Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (13)

Глава 12

На всеки няколко минути Никол хвърляше поглед през рамо, за да се увери, че Чейс я следва. Пътеката, която беше избрала, правеше непрекъснато завои и минаваше през тесни участъци, почти незабележима по каменистия склон на Килауеа. Вулканът се издигаше плавно, почти незабележимо, от подножието чак до върха.

Както всички хавайски вулкани, Килауеа имаше формата на леко издаден рицарски щит. Беше доста различен от стръмните, конусовидни вулкани на Калифорния, Италия, Мексико или Япония. Вулканите на Хаваите бяха създадени от нежни, често повтарящи се потоци лава, особено от гъстата лава аа, която лежеше като масивни, небрежно захвърлени въжета и набраздяваше хавайския ландшафт. На места лавата образуваше буци, защото така беше замръзнала. Остри и нащърбени ръбове се подаваха и режеха като добре наточени ножове.

Нямаше много растителност от двете страни на пътеката, по която сега вървяха Никол и Чейс. Застиналата лава беше предимно от типа пахоехое. Беше лесно да се върви с ботуши по нейната гладка, блестяща повърхност, но тя много бавно се раздробяваше и се трансформираше в почва. Семената и корените просто нямаше къде да се хванат. Поради това пътеката приличаше на леко набран конец, който едва се вижда по блестящата повърхност. Самата лава беше черна, гладка и отразяваше тропическата слънчева светлина почти като огледало, с което удвояваше горещината, характерна за тропиците.

По челото на Никол избиха капчици пот, пот се стичаше и по гърба й и в „сенчестата долина“ между гърдите й. Горещите капчици пот не я безпокояха. Таитянските танци и честото катерене по планинските склонове я бяха накарали да свикне с резултатите от физическото усилие. Потта не беше нещо, на което да обръщаш внимание. Беше просто начин, по който телата се опитваха да се разхладят във влажната, обгръщаща всичко, горещина във влажната половина на Големия остров.

Чейс също не се безпокоеше от потта, и то по същата причина — беше свикнал с нея. В момента беше по-зает да гледа съблазнителните стройни крака пред себе си, отколкото да мисли за ризата си, която ставаше все по-мокра и по-мокра. Краката на Никол бяха силни. Тя вървеше по грубата земя със скорост, която би накарала доста мъже да се запъхтят и да потърсят сенчесто място, където да поседнат.

Отначало Чейс си помисли, че тя се опитва да го умори, да го накара да се просне на земята и се усмихна под мустак, защото знаеше, че ще я разочарова. Но докато продължаваха да вървят, тя не издаде нито един от безусловните сигнали, с които една жена се опитва да надхитри някой мъж. После той се запита дали тя просто не иска да му покаже в колко добра форма е тялото й. Но отново не последва нито един от характерните за това знаци. Тя се обръщаше назад от време на време, но не забавяше ход, нито правеше показни пози, с които да си изпроси одобрението му.

Накрая той реши, че това е нормалният за нея ход. Личеше си по равномерността на дишането й и от пъргавината на походката й. А това го накара да се замисли за някакви други начини, по които би могъл да изпита женската й издръжливост, гъвкавост и равновесие. Започна да диша по-бързо и по-задъхано, когато започна да си представя чувствените възможности. „Как, по дяволите, една жена би могла да изглежда секси в планинарски ботуши, раздърпани шорти в цвят каки и избеляло потниче?“ — запита се той полуучудено, полуядосано. Единственият отговор беше елегантното поклащане на бедрата й, докато продължаваше да върви по тясната пътека.

Чейс се упрекна мислено и се съсредоточи отново в едва забележимата пътека. Като вулканолог, той беше свикнал с катеренето по стръмни склонове с груба почва, но склоновете на Килауеа разполагаха с някои специални капани за невнимателните. Понякога земята изглеждаше като издялана от здрава и солидна скала, но се оказваше тънка покривка, образувала се от бързо стичаща се гореща лава. Понякога земята под краката им беше дори още по-тънка — мехурчета, образувани от застинала лава, пълни с въздух. Ако някое стъпало стъпеше върху мехурчето, човекът можеше да пострада в различна степен — от няколко порязвания до счупен глезен.

Въпреки опасностите, а може би именно заради тях, Чейс обичаше да се изкачва по склоновете на Килауеа. Пейзажът беше великолепен, несъмнено доказателство за живителната сила на самата Земя.

