Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (30)

Глава 29

През цялото останало време, докато се катереха, Чейс биваше изкушен да каже на Никол колко много греши по отношение на чувствеността си. Само мислите му бяха останали. Нямаше начин да говори с нея насаме, нито пък да я докосне, само заради върховното удоволствие да почувства как тя тръпне в първичен женски отговор — нещо, за което не се смяташе способна.

Тя не му даде нито една възможност да се доближи до нея. Всеки път, когато я погледнеше, беше в центъра на тълпа усмихнати деца. Когато сядаха да си почиват край пътеката, тя или изваждаше скицника си, или пък Лайза сядаше в скута й, или пък и двете неща едновременно.

Чейс изпитваше облекчение, че страхът вече не замъглява очите на Никол, когато той се приближава към нея, но пък в тях не се четеше и никакво друго чувство. По някакъв подлудяващ начин тя го избягваше, докато, в същото време, го гледаше право в очите.

Третия път, когато това се случи, на него му се прииска да я сграбчи и да я вдигне до нивото на очите си и да я принуди да го погледне — наистина да го погледне.

„Чудесно!“ — каза си той язвително. — „Да я грабнеш и да завреш лицето си в нейното е наистина умен начин да я впечатлиш с това, колко си чувствителен и нежен и какво разбиране проявяваш към другите. Трябва да помниш, че този начин, и то много обиден, едва ли може да раздвижи футболна топка, камо ли жена.“

Пред Чейс, децата започваха едно по едно да изчезват от погледа му, защото се прехвърляха през стената и се спускаха в Камехамеха Айки. Кипюката беше най-малко на няколкостотин години, защото в нея растяха огромни дървета охайа и коа. В северния й край имаше изворче чиста вода, която постепенно се събираше в малко езерце, гладко и бистро като огледало. Червените цветове на дърветата се отразяваха във водата, както и вечно променящото цветове си небе. Тучна зеленина обагряше в различни нюанси на зеленото земята, тук-там изпъстрена с цветя.

Децата въобще не загубиха време да се събличат по бански костюми, за да измият потта и горещината от изкачването. Никол се разположи близо до езерцето и загледа плувците. Действията й бяха автоматични — тя винаги държеше под око малката Лайза, за да е сигурна, че няма да се загуби някъде сред безгрижната и не дотам внимателна врява на другите деца.

Веднага щом и двамата се разхладиха, Бени направи знак на Лайза. Двамата се прокраднаха в по-тихо кътче в другия край на кипюката. Никол забеляза, че Лайза вече не си играе във водата и се върна към рисуването си. Когато Лайза беше с Бени, тя нямаше защо да се тревожи за нея.

Чейс също видя двете деца, които се отпуснаха в компанията едно на друго. Лайза наистина беше в безопасност с Бени — така, както с никой друг. Дори възрастните разчитаха на момчето да ги изведе по обратния път. Чейс отбеляза мястото в кипюката, където Лайза и Бени се бяха скрили, после се обърна отново към Никол.

Искаше му се да седне до нея, но издатинката, на която тя се беше разположила, беше създадена за един, не за двама. Като изруга наум, той извади тетрадката си и започнала прави онова, което трябваше да прави през цялото време — да си води бележки за видовете растения, които растат върху различните типове лава на различна възраст.

На всеки няколко минути вдигаше поглед от работата си, за да се увери, че играта на децата във водата не е прекалено буйна. Доволен от това, че всички изглеждаха безкрайно щастливи, той посвещаваше вниманието си отново на бележките си.

Без да се издава, Никол гледаше как Чейс все повече и повече се концентрира изцяло върху кипюката около себе си. Част от нея изпита облекчение, че той вече не я търси непрекъснато и настоятелно, че погледът на дъждовно сивите му очи не я преследва. Тя си повтаряше, че сега всичко е наред. Най-после го беше накарала да разбере, че не бива да се чувства виновен за случилото се. Не беше негова вината, че не беше успяла да отговори на ласките му.

Може би вината не беше дори и нейна. Може би това беше просто факт — като този, че лавата замръзва на повърхността.

Просто факт.

Но щеше да бъде толкова хубаво отново да се озове в прегръдките му, да почувства тръпнещата сладост, когато езикът му се плъзне в устата й, да почувства как силата и топлината му проникват в нея. Дори мисълта за това беше достатъчна по тялото й да плъзнат леки вълни на удоволствие. Споменът за устата му, която гали гърдите й, накара зърната й да се надигнат и втвърдят и добави и горещина към неспокойствието, което изпитваше дълбоко в себе си.

