Емилио Салгари, Джовани Бертинети
Призракът на Сандокан ^[0] (18)

ПРИНЦ АМРАВАТИ

Другите го последваха.

Когато всички стъпиха на пода, факирът поиска от Яниш кибрит, запали клечка и приближи до стената, където бе прикрепена свещ.

Когато тя пламна и освети в жълто вътрешността на залата, всички видяха в средата, върху сухи листа от калико, дванадесетте заспали войници.

Сандокан откачи свещта от стената и приближи до тях.

Яниш побутна с крак един войник, който не се помръдна — факирът бе казал истината.

— Да не би случайно твоето сънотворно средство да приспи и нас? — запита ексмахараджата на Асам.

— Не, сахиб — отвърна факирът, — този дим се издига на височина до половин метър и за нас няма никаква опасност, освен ако легнем на земята.

— Ще се постараем да не правим това — каза Яниш.

— Къде е отворът, който води за подземието? — попита Еллора, силно развълнувана.

— Тук — отвърна факирът, — на няколко крачки, вървете след мен.

Той приближи до нещо четвъртито.

— Този камък затваря входа.

— Повдигни го, Хирундо; — заповяда Сандокан. Младежът изпълни незабавно нареждането, отмести камъка и пред очите им се показа тъмен отвор. В единия му край имаше малка макара, чрез която войниците навярно спускаха храна на затворника.

— Какво да правим сега? — запита Яниш.

— Ще спуснем въжето, ще кажем на затворника да се завърже около кръста и ще го издърпаме горе — предложи Сандокан.

Хирундо разви въжето и го хвърли в отвора. Шум от стъпки се вдигна откъм дъното на подземието.

Сърцето на Еллора биеше до пръсване.

Сандокан протегна глава към отвора и извика:

— Принц Амравати! Приближи се към отвора! Едно въже виси през него, вържи се през кръста и ние ще те изтеглим!

Никой не отговори.

— Дойдохме да те спасим! — извика Еллора с треперещ глас. — Вържи се и ще узнаеш коя съм!

Шумът от стъпките бе спрял. Никой не отвърна на зова на Еллора.

— Принц Амравати! — извика Яниш. — Ние сме твои приятели! Не се плаши от нас! Твоите пазачи са приспани и ако се събудят случайно… сме готови да ги убием, за да те спасим! Принц Амравати, дойдохме тук, за Да те възкачим на трона на Гондвана, да изгоним Ситасива, който не е твой син! Излъгаха те, Амравати!

В подземието се разнесоха стъпки, затворникът приближаваше към отвора.

— Вържи се с въжето, принце! — извика Сандокан. А Остър смях отвърна на тези думи. След него подигравателен мътен глас долетя откъм тъмнината:

— Нямам желание да умирам!

— Ние искаме да те спасим, а не да те убиваме! — каза Сандокан. — Искаме да ти върнем трона!

Нов смях се разнесе в подземието.

— Затворете отвора! — викна заключеникът. — Може да влязат прилепи, а аз не ги искам! Моят син е прилеп. Не… вампир е и иска да дойде тук, да ми изсмуче кръвта! Издърпайте въжето и затворете отвора! Тронът на Гондвана не съществува вече! Зверовете го отнесоха…

— Бедният ми баща! — прошепна Еллора, едва сподавяйки плача си. — Той е полудял!

Тримата мъже се спогледаха. След кратко мълчание

Сандокан каза:

— Този човек не разбира това, което му говорим. Трябва да слезем и да го издигнем. Аз ще сляза, а вие се помъчете да ми донесете светлина.

Без да дочака отговор, Сандокан улови въжето и се спусна в подземието.

Докато Тигъра влизаше, някакъв необикновен шум достигна до слуха на Яниш.

Около храма ставаше нещо. Отекна и пушечен изстрел.

— Какво е пък това? — попита Португалеца.

— Отивам да видя — каза Хирундо, — като че ли в гората се води сражение!

Момъкът изтича до тежката бронзова врата, която бе затворена отвътре. Отвори я и се ослуша. В тоя миг Сандокан викаше от подземието:

— Завързах принца, изтеглете го! После спуснете въжето, за да се измъкна и аз!

Яниш и Еллора, подпомогнати от факира започнаха да въртят макарата.

— Да побързаме — извика Еллора, — в гората наистина става нещо!

В това време Хирундо се върна в храма:

— Бързо! Чувам слонове, които приближават към нас!

Яниш завъртя по-бързо макарата и в залата се появи човек със страшно изражение на обраслото с голяма рошава брада лице. Очите му бяха затулени от мръсни кичури коса, спусната ниско над челото му.

Докато Еллора и факирът го положиха на земята и го развързаха, десетина въоръжени войници нахлуха в храма със силни викове и гърмежи.

Яниш и Хирундо измъкнаха револверите си и отговориха на яростната стрелба.

— Спаси баща си! — извика Португалеца.

— Спусни въжето на Сандокан, за да излезе! — извика Хирундо.

Факирът взе въжето, за да го спусне в тъмното, но коварен куршум се заби в гърба му.

Нещастникът грохна на пода, без да успее да произнесе и дума.

В това време Еллора повлече принц Амравати, за да го прикрие от куршумите зад колоните, с които бе осеян храмът.

Яниш и Хирундо бяха вече заобиколени от войниците — фанатици, които тази нощ идваха, за да сменят караула. Двамата приятели се биеха като лъвове, стреляха с десните си ръце, а с левите въртяха острите си и дълги пиратски ножове.

Те се мъчеха да си отворят път към изхода на храма и чакаха Сандокан да им се притече на помощ, но не знаеха, че факирът е мъртъв и че Тигъра на Малайзия няма да успее да се изкачи горе.

В тези мигове Еллора бе успяла да стигне до изхода с баща си, а Яниш и Хирундо, след като можаха да се измъкнат между колоните, се озоваха на открито.

Осемте войника, останали живи, се спуснаха към отвора на подземието.