Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (33)

Глава 32

След десет дни Никол седеше с кръстосани крака на прекалено големия за нея шезлонг в градината и се питаше дали Чейс ще се обади тази вечер, така, както се беше питала и в предишните девет нощи. От континента. Три часови зони и хиляди мили разстояние.

„Съжалявам, излезе нещо непредвидено. Трябва да замина за известно време. Лайза ще дойде с мен.“

Никол завиждаше на дъщерята на Чейс. Да говори с него по телефона, беше чудесно, да чува гальовната дрезгава гърлена нотка в гласа му, да го кара да се смее и да се смее и тя в отговор… Но говоренето не беше достатъчно. Не беше същото, като да чувства силата му, когато той я прегръща, да усеща неговата специфична мъжествена миризма по дланите си, след като са се разделили, да вижда как очите му потъмняват, когато го гали с длани и устни.

Всяка нощ той й разказваше за трептенията и излизанията на газ от Мон Сен Хелен, които продължавали години след голямото изригване, и купищата хартия, под които би могъл да бъде погребан жив. А тя му разказваше за скиците, които правеше, и за това, че танците в клуб „Кипюка“ не са същите без него. После се обаждаше Лайза, която питаше за Бени и за пикниците сред кипюките. Те също не бяха същите без нея. Лайза изпращаше прегръдки и целувки, а после слушалката вземаше отново баща й. Той и Никол говореха още малко, и още малко, всеки път разговорът беше по-дълъг от предишния. Говореха за всичко и за нищо, за неща без значение и за такива от огромно значение. Макар да я болеше от това, че чува гласа му, а не го вижда и не може да го докосне, тя не искаше връзката да прекъсва. Нито пък той. Говореха до късно след полунощ в неговата часова зона.

И всяка вечер, когато най-после оставеше слушалката, тя плачеше. Толкова много искаше да види Чейс, че я болеше, сякаш я разкъсваха на две.

„Той каза, че ще се върне веднага щом може — каза си тя за десети път през последните няколко минути. — Хайде сега, трябва да поработиш здраво, за да имаш повече свободно време, когато се върне той.“

А имаше много работа, която можеше да свърши, само че рисуването не вървеше съвсем добре. Независимо какво гледаше, тя виждаше само лицето му, усмивката му, дланите му, ритмично спускащи се над барабаните. Дланите му, милващи тялото й.

„Престани!“ — изръмжа мълчаливо тя на себе си.

Седнала с кръстосани крака в шезлонга, тя поучаваше жената със замечтаните очи, в която се беше превърнала. След малко успя да се концентрира върху дърветата джакаранда, които се извиваха над главата й. Те бяха разцъфнали и цветовете им се предлагаха на слънцето в мълчалива ласка.

Хиляди и хиляди цветове потрепваха, когато лекият вятър играеше безгрижно сред тях. Някои от цветовете не успяваха да се разтворят, преди да бъдат отнесени от въздушния поток. После цветовете се спускаха нежно на земята и се трупаха на цветни купчинки, които се въртяха в спирали с всяко подухване на бриза.

Тя се наслаждаваше безкрайно на тези дни, когато цъфтежът на джакарандите беше в разгара си и цветовете обсипваха земята като нежен лавандулов дъждец. Но през последните няколко дни просто беше скицирала, нещастна, през деня, а след като се мръкнеше, започваше да крачи неспокойно из котиджа си и да чака среднощното обаждане на Чейс.

Когато най-после заспеше, спеше лошо.

А когато се събудеше посред нощ, то беше, защото тялото й беше събудено за усещания, които караха въздуха да засяда в гърлото й и да остава там чак докато се съмне. Само мисълта за прегръдките му беше достатъчна, за да я обхване странна нега, а после тялото й да се изпълни с напрежение, от което й се искаше да крещи.

Тя се чувстваше така още от деня, в който той я беше галил в морето и й беше показал колко повече знае за нейното тяло от нея. И сега тя го чакаше да се върне, толкова напрегната, че тръпнеше като обтегната струна. А не знаеше защо тръпне, защо е напрегната.

„Може би днес. Или утре“ — мислеше тя и драскаше отстрани на листа с несполучливата, отново, скица. Искаше да се върне, заедно с Чейс, в топлото море. Искаше тя да му липсва така, както той й липсваше, и той да лежи буден нощем и да бъде разсеян през деня, да не може да си поеме дори три пъти дъх, без да помисли за нея.

„Е, доставила си му малко удоволствие — казваше си тя — И какво от това? Светът с пълен с жени, които биха могли да му доставят по-голямо удоволствие.“

Това беше нещо, за което се опитваше да не мисли. Но не успяваше. С мълчаливо проклятие, тя захвърли молива си на земята и престана да се преструва, че скицира дървото джакаранда.

