Емилио Салгари, Джовани Бертинети
Призракът на Сандокан ^[0] (12)

СТРАНСТВУВАНИЯТА НА МАЛКАТА ЕЛЛОРА

Тръгнахме на път към Нагпур, столицата на Гондвана. Собственикът на слона беше и водач. От селото взех добра жена, която да се грижи за Еллора по пътя. Бях и обещал да и заплатя добре, щом стигнем в града. Знаех, че принцът ще плати богато на тази, която се е грижила за неговото дете. Водачът също щеше да получи парите си в града…

Но всичко излезе само сън.

Бяхме изминали малка част от пътя, когато изведнъж ни нападна шайка разбойници. Скоро познах, че това бяха капаликанците.

С револвер до гърдите накараха слоноводача да ни води по друг път през джунглата. След дълго уморително пътуване пристигнахме до брега на Тапти.

Не можех да си представя какво ще правят с нас разбойниците, но скоро проумях.

Построиха набързо сал и вързаха четирима ни върху него.

— Ето вечерята за крокодилите на Тапти! — каза един от шайката.

Спуснаха сала в реката.

Течението ни повлече надолу.

Бяхме вързани здраво и не можехме да се помръднем; устата ни бяха натъпкани с парцали; само устата на Еллора беше свободна и нейният плач разкъсваше сърцата ни.

Какво щеше да стане с нас?

Реката беше пуста. Не се виждаше никаква лодка, никакъв кораб.

Течението ни носеше бързо към сигурна смърт.

Крокодилите не се бяха появили още, но нямаше да закъснеят много, а тогава всичко щеше да бъде свършено.

Такава награда ли трябваше да получат слоноводачът и добрата жена? И те щяха да завършат живота си в корема на някое кръвожадно чудовище …

Ами Еллора?

Плачът и ме подлудяваше. Исках да викам, но кърпата ми пречеше.

Никой никога няма да изпита мъката, която ме разяждаше през тези часове!

Нощта беше тъмна и бреговете почти не се виждаха. Дори и да минеше някоя лодка, надали щяха да ни забележат.

Моите мъки ставаха почти непоносими… Като че ли сърцето ми бе престанало да бие. Ушите ми бучаха.

Изведнъж почувствувах, че загубвам съзнание.

Когато се свестих, ме очакваше голяма изненада.

Лежах на легло в параходна кабина; висок мъж стоеше до мен и ме наблюдаваше.

— Треската е вече преминала — каза той, — но пулсът е още бърз.

Не познавах този човек и го гледах безкрайно учуден.

Неочаквано си спомних за сала и извиках:

— Еллора! Еллора!…

— Бъдете спокоен, господине. Еллора е жива.

— Жива? Къде е? — запитах аз.

— На мостика!

— Къде се намирам?

— На търговски кораб, който ви прибра от реката Тапти — отвърна непознатият, — аз съм капитанът.

— Всички ли сме спасени?

— Всички. Крайно време беше, защото кайманите скоро щяха да ви разкъсат.

— Кога ни спасихте?

— Преди два месеца.

— Два месеца?

— Да … през цялото време бяхте в безсъзнание.

— Два месеца откъснат от света?! Искам да видя Еллора! — казах и се опитах да стана.

— Почакайте, жената, която се грижи за нея, ще я донесе. — О, добрата жена! — възкликнах, като си спомних за преданата Котри.

Капитанът излезе и подир малко целувах пухкавото прекрасно личице на Еллора!

Детето беше много добре и се усмихваше. И жената изглеждаше добре, но на лицето и се прокрадваше тъжна сянка.

При нас дойде и слоноводачът.

— Къде се намираме? — запитах ги.

— Не много близо до индийския бряг — отвърна момчето.

— Капитанът не искаше да ни свали на суша, преди да чуе вашите нареждания… Изглежда, когато сте били в безсъзнание, сте казали неща, които са го забъркали какво решение да вземе. Тъй като носеше стока за Австралия, тръгнахме за там — каза Котри.

След няколко дни силите ми се възстановиха напълно. Капитанът бил чул да говоря за принцове, за размяна на деца, за някаква важна държавна тайна, затова ни задържал на кораба.

Одобрих това, което беше сторил, но сега трябваше да ни свали на някой остров, откъдето бихме отплавали за индийския бряг.

Капитанът се съгласи.

Но и този път човешката воля не можа да победи съдбата, която ставаше все по-жестока към нас.

Една нощ ни изненада страховита буря. Гръм удари кораба и той се подпали.

Успях да се хвърля в една лодка с Еллора… След малко корабът потъна. Какво стана с добрата жена, с верния ни слоноводач, с капитана и моряците?

Бяхме съвсем сами сред океана.

Притиснах към гърдите си Еллора и се мъчех да я постопля.

Морето беше спокойно; небето се разясни, но наоколо беше пусто.

Не се виждаше нито корабно платно, нито земя. Нямаше никаква надежда да се спасим.

Малката щеше да умре от студ, какво щеше да стане и с мен?…

Зазори се. Лодката плаваше, неуправлявана от никого. Успокоявах плача на детето само с целувки.

След седем часа мъки радостен вик се изтръгна от гърдите ми. Видях платно!

Скоро ни забелязаха и спасиха. Беше китоловен кораб. Намери се и храна за малката: мляко от женски кит.

Но съдбата продължаваше да бъде жестока. След три месеца плаване при много добър улов, през който бяха уловени няколко женски кита, така че имаше прясно мляко за Еллора, корабът се натъкна на подводни скали и се разби. Всички се издавиха… Още веднъж успях по чудо да се спася заедно с малката. С мъка достигнах до този пуст остров.

Оттогава до днес не бях видял друго човешко лице освен това на Еллора. От този ден за мен започна животът на корабокрушенец, попаднал на необитаем остров с дете на няколко месеца.

Можете да си представите какви мъки съм претърпял, докато порасне, докато я науча да говори, да ходи, да чете, да пише…

Бях нейният баща, нейната майка, целият неин свят. От петнадесет години чаках този ден. И ето, най-сетне той дойде!…

Но дойде и денят, в който трябва да склопя очи, преди да видя осъществен плана си: да поставя на трона на Гондвана истинската принцеса!

Старецът млъкна. Р

Беше свършил своя разказ.

Чу се плач. Еллора плачеше. Тя се хвърли в краката на стареца:

— Татко, искам да живееш! Нищо друго не ме интересува! Само ти си моят живот!…