Емилио Салгари, Джовани Бертинети
Призракът на Сандокан ^[0] (1)

ПЛАВАНЕТО НА ПРОЗЯВКИТЕ

Много и все различни бяха последвалите събития. Докато един ден кораб, назован от Пирата на Малайзия „Соарес“, се полюшваше върху тихото и спокойно море и напредваше със скорост, съвсем неотговаряща за кила му, пригоден да пори вълните при необходимост и „мълниеносно“, както се изразяваха неговите моряци.

Този кораб, който можеше наистина да се състезава по бързина с рибите, бе нисък, много лек, с продълговати платна, поддържани от триъгълни мачти и бе в състояние да се пребори и с най-дивия ураган. Но сега сякаш изпълняваше съвършено друга мисия, не тази, за която бе предназначен.

Малайзийските пирати предпочитаха такива кораби за нападенията си срещу морските гиганти, плаващи из опасните морета на Малайзия.

Почти неподвижен сред безкрайната самотност на океана, „Соарес“ имаше вида на напуснат, изоставен на произвола на ветровете кораб. Той сякаш се отекчаваше сред пустинното спокойствие на водата и небесата. Не се виждаше и следа от облаче.

И наистина неколцината моряци се чудеха какво да правят на мостика — двама се изтягаха до наблюдателната каката, други петнадесетина дремеха по дъските.

Онези до каютата пушеха и мълчаха. Най-сетне единият процеди през зъби:

— Искаш ли да бъдеш искрен, братче?

— А кога не съм бил искрен, драги Яниш? — Другият извади от устата си мундщука на дългия чибук.

— Признай си тогава, че Тигъра на Малайзия е на път да пукне от скука — първият запали единадесетата си цигара и сподави прозявка, която бе по-красноречива от всякакви думи.

— Имаш право, Яниш. Пукам от скука, но както виждам, и ти не си по-въодушевен от мен.

— Да — каза Португалеца, — това спокойствие ме подлудява.

— Вината е твоя!

— Какво? Моя?

— Твоя, драги! Ти поиска да си отдъхнеш, да напуснеш Империята на Асам и на твоя синчага Соарес. И да си понакривиш шапката.

— Не плямпай глупости! — извика Португалеца. — Не помниш ли какво ми каза: „Бихме се много, да се оттеглим сега и да кажем сбогом на авантюрите! Да използуваме богатствата си и да се поразходим из морето като миролюбци, които се наслаждават на своята лятна почивка!“…

— Не отричам, че ти казах нещо подобно — отвърна Сандокан и напълни с тютюн чибука си, — но то беше само тълкуване на мисълта ти.

— Какво?!…

— Разбира се: когато постави на престола Асам, своя син, ти въздъхна облекчено и каза дословно: „Има да се занимавам доста сега с белия махараджа!“ Тогава ти предложих да започнем отново морския живот.

— С едно плаване, което няма никаква цел…

— За да си отдъхнем.

— Хубаво отдъхване! В гроба!… Знаеш ли как бих нарекъл това плаване?

— Кажи да чуя.

— Ами „Плаването на прозявките“.

— Прав си — каза Сандокан и се прозя. Португалеца добави:

— Ти не само ми предложи да се шляя без никаква цел из моретата, но намери начин да изчезнеш от числото на живите.

— Наистина — каза Сандокан, — за англичаните аз съм мъртъв.

— Мъртъв и погребан.

— Така е. Раджата на Каравак присъствува на погребението ми.

— И поиска да се увери със собствените си очи, че те погребват.

— Разбира се. Всичко стана, както изискваше редът.

— И как си отдъхна Джеймс Брук, когато видя, че те спускат в ямата!

— Вярно е.

— Най-после големият му неприятел се оказа мъртъв Най-после тоя Джеймс можеше да получи благодарностите от кралицата на Англия, че Тигъра на Малайзия е изчезнал, че Тигъра на Малайзия е пукнал завинаги!

— Изиграх, види се, чудесна шега и на кралицата, и на раджата на Саравак. Благодарение на факира Барода възкръснах на следния ден и ето ме тук, до теб, лежа и се прозявам.

— Имаш рядкото удоволствие да препрочетеш във вестника на Саравак как точно е преминала погребалната ти церемония…

— Хубава церемония, Яниш! Говориха за мен като за най-страхотния кръвопиец на Ориента!

Португалеца се усмихна:

— Все пак ораторът призна твоето благородно кавалерство…

— Наистина — прозя се отново Сандокан, — мислех дори да му изпратя картичка, да му благодаря. Тоя номер най-после ми позволява да си отдъхна от неприятелите.

