Емилио Салгари, Джовани Бертинети
Призракът на Сандокан ^[0] (19)

ИЗЧЕЗВАНЕТО НА САНДОКАН

На площада пред храма стояха двата слона, с които бяха дошли войниците за смяната на караула.

— Най-напред трябва да спасим принц Амравати — каза Яниш, — бързо на слона!

Луната, изскочила иззад облаците, освети площада.

Подкрепян от Еллора и Хирундо, Амравати се покачи на единия слон. Гората ечеше от дрезгавия му кошмарен смях. Продължителният и мъчителен затвор бе лишил принца от съзнанието му.

— Настигнете приятелите! — заповяда Португалеца. — Надявам се, че Сандокан се е измъкнал, а ако не е успял, ще намеря начин да проникна в храма, за да не го оставя да попадне в ръцете на диваците!

Но Яниш не успя да изпълни своето намерение.

Бронзовата врата се разтвори и четирима войници, започнаха да стрелят към бегълците.

Яниш се изкачи бързо по малката стълба, която висеше от гърба на втория слон, докато първият, подтикван от Хирундо, вече се отправяше към пътя през гората. Португалеца отговори на изстрелите на войниците с два револверни гърмежа, после се прилепи към врата на слона.

За кратко време дойдоха до лагера, но го намериха празен,

— Какво ли се е случило с нашите приятели? — по пита Яниш силно обезпокоен.

— Сигурно са се били срещу войниците, които идваха към храма — отвърна Хирундо, — ние чухме гърмежите.

— Сигурно не са много далече — забеляза Еллора и с неописуема мъка разгледа лицето на баща си.

В това лице нямаше нищо човешко.

Откъм дълбочината на гората се разнесе шум, веднага след това някой извика:

— Еллора!… Сандокан!… Яниш!…

— Те са! — каза Португалеца. — Да идем при тях! Хирундо нададе бойния зов на тигърчетата и слоновете тръгнаха през гъстата гора.

— Принц Амравати е спасен! — извика Хирундо, когато съзря слоновете на другарите си.

Радостен вик се изтръгна от гърлата на тигърчетата, които заобиколиха слона, върху който беше принцът.

— Но нещастникът е полудял! — каза Яниш.

— Луд?! — прошепна отчаян глас.

Беше Нандар, приближил се към новодошлите.

— Нека слезе, за да го видя — добави старецът силно развълнувано.

— Да, свалете го — нареди Яниш. — Тук сме на сигурно място! Онези кучета няма да могат да се отдалечат от храма, тъй като им взехме слоновете.

— Ами Сандокан? — запитаха тигърчетата в един глас.

Тъжна сянка премина през лицето на Португалеца.

— Дано е успял да се измъкне! — прошепна той.

Докато Еллора, Хирундо и двама малайци помагаха на Амравати да слезе, Яниш разказа накратко всичко онова, което се бе случило в храма, Но той не знаеше, че факирът не бе успял да хвърли навреме въжето и че револверен изстрел го бе проснал на пода.

Отсъствието на Сандокан разтревожи извънредно силно тигърчетата.

— Трябва веднага да се върнем в храма! Да го спасим! — извикаха едновременно няколко от тях.

Тигъра на Малайзия бе обожаван от своите хора, които бяха готови на всичко, за да го спасят.

— Може би се е спасил! — каза Яниш. — Във всеки случай е по-добре да се върнем в храма и да нападнем! Ние сме двадесет, колкото тях!

Принц Амравати бе слязъл от слона и Нандар стоеше срещу него.

Старецът гледаше мълчаливо своя господар. Сълзи стигаха гърлото му.

— В какво състояние те намирам, господарю! — изхълца старецът. — Ти не приличаш вече на човек! А като си помисля какъв снажен, красив мъж беше!… Ето докъде те доведе нежеланието ти да изпълниш съвета на твоя верен Нандар!

Силен смях отговори на тези думи, след това принцът каза:

— Кога ще дойде при мен милият ми син?

— Твоят мил син? — каза Нандар. — Ти нямаш син! Имаш дъщеря и тя е тази, която стои до теб!

Принцът дори не се обърна към девойката, а тя, сломена от непосилната мъка, не можеше да намери и дума, за да проговори на татко си.

— Няма ли надежда да оздравее? — обърна се най-сетне към Яниш.

— Не трябва да се отчайваме никога, Еллора! — отвърна Яниш. — Току виж някакво силно преживяване успее да му върне разума! Слушал съм, че са ставали такива неща! Ще трябва засега да се грижим много за него!

