Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (27)

Глава 26

Чейс си пое внимателно въздух и се замисли над онова, което беше казала Никол. Трябваше да бъде сигурен, че правилно е разбрал смисъла на думите й. Вече знаеше колко силна болка й причинява с неправилната си преценка. Не искаше да я наранява повече. Не мислеше, че ще може да го понесе.

— А неженените мъже? — запита я той тихо — Избягваш ги, защото не са безопасни?

Тя вдигна рязко рамене. Нивото на адреналина в кръвта й се покачи и все пак не можеше да побегне, да се скрие. Трескаво затърси в ума си скрити оръжия, причини, нещо, каквото и да е, което би могло да го накара да я остави сама.

И изведнъж й хрумна. Думите бяха оръжия. А най-смъртоносното от всички оръжия беше истината.

Тя трябваше да знае. Истината за нейния собствен провал като жена я беше съсипала — беше като река от разтопена лава, която помита и изгаря всичко по пътя си, а после покрива дори пепелта с дебел пласт скали.

Но тя беше оцеляла.

И дори беше разчупила скалната си черупка, за да се подадат отново колебливите листенца на приятелството, да попива отново привързаността на хората, така както съживеното растение попива топлия дъжд и тропическата слънчева светлина.

— Доколкото мога да разбера — продължи да говори Чейс тихо и нежно, — не си предпочела никой друг мъж в целия щат Хаваи, така че, отговори ми, защо спа с мен?

Никол потрепери и извърна лицето си от него уж за да погледне малката градинка.

— Аз самата съм се питала поне по сто пъти на ден — прошепна тя, с което му каза такава част от истината, която беше известна и на нея.

— И?

— Много е просто. Имам истински талант да се доверявам на истински копелета. Ти си вторият такъв случай, виждаш ли.

Той си пое рязко дъх. Погледът му започна да изучава лицето й. Болката подчертаваше скулите й и правеше очите й да изглеждат по-тъмни. Устните й отново се движеха, но тя говореше толкова тихо, че той едва я чуваше. Наведе се внимателно към нея.

— Не, това не е съвсем вярно — прошепна тя, заслушана в собствените си мисли.

Започваше да се учи на нови чувства. Например, на гняв. Беше сгрешила, че се довери на Чейс, но това не му даваше право да я съсипва.

— Ти си различен от бившия ми съпруг — каза тя. — Сравнен с теб, Тед е законен син на джентълменското общество. Той беше просто нетърпелив с мен и груб към недостатъците ми като жена. А твоята жестокост е по-лоша, тя наранява дори душата ми.

Тя отново погледна Чейс. Лицето й беше толкова спокойно, колкото думите — пропити с горчивина.

— Надявам се, че жестокостта ще нарани и теб — допълни тихо тя.

— Никол — отговори шепнешком той, проумял единствено болката й. Едва сега съзнаваше, че да стане негова любовница й е струвало много повече, отколкото би могла да си позволи. Несъзнателно погали меката плът от вътрешната част на ръката й — жест, с който искаше да я окуражи, да я успокои, да й достави удоволствие.

— Не — прошепна тя и потрепери.

Тялото й изведнъж се съживи, усети, че Чейс, толкова опасен, е близо и дори протяга ръце към нея. Да, той беше готов отново да я изгори. Ръката му беше силна и твърда, нежна, въпреки горещината, която буквално струеше от него.

— Не ме дразни с онова, което не бих могла да понеса — каза тя, а гласът й трепереше. — Въпреки предишния ми опит, наскоро пак открих, че не съм мазохистка.

— Знам. Ти си създадена за удоволствие, не за болка.

Докато говореше, той бавно погали ръката по цялата й дължина. Видя как очите й се разшириха от изненада и шок и почувства как топли вълни преминаха в отговор през тялото й. Долови реакцията й толкова ясно, все едно че неговото тяло трепереше, не нейното.

„Години наред тя е отблъсквала всички мъже, а ето че тръпне при моето докосване.“

Осъзнаването на този факт накара желанието да пламне в него. Силата на това желание отново го изненада. През целия си живот не беше изпитвал подобно нещо, с изключение на нощта, в която беше принуден от огромната си нужда да я вземе набързо, още преди да я е опознал.

