Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (25)

Глава 24

В понеделник сутринта Никол се събуди от тихото почукване на вратата си. За миг застина от ужас, че Чейс най-после я е намерил, хванал в капан.

— Никол? — извика тихичко Лайза. — Будна ли си?

Бясно биещото сърце на Никол се успокои малко. „Какво, за Бога, те кара да мислиш, че Чейс ще те преследва?“ — запита се тя с горчивина.

Нямаше друг отговор, освен вътрешната й убеденост, която веднъж вече й беше нашепнала, че Чейс е мъжът, когото е търсила цял живот, без да го знае.

„Е, най-после го намери. Късметлийка си.“

— Никол?

Тя бързо протегна ръка и навлече робата, която вчера беше захвърлила на пода, нетърпелива да се отдаде на танца.

— Влез, миличка.

Вратата се отвори колебливо.

— Сигурна-сигурна?

— Сигурна-сигурна.

Седнала с кръстосани крака на сгъваемото легло, Никол протегна ръка към малкото момиченце. Лайза се усмихна и изтича до жената, която й беше втората най-любима на света.

— Къде е Жан? — запита Никол и се прозина. — Или Дейн те доведе тук?

— Не, татко ме доведе. Ние сме заедно сега. Винаги-винаги.

И последните остатъци от сънливост се разпръснаха. Никол се изправи на крака с едно-единствено гъвкаво движение, като че ли очакваше Чейс да бъде точно зад гърба на дъщеря си.

— Къде е той? — запита Никол.

— Спи. Когато го събудих, той каза, че заради барабаните е заспал едва призори.

— Барабаните?

— Твоите барабани.

Мисълта, че Чейс е стоял буден и е слушал музиката, докато тя е танцувала, предизвика непознати чувства у Никол. Горещи, не студени. Чувства, които я изнервяха.

— Съжалявам. Следващия път ще пусна музиката по-тихо.

— Не-не. Забавно-забавно.

— Сигурна-сигурна? — запита Никол сухо.

— Да-да! Седях в скута на татко, гледахме луната и слушахме. — Тя се усмихна и погледна изпод дългите си мигли към Никол. — Исках да дойда и да гледам, но той не ми позволи. Каза, че танцуваш само за себе си.

Прозрението на Чейс беше така неочаквано за нея, както и обидите му вчера сутринта. Никол направи лек, безпомощен жест, после се усмихна на Лайза по-скоро решително, отколкото весело.

— През целия ден ли си с Ч… с баща си?

— Ще остана при него завинаги-завинаги.

— Разбирам.

Онова, което също така разбираше, беше, че ще й бъде много трудно да избягва Чейс след работно време, щом Лайза ще живее с него. Но тя знаеше също така колко много означава за Лайза любовта на баща й и желанието му да живее с нея, след като майка й я беше отхвърлила.

— Радвам се за теб, миличка — каза Никол с дрезгав глас. — Знам колко много искаш да си с него.

За миг, Никол се изкуши да изпрати Лайза обратно у дома й, преди Чейс да се е събудил, да е усетил липсата й и да е започнал да я търси. Първото място, където би я потърсил, беше последното, в което й е казал да не ходи — котиджът на Никол.

Но когато отвори уста, за да каже на Лайза, че трябва да се върне в котиджа на Чейс, преди той да е усетил отсъствието й, не можа да го направи. Без да каже нито дума, затвори уста.

„Аз отново се крия. Но този път Лайза ще бъде тази, която ще страда.“ Малкото момиченце беше чувствително към реакциите на възрастните, особено към тези на жените.

— Яла ли си? — запита Никол и хвана Лайза за ръката.

Момиченцето поклати глава.

— Добре-добре — усмихна се Никол. — Можем да закусим заедно. Дай ми време само за един душ, а?

— Ще събудя татко, за да може и той…

— Не! — прекъсна я остро Никол. После, много по-нежно, каза: — Не, скъпа. Остави го да спи. Защо не се опиташ да нарисуваш пътеката и градината, докато аз си вземам душ? Помниш ли какво ти казах снощи за това, че сенките падат все под един и същи ъгъл, как нещата се смаляват, колкото се отдалечават от теб?

Лайза кимна. Сивите й очи бяха извънредно сериозни. С окуражителна усмивка и с махване на ръката към нещата си за рисуване, Никол влезе в банята.

С всяка стъпка, която правеше, тя искаше да може да удуши кучката, която беше направила това дете сериозно като възрастен. Лайза се усмихваше много рядко и почти не се смееше. Тя просто изчезваше още при първия признак на неодобрение, като че ли трябваше да се защити, без да има и най-малка представа за собствената си стойност.