„Това няма да се случи отново, така че, престани да се измъчваш. Този вид докосване не доставя удоволствие на един мъж, не и истинско удоволствие. Мъжете искат повече. Чейс знае, че не би могъл да го получи. Не и от мен. Аз не мога да му го дам. Защо тогава той би си губил времето да ме гали и да разочарова себе си?“

Отговорът беше съвсем прост. Нямаше да го направи.

— Тъжна? — прошепна Бени, който се появи като че ли от нищото и клекна до нея.

Тя се насили да се усмихне и мълчаливо си пожела радарът за чувствата на другите да не беше така чувствителен у Бени.

— Къде е Лайза?

— На лов.

Изненадана, Никол премигна. После си спомни на какъв точно „лов“ Бени беше научил малката си приятелка.

— Сироп — запита тя.

Бени кимна.

— Рисуване?

— Искаш да кажеш, че е хванала?

— Голяма-голяма. — Усмивката му озари мургавото му слабичко личице.

Стиснала силно скицника си, Никол слезе от скалистото си местенце.

— Добре-добре. Къде?

— Близо.

Тя бързо се огледа наоколо. Нямаше и следа от Лайза, но останалите деца бяха изтощени за момента и се бяха излегнали на хавлиите си. Разменяха си ужасни шеги под формата на игрословици. Това щеше да ги държи заети достатъчно дълго време, за да може тя да им се изплъзне за малко. Но дори да не беше така, Чейс държеше всичко под око, независимо колко усилено пишеше.

Никол се полуусмихна. Добро беше чувството, че можеш да споделиш отговорността с някого, особено когато става въпрос за толкова много деца.

Като хвърли последен поглед през рамо, тя тръгна на пръсти след Бени. Докато се извиваше, за да мине през гъстата растителност, тя завидя на лекотата и тишината, с които момчето се движеше. В мига, в който тръгна по-бавно, го направи и тя. Когато той спря, тя допълзя зад гърба му и погледна над рамото му.

Все още облечена в червения си бански костюм, Лайза седеше с кръстосани крака в средата на малки обсипана с цветя, полянка. Дланите й бяха подпрени леко на коленете й с гърба нагоре.

Три огромни пеперуди си почиваха с прибрани криле върху лявата й ръка и пиеха от малкото количество захарен сироп, събран в дланта й. Всяка една пеперуда беше голяма, колкото дланта й. Кадифените им черни крилца бяха украсени на места с оранжево и бяло.

Изпаднала в транс, Лайза седеше, без да помръдва, а на лицето й беше изписана радост. Никол запомни всичко в пейзажа, в стойката и изражението на момиченцето. Искаше да нарисува Лайза, но се страхуваше, че ако вдигне скицата си, ще стресне пеперудите и те ще отлетят.

После Никол усети някого зад себе си. Нямаше нужда да се обръща, защото знаеше, че е Чейс. Беше близо, толкова близо до нея, че тя усещаше топлината на тялото му и го чуваше как си поема дъх. Той ахна, когато видя дъщеря си да седи, обляна от слънчевата светлина, а в шепата й — красивите кадифени пеперуди.

Дълги минути, никой не помръдна, нито проговори.

Бризът смени посоката си и сенките на дърветата паднаха върху седналото момиче. Пеперудите разтвориха крилете си и последваха новите въздушни течения, започнаха да се гонят в диви спирали и изчезнаха сред дърветата.

Никол изпусна дълга въздишка и стисна Бени за рамото.

— Благодаря ти. Беше много красиво.

Детето посочи с ръка малкото момиченце, после посочи себе си и каза с гордост:

— Камехамеха.

И с тези думи, той тръгна към полянката и Лайза.

— Пеперудите също са кръстени на Камехамеха, последното кралско семейство на Хаваите — обясни тихо Никол, без да се обръща.

— Значи Бени е потомък на крале — каза, също много тихо, Чейс. — И Боби също.

— Може би. — Тя се засмя тихо. — Не познавам нито един местен островитянин, който да не се хвали, че е кралски потомък. Но Боби разполага с нещо, което потвърждава думите му.

— Какво?

— Ръст. Хавайските крале и кралици били огромни. Височина от седем фута не била нещо необичайно за крал. А жена, която била по-ниска от шест фута, била смятана за джудже — добави Никол с несъзнателно замечтан глас.

Като знаеше, че тя не може да го види, Чейс се усмихна и я огледа от главата до петите. Харесваше всеки инч от онова, което виждаше.