Никол спря до особено блестяща формация от лава пахоехое и се наведе.

— Виждал ли си някога „косата на Пеле“?

— Преди няколко нощи. — Чейс погледна сплетената червена грива, която беше почти скрита под белия шал, който тя беше завързала в цигански стил на главата си. — Беше красива. Като огън.

Тя прие комплимента с бърза, срамежлива усмивка. Всеки път, когато някой споменеше косата й, тя си спомняше многократните натяквания на бившия си съпруг. „Единственото горещо нещо в теб е косата ти.“

— Имам предвид вулканичната скала, която се нарича „косата на Пеле“. — Тя посочи една, голяма колкото юмрук, дупка в лавата. Вътре имаше нещо, което приличаше на валмо сребристозлатисти косми. — Погледни в дупките в лавата.

Чейс застана до Никол, като заби, доколкото можа, пети в почвата и докосна леко блестящите косми с върха на пръстите си, като много внимаваше да не развали по някакъв начин крехката им красота.

— Не съм виждал такова нещо извън чекмеджета с пробите или пък на страниците на учебник — каза той с благоговение. — Истинско чудо е, че нещо толкова деликатно може да произлезе, и да оцелее, от такова ужасно събитие като разцепването на земята на две и изтичането на горещата разтопена каменна маса.

За миг вдигна поглед от блестящите коси към необичайно ясното небе. На хоризонта изпъкваха масивните, нежно извити склонове на Мауна Лоа, които направо засенчваха по-малката Килауеа. Докато измерваше с поглед по-големия вулкан, очите му имаха разсеяно изражение, но пак бяха ясни — като очите на мъж, който се възхищава на нещо и с чувствата, и с ума си.

— За какво мислиш? — запита тихо Никол с надеждата, че той ще й отговори.

Искаше да знае за Чейс нещо повече от това, че я желае. И други мъже я бяха пожелавали — или поне искаха да правят секс с нея — но тя никога не ги беше пожелавала в отговор, никога не беше искала да изследва умовете и телата им. И заради това продължаваше да се пита какво имаше у Чейс, което го правеше толкова различен в нейните очи, което я караше да желае и тялото му, и ума му.

Не можеше да си отговори на този въпрос, но продължаваше да се връща към него отново и отново. Може би, ако му зададеше достатъчно въпроси, ще успее някак си да си отговори на най-важния. Дали можеше да му се отдаде с доверие?

— За какво мисля ли? — Полуусмихнат, Чейс посочи с ръка гладката тъмна маса на Мауна Лоа. Когато заговори отново, гласът му беше дрезгав, провлечен, тонът на човек, който всъщност мисли на глас. — Знаеш ли, че ако измериш Мауна Лоа от основата до върха му, ще се окаже, че той е най-високата планина на земята?

— Но Мауна Лоа няма дори височина от четиринайсет хиляди фута, а Мон Еверест е два пъти по толкова — възрази тя.

Той закова поглед в нея. Сивите му очи бяха много ясни — като небето днес.

— Истинската основа на Мауна Лоа е три мили под морското равнище. А върхът му е на повече от тринайсет хиляди фута над морското равнище. Което прави приблизително трийсет хиляди фута общо. По-висок е от Еверест.

Тя погледна към океана, като че ли можеше да види скритата под неспокойната синя вода основа на вулкана.

— А ако говорим за маса — продължи да говори той. — Мауна Лоа отново е истински гигант. Еверест се издига от Хималайското плато, което вече има височина около две мили Мауна Лоа започва от дъното на океана и заема десет хиляди кубични мили от острова. Въпреки всичкия си огън, пушек и мелодраматичност, Килауеа не е нищо повече от врящо езерце, разположено на едната страна на Мауна Лоа, а другите малки вулкани на Големия остров се рушат, докато ние говорим. Но Мауна Лоа е още жив, все още набира сили и се разраства, все още е царуващата кралица на земята.

Той отклони поглед от златистите очи на Никол към индиговата извивка на огромния вулкан.

— Единствената планина, която познаваме и която е по-голяма от Мауна Лоа, се намира на Марс. Олимп Монс. — Той се усмихна, но усмивката му бързо изчезна. — Което преведено от латински означава „Планината на Боговете“. Тя е висока петнайсет мили и също е вулкан.

Очите й се разшириха от интерес и изненада.

— Той действащ ли е?