Никол знаеше колко болезнено е това чувство за личен провал и колко вредно е то за душевното здраве. Побесняваше от гняв само като си помислеше, че дете толкова нежно, умно и любящо като Лайза е натикано толкова надълбоко в защитната си черупка от собствената си майка.

Душът поохлади малко Никол, но тя все още беше ядосана на майката на Лайза. Когато се върна във всекидневната, Лайза си рисуваше тихичко. На всеки няколко секунди тя хвърляше нещастен поглед на линиите, които беше нарисувала и на молива в ръката си.

Никол знаеше, че Лайза не притежава и една десета от таланта на Бени, но това не означаваше, че трябва да се лишава от радостта на рисуването. Важното беше удоволствието, а не самата рисунка.

— На мен ми харесва — каза Никол и погали тъмната коса на Лайза. Тя беше чиста и блестяща, копринена и рошава, защото не беше виждала гребен от дванадесет часа. — Мога дори да почувствам прохладата на сянката.

Лайза вдигна поглед към Никол, усмихна се срамежливо и отново посвети вниманието си на рисунката си. Сега не беше така колеблива, беше и по-малко критична към резултата. След няколко минути започна тихо да си тананика, напълно абстрахирала се от всичко на света.

Усмихната, Никол започна да реже пресни плодове за закуска. Преди да е свършила, Бени се появи на градинската врата на котиджа.

— Ядене? — запита той. Никол отново се усмихна.

— Сигурно-сигурно. Но ако ти се ядат яйца, ще трябва да си поискаш от майка си. Моите свършиха.

— Плодове. — Бени успя да вложи одобрение в тази единствена думичка, с което каза на Никол, че яйцата не са необходими.

Той влезе в стаята с грациозна и уверена походка въпреки накуцването. Когато видя Лайза, се усмихна ласкаво.

— Лайза — каза, произнасяйки името й със странно ударение, някак музикално.

Нейната усмивка се появи и изчезна толкова бързо, че беше като преходна светлосянка на сериозното й личице. Двете деца се бяха срещнали на един от пикниците на Никол. Бени беше очарован от крехкото малко момиченце. Беше обожание, с което Лайза също му отговаряше.

— Здравей, Бени — каза Лайза. — Как дойде дотук?

— Дом. — Той посочи и с двете си ръце към голямата къща на хълма.

Усмивката на Лайза този път се задържа по-дълго на лицето й.

— Твой?

Бени кимна.

— И градината също ли? — запита тя.

Той отново кимна.

— И плажът?

— Всичко.

После той се усмихна и протегна ръка на Лайза с жест, който напомни на Никол за времето, когато баба му й беше подала ръка и я беше завела в един напълно различен свят.

— Ще споделя всичко с теб, Лайза — каза Бени. — Ела.

Забравила напълно рисунката си, Лайза скочи на крака.

Никол беше прекалено изненадана, че е чула цели шест свързани думи от Бени, за да протестира, когато двете деца изтичаха навън през френските прозорци в градината, която приличаше на райската.

— Никакво плуване, докато не дойда и аз! — извика тя след тях.

Отговорът на Бени беше махване с ръка, което успя да подскаже на Никол, че постъпва глупаво, защото той никога не би направил нещо, с което да застраши или нарани нежното сивооко малко момиченце.

Никол бързо приготви плодове и кифлички с мед в кошница с капак, облече банския си костюм и взе скицника си. Като помисли малко, взе и няколко хавлии. Излезе в градината и се поколеба, защото се запита дали не трябваше да вземе бански костюм и за Лайза.

Мисълта, че би могла да събуди Чейс, накара Никол да замръзне на място. Реши, че Лайза може да плува също толкова добре и в памучните си къси шорти и потниче, в които беше облечена. Колкото до Бени, той обикновено плуваше с дрехите, с които беше облечен в момента, когато му дойдеше настроение за това.

Въпреки че беше само осем часът, черният пясък на плажа вече беше топъл. Топла беше и водата. Температурата на пясъка и водата бяха с разлика само няколко градуса през цялата година.

Едно от нещата, с които й беше най-трудно да свикне на Хаваите, беше не само липсата на сезони, но липсата на каквато и да е истинска промяна във времето от изгрев-слънце до полунощ. На влажната страна на острова, където живееха по-голямата част от местните, слънцето изгряваше, облаците се появяваха, после вятърът сменяше посоката си и ги издухваше към планината, следваше следобедния дъжд.

В хавайския език дори не съществуваше дума за годишно време. Най-близката до нея беше думата, която описваше много редките дни, в които не духаха обикновените ветрове, а се появяваше южният вятър, който носеше горещина и задуха на острова. Тогава местните говореха за „времето на вулканите“ и оставяха за Пеле храна и топли напитки до тъмния, изпускащ пара, кратер на Килауеа.