— Лош ден?

Никол се обърна толкова рязко, когато чу гласа на Чейс, че скицникът й също падна на земята. Нямаше нито колебание, нито срамежливост в нейното посрещане. Тя просто се хвърли в прегръдките му и се притисна в него, като че ли само така и двамата можеха да останат живи. Той я прегръщаше по същия начин.

— Липсвах ли ти?

Тя му отговори с потръпване и със звук, който издаваше безпогрешно чувствата й.

— И ти ми липсваше по същия начин. — Той зарови лице в сладкия дъх на сплетената й коса и вдъхна дълбоко. — Мислех си, че ако не те виждам и не мога да те докосна, няма да ме боли толкова, все едно че вдишвам натрошени стъкла. — Смехът му беше къс, груб. — Грешах. Непрекъснато греша по отношение на теб.

Той я притисна безмилостно към себе си и позволи на присъствието й до него да завладее всичките му сетива. А тя зарови лице във врата му и го стисна с всички сили.

Всичко, което Чейс мислеше и чувстваше от мига, в който беше осъзнал колко жестоко е грешал по отношение на Никол, сега се изля в неспирен поток от думи. Знаеше, че е прекалено скоро да казва тези неща, но неговото собствено изтощение и несдържаното посрещане от нейна страна победиха здравия му разум.

— Непрекъснато мислех за усмивката, която разцъфваше на лицето на Лайза, когато те видеше да идваш по пътеката — каза той. — После си спомних как се засмя при една ужасна шега на Марк и как ме слушаше, наистина ме слушаше, когато говорех за островите. — Той намери устата й и я целуна дълбоко, почти жестоко, а после потръпна при нейния нескрит, страстен отговор. — И това също си го спомнях. Твоят вкус и твоята горещина. Не искам повече да живея и ден без теб. Омъжи се за мен, Никол. Позволи ми…

— Брак? — прекъсна го тя и шокирана се отдръпна. Още дори преди Никол да е проговорила, Чейс почувства отхвърлянето във внезапната скованост на тялото й. Прекалено късно си спомни с какви чувства беше свързан бракът за нея.

„Да бъда притежание на някой мъж. През целия ден. През цялата нощ.“

Той затвори очи и се прокле, че е издал мечтите си. Само защото беше скочила от шезлонга и се беше хвърлила в прегръдките му, не означаваше, че иска да рискува да му принадлежи или да бъде свързана с него по официален начин. Той й беше показал само малка част от огъня, който тлееше в тялото й, беше й позволил да вкуси само малко от дивия пчелен мед.

— Съжалявам — Той отново слезе на земята. — Не трябваше въобще да те моля. Отдай го на умората от пътуването със самолет и на радостта от този миг. Както вече казах, ти непрекъснато ме изненадваш, сварваш ме неподготвен. Караш ме да отговарям с непознати за мен чувства. — Той се усмихна сладко-горчиво и я целуна леко по върха на носа. — Но пък не познавам човек, който да твърди, че животът е справедлив.

Никол се опита да подреди разхвърляните си мисли, за да скалъпи смислен отговор. Не успя.

— Не исках да кажа… Просто не съм мислила… След Тед си обещах, че никога, ама никога…

Чейс я целуна нежно, с което сложи край на объркания й поток от думи.

— Всичко е наред. Разбирам. Нямаш нито една причина да ми поверяваш щастието си, а имаш поне сто да не го правиш.

Той я освободи от прегръдките си и отстъпи няколко крачки назад. С всеки дъх, който поемаше, се обвиняваше, че е събрал три седмици упорита работа само в десет дни, за да може да се върне бързо при нея.

И да съсипе всичко.

— Моля те, недей — каза тя доста сурово. — Недей да изпитваш вина за случилото се онази сутрин в къщата на Дейн. Зная, че никога не би ме наранил умишлено. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — каза Чейс уморено и внимателно — Но липсата на болка не е достатъчна. Не и за секса. И със сигурност не е достатъчна за един устойчив и продължителен брак. Ум. Тяло. Душа. Всичко това трябва да бъде съединено, за да потръгне един брак. Не го знаех, когато се ожених за първи път. И Лайза плати цената за моята глупост и наивност. Но сега знам. Всичко или нищо.

— Това означава ли, че ти няма… Че ние не можем… — Никол затвори очи и стисна ръце толкова силно, че я заболяха. — Моля те, не си отивай от мен — прошепна тя. — Не бих могла да го понеса. Ти ме караш да се чувствам по съвсем нов начин, да изпитвам това, което не съм смятала за възможно.