— Англичаните няма да те гонят вече, убедени са, че си мъртъв, но кажи ми: какво спечели от всичко това?

— Нищо. Отегчавам се. Виждаш в какво спокойствие сме затънали.

— И сега, надявам се, проумяваш какво означава да водиш такъв живот без всякакви вълнения. Ние наистина ще се пукнем от прозявки. Омръзна ми. Небето спокойно, морето спокойно, акулите спокойни, англичаните спокойни… Но моля ти се, какво значи това! Не сме ли вече годни за нещо?

— Струва ми се… не — каза Сандокан, — стари сме, но не това, разбира се, е основната причина.

Яниш хвърли угарката си нервно.

— Стари ли сме… каза?

Ами ти какво искаш? Да кажа, че сме млади? На петдесет сме. И нито година повече! И няма да ти простя, Сандокан, за тая обида! — Португалеца се наежи. — Хора като нас остаряват само когато стоят с празни ръце и се прозяват…

— Не разбра ли, че не ни остава друго?

— Не, не съм разбрал. И не желая да споделям твоите мисли с нашите тигрета. Виж ги как се излежават, да ти се скъса сърцето.

— Почиват върху лаврите си, какво искаш.

— Стига! Докога ще трае гоя живот?

— Оттеглихме се, за да скучаем, ти остави твоя махараджа, аз се погребах, да направя удоволствието на Джеймс Брук. Добре, прав си. И какво сега?

— Да не продължаваме да бъдем глупаци, това! — каза ядно Португалеца, който бе ексмахараджа, и запали нова цигара.

— Казвай, каквото искаш да кажеш, само че съвсем ясно — каза Пирата на Малайзия и очите му светнаха при мисълта, че „’братчето“ му може би си е наумило да прекъснат бездействието, което наистина ставаше непоносимо.

— Искам да кажа — въздъхна Яниш, че по един или друг начин трябва да се измъкнем от това затъпяване.

— По-точно, по-точно. Имаш ли план?

— План ли? Не бързай толкова! Нали не искаш да бъдеш пират, как да ти предложа тогава нападение срещу някой по-едър кораб?

— Ти знаеш — отпусна дъх Пирата на Малайзия, — че моето морско разбойничество всъщност никога не е било престъпно. Англичаните ме изпъдиха от моето царство и аз им отмъщавах, като нападах корабите им.

— Така е, братче. Твоето бе война, не пиратство.

— Неприятелите ми ме направиха жестокия тигър на Малайзия!

— Така е.

— Но душата ми не ми позволяваше да се бия несправедливо.

— Разбирам — каза Португалеца, — искаш да ти потърся тук, сред това спокойно море, благородна причина за нови битки. Струва ми се, че твоите желания са доста големички. Какво искаш да ти намеря? Наоколо не се мярва дори потъващ кораб. Нищо. Абсолютно нищо!

Португалеца се изправи.

Вдигна очи и ръце към небето и започна на шега:

— Господи на риска и на авантюрата, ти, който в миналото ни дари с толкова опасни преживявания, приключения, в които много пъти играхме на живот и смърт, нима искаш сега да умрем от прозяване? Ние не сме хора, родени да водят спокоен, бездеен живот, ние сме създадени, за да паднем на ден най-малко по десет пъти в ноктите на смъртта и да се спасим, разбира се. Спокойното съществувание ни задушава! Ние, Господи на авантюрата, не можем да живеем, ако не рискуваме постоянно, изпрати ни някой дявол, изпрати ни някой пират, по-жесток от нас, и ще видиш ексмахараджата на Асам и Тигъра на Малайзия как знаят да се забавляват!

— Твоята молитва е много трогателна, Яниш — каза Сандокан, — но се страхувам, че Господа Бога на опасностите и риска е станал глух за нашите молитви.

— В такъв случай не знам какво да правя вече — разпери леко ръце Яниш,. — и ще бъда принуден да ти подскажа една идея, за да се освободим най-после от скуката.

— Да я чуя!

— Много е проста, но се страхувам, че няма да те зарадва съвсем.

— Хайде де, не изчерпвай търпението ми! Иска ли се смелост за изпълнението?

— О! И още каква!

— Тогава не разбирам защо се бавиш. Говори най-после!

— Повтарям, много е просто. Ще възпламеним бъчвата с барут, която имаме на кораба си, и ще хвръкнем всички във въздуха!

Португалеца избухна в смях, за малко да се задави.

Надяваше се, че и Сандокан ще стори същото. Но Пирата на Малайзия се усмихна леко и погледът му отплава към хоризонта.

— Какво има? — запита Португалеца.