Никол погледна в посоката, където се издигаше Килауеа. Автоматично провери дали има изгледи за изригване със същия бърз и уж небрежен поглед, с който жителите на континента оглеждаха облаците и хоризонта, за да потърсят потенциалното място за зараждането на торнадото.

Днес нямаше видими признаци за кипящата магма, която винаги чакаше под вулканичната кора. Повърхността на земята беше тиха, а не неспокойна и ритмично потръпваща. Слабото трептене на земната кора беше единственият външен знак за това, че магмата безмилостно изпитва твърдината, образувала се от застиналите предишни изригвания, търсейки пролуки, които щяха да се превърнат в тунели за раждането на още по-нова земя.

Но въпреки дългия период на затишие, Килауеа не показваше признаци на съживяване за голямото шоу. Нито пък някой от по-малките кратери, които образуваха нещо като верига по страничното било на планината.

„Изглежда, вулканът се кани да постави рекорд по затишие“ — помисли си Никол, докато седеше с кръстосани крака на една хавлия.

Няколко седмици в обсерваторията се говореше, че предстои изригване. За това се говореше като за наистина сочна клюка. Но до този момент слуховете не се бяха потвърдили. Като се изключат повтарящите си леки трусове, чиито честоти понякога съвпадаха и за които учените неспирно спореха в клуб „Кипюка“, нищо не се беше случило.

Във всеки случай, тя знаеше, че вулканът не е на ръба на изригване, защото всички зони бяха отворени за туристи. Когато положението се променеше, пътят до Килауеа щеше да бъде задръстен от коли, карани от нетърпеливи местни и туристи, очакващи голямото шоу. На Хаваите вулканичните изригвания обикновено бяха предсказуеми и не много жестоки. И винаги благоговейно красиви.

— Нииикооол!

Тя вдигна поглед от скицника си тъкмо навреме, за да види Бени и Лайза да изскачат от горичка кокосови палми и да тичат по пясъка към нея. Бени държеше голям зелен орех в ръката си. Това, че накуцваше, не му пречеше да се катери по дърветата. Той се катереше нагоре и надолу по кокосовите палми бързо като маймунка, по-бърз дори от котка, която живее на континента.

Първите няколко пъти, когато Никол видя Бени да се катери по една висока палма, тя не смееше да диша от страх, че той ще падне и ще се удари лошо. А сега само облизваше устни в очакване на плода, който той ще й донесе. Бързо, още с идването си на островите, тя беше започнала да харесва вкуса на кокосовото мляко и на суровия плод. Беше започнала да харесва също така и някои характерни за островите храни, и дори, но само веднъж, беше опитала поа.

Бени извади джобно ножче и започна да работи по плода. Никол така и не можа да разбере как успява да пробие кокосовия орех с толкова малък инструмент. На нея й бяха необходими чук и твърд камък, за да извади плода. Или пък секира, дълга колкото ръката й.

Тримата си хапнаха от плода в сговорно мълчание, прекъсвано от време на време от тихи кискания от страна на Лайза, когато сокът на плода се стичаше по брадичката й и между пръстчетата й. Като я гледаше, Никол си мислеше, че да бъде изцапана е съвсем ново удоволствие за нея.

— Хайде — каза Никол, след като довършиха закуската си. Изправи се и протегна ръка. — Време е да се измием.

Разочарованието замъгли ясните очи на Лайза, когато погледна пътеката, която водеше обратно към котиджите.

— Не. Насам — каза Никол и посочи към тюркоазно то море.

Лайза погледна надолу към изцапаните си със сок шорти.

— Не може.

— Това няма да нарани дрехите ти — каза Никол. Лайза поклати глава. Бени докосна слабичките й рамене.

— Плувай с мен.

— Не може. Татко каза. — Тя си пое дъх толкова дълбоко, че чак раменете й се напрегнаха, после изплю истината и зачака да се случи най-лошото. — Не знам как.

Бени беше толкова изненадан, че не можеше да произнесе и дума. Това, че някой не може да плува, му се струваше толкова необичайно, колкото и някой да не може да ходи. Никол коленичи до напрегнатата Лайза, чието тяло беше стегнато в очакване на неодобрението, от което се страхуваше.

— Плуването е като рисуването, скъпа. Никой не се ражда научен. Но можеш да се научиш, ако искаш. А ти искаш ли?

Лайза погледна океана и каза бавно, със съмнение:

— Изглежда ми ужасно голям.

— Всичко е наред. Ти няма да се мъчиш да го преплуваш целия. Само част от него.

Мъжки смях накара Никол да замръзне на място. Когато хвърли поглед през рамо, видя Чейс да стои в сянката на кокосовите палми. Беше почти на една ръка разстояние, не носеше нищо, освен чифт черни плувки, които едва покриваха мощната му мъжественост. И се усмихваше.