— Всеки мъж би могъл да го направи.

Тя отвори рязко очи.

— Не е вярно!

— О, вярно е — отговори много спокойно той. После се усмихна тъжно, защото видя недоверието, изписано на лицето й.

— Но само с теб… — поде тя.

— Просто се случих аз мъжът, който беше до теб, когато започна да пробиваш черупката на миналото — каза той, с което прекъсна думите й, проникващи така дълбоко в душата му, от които го болеше толкова много. А в същото време му се искаше наистина да е така, те да бъдат неоспоримата истина. Не само за него, но и за нея. — За теб, аз съм стадий на развитие, който ще отмине.

— Не — каза тя и очите й се напълниха със сълзи — Не е вярно!

Тя издаде сподавен вик и се хвърли пак в прегръдките му, притисна се силно към него, трепереща от чувства и мисли, които бяха прекалено нови и прекалено силни, за да може да ги осмисли или преодолее. Не можеше дори да ги разбере.

Няколко минути Чейс я държа в прегръдките си и й говори спокойно за съвсем банални неща. Звукът на собствения му глас и незначителните думи разведриха мрачния му поглед и прогониха дълбоките бръчки, врязали се от двете страни на устата му. Непоносимото напрежение бавно започна да се отцежда от тялото му.

— Какво чувам за някакво голямо празненство? — запита той.

Тя си пое дълбоко дъх и прие неутралната тема. След още едно дълбоко поемане на въздух, вече беше способна да формулира спокоен отговор.

— Годишното празненство на Камехамеха. Печени прасенца. Фойерверки на плажа. Танци цяла нощ. Всичко, за което се сещат туристите, когато мислят за Хаваите.

— Къде ще бъде?

Тя се отдели от него, за да махне с ръка към гъстата зеленина, която скриваше от погледа им плажа долу.

— Там долу.

Той я погали леко по косата и отстъпи, за да не може тя да го прегърне пак.

— Кога?

— Утре вечер.

— Толкова скоро? Добре.

Нещо в гласа му я накара да се вцепени.

— Ще се върнеш пак на континента, нали?

Той кимна.

— Кога?

— Скоро. — А мълчаливо добави за себе си: „Много по-скоро, отколкото първоначално мислех. Но това е единственият начин, пеперудке. Не мога да имам доверие на себе си, когато съм около теб. Почти те обладах онзи ден в океана, а сега те желая много повече, отколкото тогава.“

Тя го гледаше как развързва вратовръзката си с едно-единствено бързо движение. За първи път й хрумна, че той сигурно е дошъл при нея направо от летището, дори преди да е съблякъл костюма, който е носил на континента.

— Къде е Лайза? — запита Никол.

— С Бени. Той някак си е разбрал, че сме се върнали. Чакаше ни пред вратата на котиджа.

Гърлото й се сви, когато усети напрежението, стаено под привидното му спокойствие.

— Сигурно си смъртно уморен.

— Почти не съм спал през последните три нощи. Работех над докладите си, докато Лайза спеше — той се прозина и измъкна вратовръзката изпод яката си. Разкопча няколко копчета на ризата си, пое си дълбоко и дълго дъх, а после го изпусна в една-единствена въздишка. — Направи ли скици, които да разгледам?

— Нито една, която да се харесва на мен.

Ъгълчетата на устните му се повдигнаха много малко нагоре.

— Ти въобще някога доволна ли си от скиците си?

— Не, това не се случва много често — призна тя.

— Тогава, добре е, че аз ще имам последната дума. Но не ми се иска да мисля, че ще бъда отговорен за целия проект „Острови на живота“.

Мисълта, че той може да има нужда от нея в професионален план, я изненада. Мълчаливо, тя гледаше как той разкопчава ръкавите на ризата си, как запрята маншетите и тръгва по пътеката, далеч от нея.

— Можеш ли да дойдеш при мен, в моя котидж, след около час? — запита той, без да поглежда назад. — Така ще имам време да се изкъпя, да подредя жилището и да хапна, преди да започнем да разглеждаме скиците.

— Да ядеш?

— Да, да вечерям. Моят стомах е все още по континенталния часовник.

— Аз ще ти приготвя нещо! — извика тя след него.

— Всичко е наред. От години си приготвям сам храната. И ставам наистина добър в това занимание.

Никол гледа след Чейс, докато той не се скри в гъстата зеленина, а после се запита защо плаче. Той се беше върнал. Сега можеше да го вижда, да го докосва…

А той й изглеждаше по-далечен от когато и да било.