Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (38)

Глава 37

Когато на следващия ден Бени и още трима членове на семейство Камехамеха се появиха на вратата на Никол, смачкани на топка скици изпълваха котиджа от най-високите рафтове до най-отдалечените ъгли. Рисунки с водни бои, несполучливи според нея, бяха накъсани тънко като конфети и добавяха цвят и разнообразие на боклука.

Бени погледна само веднъж в недотам ясните очи на Никол и реши, че дори една дума по този въпрос ще бъде прекалено много. Обаче сестра му, Мира, не беше толкова досетлива и мъдра.

— Какво се е случило?

— Нищо — отговори натъртено Никол.

— О! — Големите черни очи огледаха втренчено накъсаната хартия, покриваща всяка повърхност — И аз непрекъснато казвам това на мама. И тя също не ми вярва. — Мира се колебаеше. На петнайсет, тя беше достатъчно голяма, за да знае, че възрастните понякога имат нужда да остават сами. — Днес няма нужда да се катерим в планината.

— Очаквах това с нетърпение — каза Никол безизразно. — Имам нужда да се поразходя, да изляза навън.

Бени се усмихна от облекчение и избута сестра си и братовчедите си през градинската врата, преди Никол да е променила решението си и да е отменила пикника.

С ръце на хълбоци, тя огледа безпорядъка в жилището си. Накъсаните скици й напомняха за празненството на плажа, за цъфналите джакаранди и падащите ароматни цветчета, които се носеха около шезлонга, на който тя и Чейс бяха прекарали такава красива нощ. Наистина красива. В неговите прегръдки тя наистина се превръщаше в Пеле, богинята на огъня.

Развълнуваният смях на Лайза наруши хода на мислите на Никол. Тя стигна до входната врата точно навреме, за да я отвори и да улови малкото енергично телце в прегръдките си.

— Липсваше ми — каза Лайза и я прегърна здраво.

— Бени тук ли е?

Никол се усмихна въпреки болката, която я изпълваше. Очите на Лайза имаха съшия сив цвят като на Чейс и приличаха на малки дъждовни облачета.

— Той е в градината. Къде е Дейн?

— Той и татко ме оставиха до портата. Ще ме вземат оттук по-късно.

Онемяла, Никол пусна Лайза на земята. Момиченцето изтича в градината, като викаше високо и ясно името на Бени. Но Никол не чуваше почти нищо. За нея съществуваше само фактът, че Чейс се беше върнал. И беше само на няколко ярда разстояние от нея.

А дори не й беше казал „здравей“.

„Нима не иска да ме види?“

Отговорът дойде и прониза мислите й като остър нож. „Нима ти искаше да го видиш отново, след като избяга от къщата на Дейн?“

Опитвайки се да преодолее мъката от мълчаливата си болка, тя затвори очи и се обгърна с ръце. Той беше тук. Толкова близо. Искаше да отиде при него, да го прегърне, да узнае дали той наистина мисли онова, което й беше написал в бележката си.

„Възможност за любов.“

— Никол?

Тя бавно отвори очи и когато погледът й се фокусира, видя Марк.

— О! Здравей. Всички тук ли са?

— Да, всичките шестима сме тук. Сенди, Джуди, Лайза, Тим и Стив. Всички сме се натъпкали в колата с татко и чичо Чейс. Но не се тревожи. Приготвихме обяд вкъщи. Чичо Чейс ни каза да не изпоцапваме навсякъде твоята кухня.

— О! — каза тя отново. Май не можеше нищо друго да каже. Можеше да мисли само за това, че щеше да й се наложи отново да види Чейс.

„Възможност за любов.“

Марк я изгледа странно.

— Добре ли се чувстваш?

— Разбира се. Добре съм. Само малко… Сякаш мисълта ми е забавена. — Посочи накъсаните, смачкани и разпилени навсякъде скици. — Работих до късно снощи.

Марк повдигна вежди, когато размерът на бъркотията най-после стигна до съзнанието му.

— Кой спечели от това?

— Не и аз. — Устните на Никол увиснаха надолу. „Не е спечелил и Чейс. И двамата загубихме. И продължаваме да губим.“

Болката при тази мисъл беше толкова остра, че дъхът й спря.

— Ъ, сигурна ли си, че си в състояние да се катериш днес?

— Първо Мира, сега и ти. Сигурно изглеждам смъртно уморена, а?

— Ами… Ъъ… — Марк промени темата, защото не искаше да каже на Никол, че изглежда като самата смърт. — Чичо Чейс ми каза да стоим далече от южната зона на рифовете. Още не е официално, но ще затворят тази част на планината всеки момент.

— Значи трусовете най-после са станали хармонични? — каза тя и потри ръце, сякаш й беше студено.

— Ха?

— Хармонични трептения. Много трусове. Така узнават, че магмата се движи под повърхността — каза тя разсеяно, все още под влияние на болката от тъжните мисли. После поклати глава и се застави да се концентрира върху нещо друго, освен болезнената й всепоглъщаща нужда да види Чейс.