И дори преди да е опознал себе си.

Нямаше да допусне тази грешка отново. Тя е била наранявана прекалено много пъти и, въпреки логиката, въпреки горчивия си опит, се беше обърнала към него за помощ, с желанието да бъде излекувана. Той никога не би я наранил отново. Беше все едно да нарани себе си. Следващия път, когато я вземе в прегръдките си, ще бъде, за да я излекува наистина. И това щеше да се отнася и за двамата. Той също трябваше да бъде излекуван.

Бавно, Чейс наведе глава и в същото време вдигна китката на Никол към устните си. Кожата й беше мека и нежна като коприна, хладна, въпреки бясното препускане на пулса й, който се усещаше в нежните кръвоносни съдове. Като че ли тя беше цвете, поднесено до устните му, за да вкуси от нектара му, той притисна езика си до мястото, където пулсът й туптеше, и нежно сключи зъби от вътрешната страна на китката й.

Дъхът на Никол спря. Искаше да избяга далеч от неговата чувственост. Искаше да се удави в чувствеността му. Тръпнеща, тя се олюля, хваната в капан между двете противоположни чувства.

— Този път, когато правим любов, ще бъда добър с теб — каза той с дрезгав глас. — Този път ще ти дам удоволствието, което заслужаваш.

Желанието и страхът се бореха за контрол над нея. Страхът победи. Опита се да освободи китката си. Той беше прекалено бърз, прекалено силен.

— Да правя любов? — запита тя недоверчиво, а гласът й трепереше. — Ти луд ли си?

— Вече не. — Чейс проследи снопчето вени на китката й с върха на езика си като облиза дъждовните капки и се наслади на неоспоримия й вкус на жена. — Дай ми още един шанс, сладка танцьорке. Има толкова много неща, които можем да споделим един с друг.

— Аз нямам нищо, което бих могла да дам на един мъж. Попитай бившия ми съпруг. О, Господи, за какво ли се безпокоя? Попитай себе си!

Никол успя да се освободи и изтича обратно в клуба. Чейс би могъл я спре, но беше прекалено шокиран от думите й. Дълго време стоя, без да помръдне, без да забелязва дъжда, който беше намокрил ризата му и тя беше залепнала за гърдите му. Мократа пола лавалава пък беше залепнала за бедрата му.

„Нямам какво да дам на един мъж. Попитай бившия ми съпруг. Попитай себе си!“

Чейс искаше да може да забрави жестокото си отношение към Никол. И като жена. Но не можеше. Чувството за вина го разяждаше като киселина. Дори по-лошо. Беше предизвикал чувство за вина и у нея, което също я разяждаше. Тя му вярваше. Връхлетя го вълна от болка — толкова силна, че го накара да направи измъчена гримаса. „Исусе Христе, тя ми е повярвала.“

Ако тя беше куртизанка, думите му щяха да бъдат толкова истина, колкото бяха жестоки. Но тя не беше професионална играчка. Тя беше жена, която беше научена да вярва, че няма какво да предложи на един мъж.

Сега, когато знаеше това, мнението му за всичко, станало в онази нощ, се промени. Отговорът на тялото й беше щедър и сладък и тръпнещ от неизпитана, но възможна чувственост. Потенциална чувственост, на която той първо не беше обърнал внимание, а впоследствие й се беше присмял.

Потенциална страст, за която сега беше готов да убие човек, само и само тя отново да му я предложи.

— Тя изпусна това — каза Боби лаконично.

Бавно, Чейс фокусира погледа си в мократа от дъжда стена на клуба. Боби стоеше на прага и държеше непромокаемо яке в огромната си ръка. Стоеше там и гледаше как болката изопва чертите на Чейс.

Чейс автоматично протегна ръка да вземе якето си. Но Боби дръпна ръката си, за да не може той да го достигне.

— Стой далеч от нея, кучи син такъв.

— Не. — Той си пое дълбоко дъх и каза доста рязко и грубо: — Не мога. Не заставай на пътя ми, Боби. Двама наранени хора са достатъчно.

След миг, другият мъж се усмихна странно и подхвърли якето на Чейс, след което се отдръпна, за да може той да влезе в слабо осветения клуб.