Видът му й подейства като удар. Тя почти се удави в наплива от чувствени спомени и усещания. Беше докосвала мускулите и гладката кожа на този мъж, беше го държала в прегръдките си, беше го почувствала да се движи вътре в нея.

И не беше успяла да му достави никакво удоволствие.

Никол се изчерви, после силно пребледня. Мълчаливо се помоли тя да е единствената, която е забелязала това. Огледа се наоколо като подивяла. Нямаше как да се измъкне незабелязано.

Чейс се престори, че не забелязва паниката й. Беше я очаквал. Онова, което не беше очаквал, беше красотата й на слънчевата светлина, макар по нея да бяха полепнали сок и пясък. Кристалните му сиви очи се възхищаваха на сплетената й огнена коса, на златистата й кожа и, преди всичко, на гъвкавостта на силното й тяло. Макар банският й костюм от две части да беше скромен според стандартите на тропиците, той разкриваше чувствените извивки на тялото й. Искаше да погали с длани, а после и с устни, всяко скрито ъгълче.

Беше забелязал моменталното чувствено одобрение в погледа й, когато го беше видяла. Забеляза също така изчервяването й и желанието й да избяга.

— Татко! — Лайза скочи и се хвърли в прегръдките на Чейс. После усмивката й се стопи. — О, забравих! Много съм мръсна.

Тя се отблъсна от гърдите му и го погледна с широко отворените си очи, очевидно очакваше, че и той ще изрази неодобрение.

— Така ли? Къде си изцапана? — запита той, огледа я внимателно, но се направи, че не забелязва петната от сока и от зеленината, която я беше докосвала, докато беше бягала по пътеката. — На мен ми се струва, че няма никакви пречки да те прегърна. — Той се усмихна, притисна я до себе си и целуна лепкавата й буза. — Ммм — каза той и облиза устните си. — Има ли още от този кокосов орех за мен?

Цялото лице на Лайза засия. Тя се усмихна и подаде и другата си бузка. Той я целуна звучно, за да демонстрира одобрението си. Тя се усмихна, уж тайно, и зарови глава в гърдите на баща си, отново добила увереност в себе си.

— Мама винаги ми се ядосваше, когато се изцапвах — призна Лайза.

Чейс заговори спокойно, въпреки гнева, който избухна в него.

— Така ли? Е, аз не съм майка ти. Мисля, че децата трябва да играят на воля, да се цапат и след това — да се къпят.

Над главата на дъщеря си Чейс гледаше как Никол коленичи с грациозността на танцьорка и започва да прибира останките от закуската. Без да каже и дума, тя напъха плодовете и салфетките в кошницата. След няколко минути се изправи с грация, от която секваше дъхът и която той всеки път трябваше да види, за да повярва, че е възможна. Когато тя извади хавлията, за децата стана ясно, че Никол си тръгва.

— Няма ли да ме научиш да плувам? — Въпросът на Лайза към Никол прозвуча невинно и умолително. Тя дори престана да прегръща баща си.

Никол с мъка се усмихна.

— Татковците са за това.

— Аз — каза Бени. Той пристъпи съвсем близо до Лайза, с което мълчаливо показа, че с радост ще й помогне.

Като се усмихна с лъчезарна, но празна усмивка, Никол пое по пътеката нагоре по хълмовете.

— Не можеш да имаш по-добър учител от Бени, Лайза. Той е научил всички риби в лагуната как да плуват.

Лайза ококори очи и погледна в ясните, тъмни очи на Бени.

— Вярно-вярно?

Много мъдро, той се усмихна, но нищо не каза. Чейс остави Лайза на грубия черен пясък и каза на Бени:

— Заведи я до водата и й позволи да намокри краката си. Само краката.

Бени кимна сериозно.

— Крака.

Чейс разроши косата на Бени и стисна одобрително крехкото му рамо.

— Ще дойда при вас веднага щом с Никол изясним някои подробности по работата върху новата книга.

Децата не изчакаха, за да чуят дали той ще каже нещо друго. Ръка за ръка, те затичаха към топлата и леко пенеща се вода.

— Само краката! — извика Чейс отново.

— Разбира се-разбира се! — казаха двете деца едновременно, без дори да погледнат назад.

Чейс гледа след тях достатъчно дълго, за да види как Бени принуди Лайза да спре и застана пред нея, така че, за да се намокри, тя трябваше да го заобиколи.

— Харесва ми стилът на това момче — каза Чейс тихо и се обърна към Никол.

Нямаше търпение да оставят първите, тромави и безсмислени, фрази зад себе си. Трябваше да намери начин да я накара да разбере, че всичко е наред с нея. Че вината е изцяло негова. Изцяло.

Но когато се обърна, зад него нямаше нищо, освен безлюдната градинска пътека и палмовите дървета, които се полюляваха леко под нежната ласка на вятъра.