— И до къде ще се изкатерим днес? — запита Марк.

— До Камехамеха Айки. Тя не е чак толкова близо до Голямата пукнатина — каза тя, като имаше предвид дългия четиринайсет мили процеп в земната кора, който беше като отворена рана по южния склон на Килауеа. — Все още нищо не се е случило на върха, нали?

Марк поклати глава.

— Татко и чичо Чейс се канят да отидат до там по-късно. Чичо Чейс ме посъветва да си взема клетъчния телефон на пикника, а според татко ще бъде чиста загуба на време.

— Прав е. Клетъчният телефон не може да покрие района, където отиваме. Ще взема радиото. Ще успеем поне на една честота.

Никол се върна и започна да рови из чекмеджето си в кухнята за малкото портативно радио, което рядко използваше. Намери го, включи го и беше възнаградена от силна и натрапчива рап музика. Тя побърза да изключи.

— Каква полза ще имаме от радиото? — запита Марк. — Не можеш да говориш по него.

— Ако ще има изригване, ще го съобщят по новините. Ще се върнем бързо обратно и ще си запазим места близо до линията.

Тълпата засмени и възбудени деца дотичаха от градината точно навреме, за да чуят думите й. Бяха вече нетърпеливи да тръгнат. Избутаха със смях Никол навън и не й дадоха и секунда спокойствие, докато вратата на автобуса не се затвори след тях. По време на цялото пътуване говореха на висок глас за възможността да видят голямото изригване.

— Не, няма да има изригване — каза Марк. — Поне не такова като на Мон Сен Хелен. Чичо Чейс ми каза, че лавата, която изригва от Килауеа, е тънка и бърза, затова не замръзва още в гърлото на вулкана. На континента ставало така, а това засилвало натиска. Бедният стар Сен Хелен буквално разкъсал кратера си. При Килауеа всичко е тихо и спокойно, някакви си там мехурчета.

Това даде началото на нов спор — какво точно означава „тихо и спокойно“, когато става дума за вулкан. Нима фонтани от лава с височина хиляда и осемстотин фута означават „тихо“! Тъй като голям брой от децата имаха родители, които работеха в обсерваторията, имаше много различни мнения.

Никол слушаше, но с половин ухо, защото трябваше да внимава за децата и да ги брои непрекъснато. И все така — докато децата със смях се катереха по едва забележимата пътечка, Никол ги броеше и се озърташе, за да не загуби някое. Беше нещо, което тя правеше автоматично и дори не се замисляше за него. Това означаваше, че не й остава много време да мисли за Чейс и какво биха могли да правят двамата заедно след пикника. Мисълта, че няма да го види насаме, беше прекалено болезнена, затова не се спираше на нея. Той й беше липсвал непоносимо през последните няколко седмици. Всеки ден без него беше по-лошо, не по-добър.

„И какво, ако той не ме иска, все пак? Ако за това не е дошъл да ме види?“

Никол се препъна и едва успя да запази равновесие. Мисълта, че може би Чейс не я желае, беше потискаща, ужасяваща.

„Довери му се. Имай доверие и на себе си. Улови тази възможност за любов.“

Противоречивите мисли се редуваха в главата й безспир. Тя се изкачваше в планината автоматично, без да се замисля какво прави, умът й се блъскаше като в клетка — дали да му се довери или не. Искаше й се, но я беше страх. Както обикновено, дъждът падна точно навреме. Както обикновено, малкото басейнче в центъра на кипюката беше като райско кътче.

Онова, което не беше обичайно, беше внезапното, рязко издигане на земята под краката им. Лайза изписка и изтича към Никол, но се спъна и падна.

— Всички да седнат! — нареди Никол и вдигна Лайза на ръце. — Може да има още трептения и дори трусове. — Тя самата също седна и се наведе над момиченцето, което се беше сгушило в скута й. — Добре ли си, скъпа?

По миглите на Лайза трепкаха сълзи.

— Боли ме глезенът.

Никол огледа глезена й. Беше ожулен, кървеше и вече започваше да се подува.

— Можеш ли да го движиш?

Момичето направи гримаса, но все пак успя да завърти стъпалото си.

— Достатъчно — побърза да каже Никол. — Не е счупен.

Земята под тях отново потрепери. Магмата май си пробиваше път нагоре към кратера на Килауеа, като разместваше земните пластове — процес, който никой не разбираше напълно.

— Изглежда, ще има изригване този път — каза Никол. — Искате ли да се върнем и да си запазим места на първия ред?

— Може би е само поредното разместване — каза Марк.

— Ще видя дали ще кажат нещо по радиото. Никол включи радиото и притисна слушалките до ушите си. След като въртя копчето няколко минути и прослуша набързо няколко станции, тя намали звука и погледна към децата.