Помещението беше пълно с хора, потърсили подслон от дъжда, повечето от университета и обсерваторията. Чейс кимна на онези, които познаваше, но не се спря, за да поговори с когото и да било. Боби не го беше забавил много, но все пак достатъчно: Никол вече се беше скрила зад завесата на сцената.

Ядосан, Чейс захвърли якето си на един стол. С все така бързи и гневни движения, той съблече прогизналата си риза, от която капеше вода, метна и нея на облегалката на стола и отиде зад сцената. Зае мястото си зад барабаните и зачака неподвижно, унесен в мъчителни мисли.

„Тя се страхува от мъжете, страхува се от секса и все пак спа с мен няколко дни, след като се бяхме срещнали. Защо ми се довери?“

Дори след като започна да удря бавно, призивно, по барабаните, с което викаше танцьорите на сцената, тези въпроси продължиха да го гризат отвътре. Това придаде особена, рязка нотка на музиката му, като че ли самите барабани задаваха въпроси в нощта.

Когато завесата се вдигна и студентите пристъпиха на сцената, в крилата не се мерна огненият пламък на косата й, готов да избухне в пламъци. Отсъствието на Никол го натъжи, той беше готов да вие от мъка, че й беше причинил болка, вместо да я дари с удоволствие.

„Защо аз не й се доверих?“

Изведнъж си спомни една от снимките на Никол, които беше виждал — жена, застанала на покрития с черен пясък плаж, а косата й — огнена вихрушка, оплела се около нея и лицето на Лайза, усмихващо се между пламъците. Беше държал тази снимка в ръката си и я беше гледал втренчено, беше се смял, докато гърлото не го беше заболяло.

Беше пожелал Никол още преди да я беше видял. Беше я пожелал, преди да е видял сластното й красиво тяло. Беше я пожелал, преди да е видял огнения й танц.

Един-единствен поглед към нейната снимка и той беше решил да внесе хаос в живота си, като веднага замине за Хаваите. Беше си повтарял, че е загрижен за Дейн, защото нито един мъж не може да устои на изкушенията на Никол.

„Дали и с нея е било така? Дали и тя, след като ме е погледнала, ме е пожелала толкова силно, че да дойде при мен, въпреки страховете си?“

Нямаше друг отговор, освен първичния ритъм на барабаните, които пееха мрачно под ударите на дланите му.

„А аз бях толкова сигурен, че Дейн е в опасност. Защо?“

Отговорът на този въпрос беше съвсем прост. Чейс вярваше, че мъж, веднъж видял Никол, е готов да захвърли всичко, за да я има. Ако беше седнал да помисли разумно, щеше да се досети, да разбере, че нито една жена не въздейства на всички мъже еднакво.

Но не беше помислил въобще. Беше погледнал снимката, пожелал жената и почувствал сигурност, че всеки друг мъж ще изпита същото като него.

Един поглед.

Опустошително желание.

Ритъмът на танца струеше от барабаните, но под плетеницата от сложни удари, сянката на трудно сдържаните чувства на Чейс изпълваше помещението. Той толкова много бързаше да вкуси от меда, че беше пречупил цвета и накрая беше вкусил само горчивина, беше причинил само болка.

„Господи, само ако знаех…!“

Звуците излизаха изпод дланите му в безмилостен рев, който изпълваше нощта и извикваше мрак.

Студентите не можеха да издържат на бесния ритъм. Един по един, танцьорите сядаха на пода на сцената, напълно изтощени. Дори не се опитваха да подвикват окуражително на онези, които бяха останали прави, защото не намираха думи, които да могат да изразят болката и съжалението така красноречиво, както ги изразяваха ритмите.

Никол дойде и загледа, застанала в сянката на крилата. Сърцето й биеше толкова диво, колкото и барабаните. Преди Чейс да започне да свири, тя беше казала на Боби, че тази вечер няма да танцува и че ще си отиде у дома.

А после барабаните й заговориха от мрака, казваха й неща, които обикновените думи не можеха да опишат.

И тя нямаше сили да откаже на кипящите от гняв, самота и разкаяние ритми. Те й говореха толкова ясно, съвършено. Тя не можеше повече да бяга от техния тъмен, ритмичен и първичен зов.