— Доколкото ние знаем, той е затихнал, и то отдавна, преди милиони и милиони години. Онова, което ние виждаме сега, е останалото след действието на времето и условията на Марс. Но ако беше на земята, основата на тази планина вулкан щеше да се простира от Лос Анджелис до Сан Франциско.

Тя въздъхна.

— Чудя се какво ли е представлявало едно негово изригване.

Той отвори уста и я затвори, без да каже и дума. Опитваше се да си представи какво ли е да видиш Олимп Монс в действие.

— Как би описала ти една висока петнайсет мили планина, от която изригват необятни огнени реки, докато цялата планета тръпне и се тресе? — каза той бавно — Може би влагата се е кондензирала по склоновете на вулкана и се е превръщала в дъжд, който пък е преминавал в диви потоци, които са се вливали в празния океан седем мили по-долу. А може би по онова време по повърхността на Марс е имало вода, облаци, потоци и реки и дори живот, който е плувал в обреченото да пресъхне море.

Никол затвори очи и се опита да си представи планина, висока почти осемдесет хиляди фута и широка стотици мили в основата си. Замечтано се зачуди какво ли е да стоиш на ужасяващия кратер днес и да виждаш Марс прострян в краката си като картина, изпълнена в безкрайни нюанси на ръждивочервеното. И тогава чу дълбокия глас на Чейс да казва:

— Бих продал душата си, за да видя онази планина да изригва. Бих продал и бъдещето си за една-едничка възможност да застана на онези склонове дори сега. — С някакъв груб и неочакван звук, който би могъл и да е кратък смях, той се изправи до нея. — Но съм се родил прекалено късно и не мога да видя онези изригвания, а, от друга страна, прекалено рано, за да мога да изследвам вулкана. Ще съм мъртъв много преди хората да се задържат достатъчно дълго на която и да я част на Марс.

Сдържаният копнеж в гласа му го караше да звучи плътен и дрезгав. Изведнъж, неудържимо, тя пожела да можеше да даде на Чейс възможност да изпълни мечтата си, да може да види лицето му, докато той стои гордо изправен на върха на планината и гледа чуждата планета в краката си.

— Ти имаш Хаваите — каза тя напрегнато. — Тук вулканите не са така огромни като онзи, който никога няма да видиш, но са все още действащи. Можеш да доловиш горещия им дъх, да усетиш горещината с кожата си, да почувстваш техния пулс под краката си. А понякога можеш да видиш и горещата лава да се излива като гъста тъмна кръв от рана в земята и да подпалва всичко, дори камъните.

Чейс погледна в златистите й очи и видя там собственото си отражение, собствените си дълбоко погребани мечти и приемането на онова, което никога не би могло да бъде.

„Никога няма да се изправя на Марс. Но сега стоя на жив вулкан с богинята на вулканите до себе си. Аз съм тук сега и тя е тук, истински жив огън. И кара и мен да горя.“

— Да — каза той с дълбок глас, — аз имам Хаваите и Пеле е моята водачка. Какво повече би могъл да иска един мъж?

Би могъл да си пожелае да има доверие във водачката си.

„О, но ти би могъл“ — увери сам себе си той язвително. — „Можеш да й имаш доверие, че е като останалите жени — егоистична до дъното на дутата си. Жителите на Хаваите са почитали Пеле, но не са я обичали. Онези мъже не са били глупаци. Знаели са, че жената е измамна и опасна като действащ вулкан.“

— Колко далеч е кипюката? — запита той вече по-весело, с което наруши интимността на момента, в който беше повярвал, че вижда собствените си мечти, отразени в очите й.

— Двайсет минути, може би малко повече.

Чейс погледна със съмнение по-нататък. Почвата беше все така неравна, набраздена. Във всички посоки нямаше нищо друго, освен лава, лава и още лава.

— Ето там е — каза тя и посочи с ръка над черната каменна земя. — Виждаш ли? Изглежда като малко и размазано зелено петно на далечния край на лавата аа.

— Зелено петно — измърмори той, заслони очи с длан и се загледа.

— Да. Зеленото е върхът на най-високото дърво охайа.

— Ти имаш халюцинации.

Никол се засмя. После отново закрачи по земята, която се беше родила от горящата лава. След миг Чейс я последва, като клатеше глава. Страхуваше се, че го водят на дълго катерене, чиято цел беше нищото.