— Да го облечем и да му изрежем тази ужасна брада — каза Еллора.

— Не, това няма да сторим — отвърна Яниш.

— Защо?

— Защото ще бъде по-добре, ако поданиците на Гондвана видят в какво са превърнали техния господар онези зверове! Но сега да помислим за Сандокан! Притежаваме шест слона и всички сме въоръжени: всяко тигърче струва колкото десет тукашни мъже. Мисля, че ще успеем да нападнем храма и освободим Сандокан в случай, че са го заловили в плен.

— Да спасим Сандокан! — извикаха в хор тигърчетата и вдигнаха високо ножовете си, които блеснаха на лунната светлина.

— Не трябва да излагаме Нандар и принца на нови опасности. Хирундо, Еллора и две тигърчета ще останат при двамата старци, за да ги защищават било от неприятели, било от зверове. Ние ще влезем в храма и този път няма да се задоволим само да приспим онези кучета!

Яниш заповяда да раздадат на тигърчетата достатъчно банг. Каза да дадат и на принца. Силното индуско питие възбуди нещастника, който започна да вика:

— Хайде, мои момчета, да се защитим от индийските узурпатори!

— В неговия мозък се събуждат спомени от битката с враговете — каза Нандар. — И аз бях там. Цял английски батальон беше победен!

Португалеца тръгна начело на групата, като се качи на своя слон с осем тигърчета.

Еллора, Хирундо и двамата бащи се качиха на втория слон. При тях седнаха и двамата им пазачи.

Групата тръгна към храма на Теханда. Когато стигнаха там, нощта вече преваляше и първите слънчеви лъчи позлатяваха далечните планински върхове.

Тогава храмът изпъкна в истинския си характерен вид. Представляваше грамадна пресечена пирамида, украсена богато със статуи, изобразяващи прераждането на Висну, на когото бе посветен този древен храм. Съзаклятниците се спряха зад гъста преграда от дървета, за да могат да закрият слоновете. Тук Еллора и двамата старци трябваше да останат, за да изчакат изхода от нападението. Двете тигърчета трябваше веднага да нададат бойния зов, ако ги заплашеше някаква опасност.

Яниш и шестнадесетте тигърчета се запътиха към храма. Грамадната бронзова врата беше затворена. Отвътре не се чуваше никакъв шум.

— Да опитаме — прошепна Яниш — да се прикрием … до стената! Един от вас ще вдигне чукчето и ще почука .. . Щом вратата се отвори, ще се спуснем към нея и ще я задържим отворена.

Едно от тигърчетата се приближи към бронзовото чукче. В това време Яниш и останалите се снишиха до стената, за да останат незабелязани. Пет удара отекнаха глухо, но вратата не се отвори.

Тигърчето вдигна чукчето, повтори ударите, но напразно.

— Дали не са напуснали храма? — каза Яниш. — Това ще бъде лош знак! Ще значи, че Сандокан не е вече тука! Да се прехвърлим през прозореца, както направихме първия път!

Заобиколиха храма. Последван от тигърчетата, Яниш се покатери на дървото.

Въжето висеше все още до стената.

Яниш погледна в залата. Слънцето я осветяваше доста добре.

Труповете на убитите войници стояха на местата си.

— Напуснали са храма — каза Яниш обезпокоен, — да слезем долу.

Яниш и четири тигърчета се спуснаха по въжето. Португалеца отиде веднага към отвора на подземието.

Камъкът беше отместен, въжето на макарата висеше вътре. Яниш се приведе и викна:

— Сандокан!

Не се чу отговор. Гласът на Португалеца замря в мрачното подземие.

— Сандокан! — повтори Яниш с глас, в който се усещаше все по-силна тревога.

Гробно мълчание.

Яниш вдигна глава и забеляза зад камъка, който бе определен за отвора, труп. Позна веднага факира.

— Убили са го! — прошепна той. — Не е имал време да спусне въжето и Сандокан е останал в клопка!…

— Може би е убит долу или пък е загубил само съзнание! … — каза едно от тигърчетата.

Яниш се огледа.

— Вземи онази факла и ела да слезем в подземието! Тигърчето се подчини.

Щом слязоха на земята, запалиха факлата. Подземието се освети слабо.

Вътре бе влажно и студено, нямаше жива душа.

На няколко крачки от тях видяха натрупани сухи листа: това беше постелята на принца.

Прегледаха цялото подземие, но не откриха никаква следа от Сандокан.