С бързи движения освободи косата си и пристъпи на сцената. Тих шепот премина през залата. Хората говореха за нея, но използваха другото й, огнено, име.

„Пеле.“

Още от първата стъпка, от първото удряне на пета в дървения под, танцът беше различен. Нямаше бляскави, сърдечни усмивки, нямаше съблазнително извиване на бедрата, грациозните й пръсти не отправяха сластни предложения. Тази вечер тялото на Пеле излъчваше гняв, който беше напълно в тон с дивото недоволство на барабаните. Тя не беше усмихнато момиче, което е решило да танцува дотогава, докато ухажорите му не паднат изтощени на земята. Тя беше ядосана богиня и всяко бързо движение, което правеше, издаваше силните й гневни чувства.

Бърза, грациозна, опасна, неопитомена като огъня, Пеле изпълваше сцената, гореше ярко, предизвикана от зова на барабаните.

Нито барабанистът, нито танцьорката забелязаха кога и последният студент се е изправил и е слязъл от сцената. Не видяха как Боби повдигна флейтата към устните си, а после отпусна ръце, преди да е извикал дори една-единствена нота.

Въпреки че Никол отказваше да погледне към Чейс още от първия миг на танца, тя не осъзнаваше нищо около себе си, освен него. Нямаше нужда да го вижда, да поглежда непрекъснато към него. Той живееше в душата й и я изгаряше. Той беше кръвта, която пулсираше диво във вените й. Той беше огънят, който превръщаше тялото й в течно злато.

Чейс почувства, разбра и прие преобразяването на наранената Никол в гневната Пеле. Той я наблюдаваше внимателно, проблясващите му в мрака очи отразяваха и силното разкаяние на барабаните, и ужасните обвинения на жената, която се обръщаше към него с всяко движение на тялото си.

Беше я пожелал.

Беше я взел.

Беше я изгубил.

Знаеше го. Знанието беше като поток лава, който заливаше душата му. Чувства, които не можеше да изрази с думи, пулсираха дълбоко в него, разкъсваха го, търсеха облекчение, освобождение, което нямаше име… И най-накрая намериха това освобождение в гневното избухване на барабаните и на танцьорката, която гореше, без той да може да я докосне.

Танцът продължаваше, ритъмът се усилваше и после пак се усилваше, отделните удари и движения бяха сгъстени до невъзможно малки отрязъци от време.

Някак сякаш отдалеч Чейс съзнаваше, че дланите, които допреди малко го боляха, сега са вцепенени от усилието и не усещат вече нищо, нито дори болка. Знаеше, че трябва да престане, защото иначе кожата му може да се разцепи в неустоимия ритъм на танца.

Но продължи да бие. Изпитваше нужда да даде нещо на жената, която му беше дала толкова много. Това беше нейният танц, нейният миг, нейното време да гори. Съзнателно, той отново ускори ритъма, доведе го до гръмовно, яростно кресчендо, но знаеше, че тя може да посрещне това първично предизвикателство. Въпреки това той беше изненадан от необуздания гняв на танца й. Поддържа този бесен ритъм, докато можеше, после вдигна ръце с тих вик.

Миг преди светлините да угаснат, Никол видя кръвта по дланите му и по барабаните, кръв, която й искаше мълчаливо извинение. Да, мъжът, който я беше наранил така жестоко, както никой друг, както дори бившият й съпруг не беше могъл, й искаше извинение.

„Чейс.“

Неволният й вик беше заглушен от бурята аплодисменти на публиката.

В мрака, незабелязана от никого, Никол трепереше силно и нещастно и с това си отиде цялата магия на танца. Чакаше, макар и несъзнателно, ръцете на Чейс да я обгърнат, устата му да завладее нейната, горещото му силно тяло да се притисне в нейното, да я принуди да извие своето в дъга, да се почувства като напрегната тетива.

Не знаеше дали се страхува от него, или го желае — знаеше само, че трепери като вулкан преди изригване.

Светлините бяха запалени рязко, както й се стори, и я заслепиха.

Сцената беше празна, с изключение на жената с огнената коса и невиждащите златисти очи.