— Кралете, също така, са изяждали огромно количество храна — каза тя. — Преди няколко века Боби е щял да тежи поне стотина паунда повече, отколкото тежи днес. Точно затова пеперудите се казват Камехамеха.

— Пеперуда, която да тежи четиристотин паунда? — присмя й се Чейс.

Тя също се засмя.

— Не. Но те са гиганти всред своя вид. И, разперени, крилете им са широки четири инча.

— Татко! — извика Лайза развълнувано, когато надникна иззад гърба на Бени и видя двамата възрастни, скрити в храстите. — Видя ли ме? Три пеперуди! Бени ми каза, че сигурно съм свързана с кралете, щом съм такъв добър ловец!

— Как е успял да каже всичко това само с една дума? — запита Чейс тихо.

— Принцове — отговори също така тихо Никол Тя по-скоро усети, отколкото чу, тихия смях, който се надигаше в гърдите му. Чейс излезе на полянката.

— Видях те. Не знаех, че си такъв добър ловец. Мислиш ли, че Бени може да ме научи да ловя пеперуди така добре като теб?

— Ние всъщност не ги ловим — побърза да го поправи тя. — Искам да кажа, въобще не ги докосваме и по никакъв начин не ги нараняваме. Те докосват нас. И ни гъделичкат.

Гласовете на бащата и дъщерята, понесени сякаш от слънчевата светлина, стигаха до мястото, където, скрита в сянката, продължаваше да стои Никол.

— Знам, че не ги нараняваш, мъничката ми. — Чейс вдигна дъщеря си на ръце. — Иначе, на пеперудите въобще нямаше да им е забавно, не мислиш ли? Нито пък на нас. — Прехвърли Лайза в едната си ръка, а със свободната разроши косата на Бени — жест, изпълнен с любов. — Какво ще кажеш за това, Бени? Могат ли потомците на хавайските крале да ме научат на тайните на лова на пеперуди?

Момчето се засмя.

— Разбира се-разбира се.

Никол продължаваше да гледа как тримата си избраха места и седнаха с кръстосани крака на малката слънчева полянка. Гласчето на Бени звънеше ясно като сребърно звънче, докато казваше на Чейс къде да седне, как да постави длани на коленете си, как да диша бавно, тихо и спокойно. И всичко това — само с четири думи. Бени изстиска от гъстия захарен сироп в дланта на Чейс, отстъпи назад и добави най-важната от всички инструкции:

— Чакай.

— И само това ли? — запита Чейс.

— Да-да — каза Лайза. — Тя посочи една пеперуда с кадифени криле, кацнала на едно цвете само на няколко фута от тях. — Тя знае, че ти си тук. Ако е гладна, ще дойде при теб.

— Тя? — запита Чейс. — Сигурна ли си?

— Сигурна-сигурна. Всички красиви пеперуди са момичета. Като мен.

— В това има смисъл, красивата ми — каза той, като успешно скри усмивката си. — Ами ако тя не дойде при мен? Да я преследвам ли?

— Не-не-не — каза Лайза мигновено. — Ти си прекалено едър, татко. Може да я нараниш. А не искаш това да стане, нали?

Усмивката му се стопи.

— Не, не искам да нараня нищо толкова нежно и красиво.

Лайза се поразмърда, за да седне по-удобно, и зачака, докато Бени сложи няколко капки захарен сироп и на нейните длани. Пълна тишина се възцари над полянката. Като че ли дори вятърът беше сдържал дъха си и не смееше да диша.

Никол със сигурност се страхуваше да диша, защото много пеперуди кръжаха над цветята. Независимо колко пъти прелитаха близо до търпеливите хора, нито една от тях не се оказа достатъчно смела, за да кацне.

Най-после, огромна пеперуда Камехамеха закръжи над дланта на Чейс в бавна, затваряща се и непредсказуема спирала. Нежно кацна в края на загрубялата му длан, после незабавно хвръкна, после пак кацна, но пак отлетя, без да пие от сиропа.

Чейс въобще не помръдна, нито дори за да й поднесе по-удобно божествения нектар. Той просто чакаше кадифените криле да запърхат по-наблизо и по-наблизо. И най-после пеперудата кацна спокойно, удобно, чувствайки се в безопасност в топлата му длан и започна да пие жадно от сладостта, която той й предлагаше.

Никол знаеше точно в кой момент пеперудата ще започне да пие. Това беше мигът, в който Чейс вдигна поглед към нея, а тя гледаше с копнеж и тъга, и с малко завист, пеперудата, сгушила се в него.