва със смърт! — каза Дола. — Един от вас е виновен! Този, който пазеше храма! Но аз държа отговорен и другия… Трябваше да отидете веднага да търсите беглеца. Ще ви помилвам, ако успеете да го заловите! Вземете слонове и войници и прегледайте гората! Нашите неприятели не са много далече. За щастие, оня, който им е бил главатар, бе току-що изяден от червените кучета. Вървете и Сива да ви помага да заловите беглеца!

Двамата офицери тръгнаха с двадесет войници върху три слона и за няколко часа стигнаха гората. Спряха да се посъветват.

— Трябва на всяка цена да усмирим гнева на Дола!

— За това има само едно средство — да заловим Амравати!

— Когото ти изостави толкова лекомислено да се измъкне от подземието на храма…

— Какво съм виновен аз, че ме упоиха заедно с хората ми! Сигурно оня проклет факир ми бе изиграл тая лоша шега. Но и той си получи заслуженото!

— Как ще можем да открием следите на Амравати?

— Това не мога да ти кажа, но трябва да го уловим, иначе и ние ще свършим между зъбите на червените кучета.

— Наистина ужасна смърт ни чака, изпотявам се само като си я представя.

— Знам едно, Амравати ще бъде защищаван добре от своите освободители.

— Нашите хора са достатъчно, за да им го отнемем!

— Ще направим всичко, за да успеем!

Дола имаше право: неприятелите не бяха далеко и офицерите бяха решили да хвърлят в действие цялата си дързост, за да заловят беглеца, свободата на който можеше да заплаши принц Ситасива.

Беше явно, че има някакъв заговор за завръщането на Амравати на трона и на тоя заговор трябваше всякак да се попречи.

Преследвачите дойдоха до мястото, където бе станала първата среща с тигърчетата и където бяха видели млада жена да се бие заедно с тях.

Продължителни викове достигнаха до слуха им. Идваха откъм гората.

Войниците оставиха слоновете да вървят през гората.

Неочаквано пред тях изскочи огромен слон и веднага след това над главите им се изсипа дъжд от куршуми.

Войниците на Ситасива отвърнаха светкавично на гърмежите.

Ето че изскочиха и други слонове и се завърза страшна престрелка.

— Смелост, тигърчета! Това са войниците на Дола! — викаше Яниш.

Няколко войници паднаха ударени от куршумите на тигърчетата.

Яниш насърчаваше своите хора ту на индуски, ту на португалски. В това време те викаха с всичка сила, за да изплашат неприятеля и да го накарат да си помисли, че са по-многобройни.

— Слонът със старците да стои назад! — извика; Яниш. — Тези кучета искат да заловят Амравати.

— И ще го хванем! — обади се силно единият от двамата офицери.

— И за да свърши като вашия Сандокан! — викна другият.

— Как свърши Сандокан? — запита Яниш, очаквайки отговора, който така го вълнуваше.

— Щом искаш да знаеш, беше изяден от червените кучета! — отвърна ядно офицерът.

Куршум в главата бе отговорът на тези думи.

Офицерът падна, без да извика.

Яниш не грешеше при стрелба.

Новината, която бе съобщил офицерът, накара тигърчетата да се бият още по-ожесточено.

— По-дърветата! — извика някой.

Тигърчетата се хвърлиха към дърветата и от клон на клон се прехвърляха над слоновете, където бяха враговете им. Спускаха се светкавично върху тях и ги пронизваха с пиратските си ножове право в сърцата. Работеха бързо.

Кръвта се лееше и мигом отхвърчаха глави.

Виковете на ранените се сливаха с ръмженето на слоновете, които помагаха на борбата с хоботите си.

Шумът от битката изпълваше гората.

Победата на тигърчетата се очертаваше, въпреки че войниците на Гондвана се биеха също смело, призовавайки на помощ бог Сива. Числото на врага намаляваше все повече и повече.

Изведнъж Яниш извика.

Беше видял Еллора, която се бе хванала за един клон и тъкмо се спускаше да помага на приятелите.

— Какво правиш, нещастнице! Не напускай старците! — извика Португалеца.

Но Еллора не го чу. Тя продължи да скача от клон на клон, като стискаше със зъби ножа си.

Тя скочи върху единия слон извънредно ловко. Офицерът и тримата войници тъкмо се готвеха да заколят едно от тигърчетата.

Когато Еллора бе вече върху слона, офицерът се хвърли върху нея и се задави от вика си към войниците да му помогнат в кратката схватка. Завързаха я след дълги усилия с въже. Офицерът подкара бързо слона. Все по-далече от сражението.

Хирундо бе видял всичко. Той не бе изпускал из погледа си своята любима Еллора.

От клон на клон се придвижи бързо до слона на Яниш.

— Да спасим Еллора! — викна и се хвърли върху врата на животното. Смушка го да бърза.

— Напред след врага! — викна и Яниш. — Кой защищава сега старците?

В този момент Хирундо не чуваше друго освен вика на собственото си сърце, което бе единствено насочено към заграбената девойка.

Слонът бързаше с всичка сила, като се мъчеше да настигне този на врага, който всъщност му отваряше пътя в джунглата.

Разстоянието помежду им постепенно намаляваше.

Скоро Хирундо и Яниш щяха да тържествуват.

Офицерът, който бе грабнал Еллора, се обърна и викна към Яниш:

— Дайте ми Амравати и ще ви върна девойката!

— Не! — извика Еллора. Гонитбата продължи по-бясно отпреди. Тримата войници и офицерът стреляха от време на време. Яниш, Хирундо и двете тигърчета не отвърнаха!. от страх да не би да убият девицата. Разстоянието по-; между им намаляваше все повече и повече, докато най-сетне слонът на Яниш тръгна успоредно със слона на офицера.

В тоя мих Хирундо скочи като тигър при тях и с мълниеносна бързина заби ножа в гърдите на офицера. Двете тигърчета го последваха и се хвърлиха върху войниците. Битката трая кратко време. Офицерът и войниците бяха хвърлени на земята и Еллора отново бе на свобода!

Когато се завърнаха на полесражението, неприятелите бяха ударили на бягство.

Яниш слезе от слона и видя, че на двамата старци не се бе случило нищо лошо, Нандар бе наблюдавал отдалече битката, а принцът избухваше навремени в остър и див смях. Португалеца се наведе над един от ранените войници, който пъшкаше, превърза му раната и му даде да пие банг:

— Ще спася живота ти, ако задоволиш едно мое невинно любопитство! Трябва да ми покажеш къде строят статуята на вашия бог Сива,

Раненият му даде необходимите указания.

— Сега ще се забавляваме добре! — извика Яниш, — жалко само, че онези нещастници ни лишиха от Сандокан!

— Ще отмъстим за него! — извикаха тигърчетата и размахаха ножовете, мокри от неприятелската кръв.