— Няма нищо за вулкана — каза им. — Ще опитам отново след няколко минути.

Земята трептеше много слабо и издаваше звук по-скоро като гърлено ръмжене, което сякаш после напълно престана. Въпреки че се усмихваше уверено и окуражаващо на децата, Никол отчаяно искаше в групата да има някой, които да знае какво става на Хаваите. Това можеше да бъде напълно нормално поведение на вулкана преди изригване. А можеше да бъде и истинска катастрофа, която да помете нея и децата. Земята под краката им започна отново да вибрира, но движението беше почти неуловимо. Инстинктите на Никол й подсказваха, че трябва да бягат. Тя не искаше да спори с инстинкта си. Не можеше. Той беше много по-силен от нея.

— Мисля — каза престорено спокойно, — че ако не тръгнем веднага, най-добрите места на върха ще бъдат заети от туристите.

— Ами обядът ни? — запита Стив.

— Ще се нахраним, докато вървим. Така ще имаме по-малко багаж за носене.

Имаше няколко недоволни забележки, но не бяха нещо, което да не може да обори. Тихо ръмжащата земя говореше на инстинкти, които бяха много по-стари от логиката. Децата не знаеха защо, знаеха само, че е време да се махнат оттам. Никол свали шалчето от главата си и превърза с него глезена на Лайза.

— Как е, скъпата ми?

Момиченцето кимна и се изправи на крака. Със затаен дъх, Никол гледаше как Лайза отпуска тежестта на тялото си върху този глезен. Понакуцваше, но можеше да върви.

— Окей? — запита Никол.

— Да-да. — Момичето се усмихна, макар и не много уверено. — Като Бени.

Земята потрепери по-силно — като звяр, който изпробва оковите си.

— Да слизаме! — извика Никол.

Децата взеха пакетите с обяда си и тръгнаха. Накуцването на Лайза ставаше все по-лошо с всяка стъпка по грубата, неравна почва. Никол я гледаше със силна тревога. Лайза все още поддържаше темпото, но не би могла да устои още дълго.

Слушалките на радиото бяха в ушите й, но Никол продължаваше да се тревожи за Лайза и за останалите деца. Тя нетърпеливо прескачаше от станция на станция, докато не намери една, по която развълнуван говорител съобщаваше за предстоящото земетресение в Килауеа. Онова, което чу, накара сърцето й да спре, а после отново да забие, но два пъти по-бързо.

Килауеа се събуждаше. Първият по-сериозен трус беше затворил старите отвори и бе разкрил нови. Никой не знаеше колко на брой или къде са разположени. Знаеше се само едно: изригването щеше да стане на съвсем ново място.

Внезапно вятърът промени посоката си и задуха по-скоро надолу по склона, а не нагоре както обикновено.

— Нещо гори! — извика Марк от мястото си в средата на колоната. — Не мога да видя какво, но подушвам дима.

Децата изразиха високо съгласието си. Никол вдигна ръка, за да им каже да запазят тишина, и се заслуша внимателно в онова, което съобщаваха по радиото. Описанието на новата опасна зона накара устата й да пресъхне, а по дланите й да избие студена пот.

„Не, не може да бъде. Сигурно грешат.“

Изчисли мислено разстоянието до пътя, докато слушаше развълнуваното описание на говорителя за това, как Килауеа се разцепва на две и реки разтопена лава потичат по склоновете му. Пътят вече беше затворен на много места, а на други беше залят от лавата. Никол затвори очи и се замоли Чейс да не е в някой от тези участъци на пътя. После се застави да прогони страховете за Чейс от ума си. Не можеше да му помогне, но можеше да помогне на децата.

— Бени! — извика Никол.

Гласът й достигна до челното място в колоната, където най-младият Камехамеха ги водеше уверено по невидимата пътека през гората от дървета охайа. Той вдигна ръка, за да покаже, че я е чул.

— Можеш ли да се изкатериш достатъчно високо на някое дърво, за да видиш откъде идва димът? — запита Никол.

Бени не си направи труда да й отговори. Просто огледа заобикалящите ги дървета, прие подкрепата на Марк, който го повдигна леко, и се изкатери чак до най-високите и най-крехки клонки. Огледа се веднъж, два пъти, три пъти — като че ли искаше да запомни пейзажа.

— Планината гори! — извика той високо.

Клепачите на Никол трепнаха. Точно това беше очаквала, но пък се беше надявала, че говорителят от радиото греши.

— Виждаш ли лава? — запита тя.

— Дим.

— Откъде идва — от горящи дървета или от земята и се издига до небето? — запита Никол, като с усилие успя да запази гласа си спокоен.

— Дървета.

— Виждаш ли пътя по-надолу?

Бени дълго се колеба.

— Съжалявам-съжалявам, Пеле. Закрива го гъст пушек.

Студени тръпки побиха Никол. Пътят към спасението им беше преграден, а земята навсякъде около тях гореше.