Като хвърли само един поглед през рамо, за да види дали той идва, тя отново закрачи с дълги и уверени, равномерни крачки, докато не стигна до широк поток аа, който се издигаше като черна стена върху по-раншен поток пахоехое. Стената от аа обясняваше защо хората рядко идват до тази кипюка. Тя се издигаше неравна по цялото протежение на основата от пахоехое, а още по-трудно беше от другата страна. Никол никога не беше опитвала да се прехвърли, защото се страхуваше от нараняване, когато беше сама с Бени. Потривайки несъзнателно длани в шортите си, като да си осигури добро захващане, тя тръгна към високата шест фута стена от студена лава.

— Ти се шегуваш — каза Чейс, след като се изравни с нея.

— Не.

— По дяволите!

Тя се изкатери, макар и трудно, нагоре по потока и започна да се оглежда за пътечка. Малко по-нагоре една палма беше успяла да пусне корени в каменистата земя и Никол се хвана за нея. Макар и много трудно, успя да се издърпа догоре, до върха на потока аа. Най-после се прехвърли върху другия поток. В краката й лежеше невероятен зелен овален оазис, заобиколен от всички страни от потоци лава, които бяха напълно лишени от зеленина.

По-малка от десет акра, кипюката беше истинско чудо на способността за оцеляване, заобиколена от опустошение.

По-нагоре по хълма, на който се намираше кипюката, някаква неравномерност в стария склон беше разделила потока лава на две. Помежду двата нови потока разтопена лава растенията се бяха свили, изгорени, превърнати в пара… И бяха оцелели! Когато двата потока се бяха съединили по-надолу по склона, бяха образували стена и бяха отделили кипюката от останалата опустошена земя. С изключение на няколкото зелени акра на кипюката, животът във всички посоки беше погълнат от горящата каменна маса.

Мълчаливо, Никол гледаше чудото на живота насред голата новородена земя. Дърветата охайа растяха високи и обилно надарени с листа. Цветове, които приличаха на яркочервени четки, украсяваха върховете на грациозните им клони. Папрати във всички форми, височини и видове, които тя би могла да назове, пълзяха по твърдите скали на кипюката и протягаха листа към животодаряващата слънчева светлина.

Всяко свободно пространство от нивото на земята до върха на дърветата беше запълнено от някакъв вид растителност. Тази неудържимост и разнообразие на живота беше толкова изненадваща, защото беше заобиколена от лава.

Като усети, че Чейс е зад нея, Никол се обърна към него. Той изучаваше сочната избуяла зеленина с толкова изненадано изражение, че на нея й се прииска да извади скицника си и да го нарисува. Но все още не го познаваше достатъчно добре, за да го помоли за разрешение, а не беше и достатъчно смела, за да го направи, без да попита.

— Трудно е за вярване, нали? — запита го тя.

— Виждал съм какви ли не странни оцелели форми на живот след вулканично изригване — каза той бавно. — Изправени и живи дървета докато, само на няколко инча от тях, други са се превърнали в овъглени останки. Разцъфнали цветя там, където въобще нищо не може да оцелее. Следи от мишки, които са се заровили под одеялото от гореща пепел. Всичко неочаквано. Приумици на съдбата.

Тя се усмихна с малко тъга.

— Приумици?

— На континента, да. Но не тук.

— Какво искаш да кажеш?

— Кипюките са нещо нормално на Хаваите, а не приумици на съдбата. Те са неизбежният резултат от бавно течащите реки лава надолу по неравната земя. — Той отново издаде неопределен груб звук. — Трябва да призная, че на мен това все още ми изглежда като магия.

— Да. Магия. — Тя се усмихна. — Изглежда така, като че ли Пеле не може да понесе мисълта да изгори всичко живо, защото земята е все пак и неин дом. Затова е запазила онези форми на живот, които са й особено скъпи.

— Това е типично обяснение за жител на Хаваите. Учените обаче предпочитат по-обикновени обяснения.

— И тези са добри. — Тя му хвърли кос поглед. — За обикновени хора.

Лека усмивка заигра под черния му мустак. После той извади тетрадка от раницата на гърба си и започна да записва данни за височината, ширината и вида на магмения поток, който заобикаляше кипюката.

Изкушението беше прекалено голямо за Никол. Тя извади скицника си, обърна на последната страница и започна да го рисува с бързи и сигурни движения. Линиите, които правеше с черно мастило, бяха толкова наситени и нетрепващи като лицето на мъжа, който гледаше чудото на Едем, заобиколено от разрушението. Тя работеше бързо, почти тайно, защото още не искаше да сподели скицата с никого, дори с него.

Особено с него.