Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (24)

Глава 23

Чейс седеше до отворения прозорец на собствения си котидж и слушаше ритъма на барабаните, който долиташе до него в мрака. Много искаше да види как Никол танцува, но знаеше, че така е по-добре. По-малко болезнено.

Ако я видеше, щеше да бъде принуден да признае колко силно я желае. С всеки барабанен удар, с всеки удар на сърцето, той измерваше празнината в себе си.

— Татко?

Чейс се обърна и видя Лайза да стои несигурно на прага на спалнята си. Той протегна ръце към нея и се усмихна.

— Имаш проблеми със съня ли, мъничката ми?

— Не мога.

Той се усмихна, защото в краткия й отговор сякаш чу ехото на Бени.

Лайза тръгна бързо към него по дървения под, а приказните същества, изрисувани по нощницата й сякаш полетяха. Чейс беше видял бледата, пастелна коприна с щампираните златисти феи на витрината на един магазин и веднага си беше помислил за милата си дъщеричка, която приличаше на добра фея. Доволната усмивка, която заигра на лицето й тази вечер, когато й беше показал подаръка, му каза, че е бил прав.

— Барабаните ли те държат будна? — запита той, вдигна Лайза и я постави да седне в скута му.

— Нещо такова.

— Само нещо такова? „Нещо такова“ не е достатъчно да пречи на съня ти. Какво друго те мъчи?

Очите й, ясни като дъждовни капки, погледнаха към него. Макар че се опита да изглежда смела, устните й трепереха.

— Събудих се и си помислих, че си си отишъл. Че наистина те няма. Като мама.

Със свито гърло и парещи от сълзи очи, Чейс погали Лайза по тъмната коса, толкова подобна на неговата. Нейната нужда да бъде обичана също беше като неговата. Да, и в това отношение тя приличаше на него. Линет не разбираше любовта, нямаше нужда от нея, не я раздаваше на околните, дори не знаеше за съществуването й.

— Никога-никога — каза той с дрезгав глас. — Обичам те, Лайза. Когато се налага да ходя до континента по работа, ще се опитвам да те вземам със себе си. Ако има случаи, в които няма да мога, Жан ще те взема в плен и ще те държи като заложница до моето връщане.

Лайза се изкикоти при мисълта, че леля й може да я отвлече. Сгуши се в татко си.

— И аз те обичам, татко.

— И аз те обичам, Лайза. — Той я целуна по косата и почувства как тя се притисна в него. Беше благодарен на Бога, че Линет е решила да не си играе повече на майка.

— Ти ще останеш ли малко при мен? — запита Лайза.

— Разбира се, мъничката ми. Има ли нещо друго, което ти пречи да заспиш?

Тя поклати глава. Хубавата й, коприненомека коса погъделичка врата му.

— За каквото и да се сетиш, аз съм тук — каза той. — Нали затова са татковците. За да изслушват.

— И да прегръщат.

— Да. И да прегръщат — съгласи се той. И го направи. Нежното присъствие на Лайза облекчи болката на Чейс. Известно време той и дъщеря му просто седяха и слушаха неустоимия и натрапчив ритъм на барабаните в мрака. Сега вярваше, че Никол си е нямала никого, който да е целувал косата й и да я е прегръщал, за да я окуражава. Сега тя беше сама по същия начин, по който той беше сам в съдебната зала, изумен и невярващ, че губи всичко, което обича само с един удар на съдийското чукче. Искаше да отиде при Никол, да я успокои така нежно, както успокояваше Лайза. Искаше и той да бъде утешен по същия начин.

— Татко?

— Хм?

— Никол ли танцува?

Той затвори очи, защото болката беше много силна.

— Вероятно.

— Но тя се обади в клуба и каза, че не иска да танцува тази вечер. — Също като Боби, Никол имаше много думи за онова, което беше важно. — Това прозрачна лъжа ли е било?

— Може би е променила решението си. Вероятно просто е искала да остане сама.

Лайза мълчеше и мислеше за непредсказуемия свят на възрастните.

— Защо?

— А защо не? Нима на теб не ти се случва да започнеш да правиш нещо, да го зарежеш по средата и да започнеш нещо друго?

— Да, разбира се, но…

— Но?

— Аз съм дете.

— И възрастните пазят детето в себе си.

— Бебетата ли? — запита Лайза изненадана.

Той се засмя тихо.

— Не, мъничката ми. Исках да кажа, че всички възрастни някога са били деца и някаква тяхна част завинаги си остава дете.

— О! — Тя се облегна назад и вдигна поглед към него, за да види, доколкото може, лицето му.

— Ти сигурно си бил наистина голямо дете.

— Предполагам, да.

Лайза отново се сгуши в баща си.

— И аз ще бъда голяма като теб.

— Ти ще бъдеш по-добра от мен.

— Какво?

— Ще бъдеш голяма като Жан. Ще имаш достатъчно голямо сърце, за да побереш в него целия свят.

— И като Никол.

Измина дълга минута, преди Чейс да отговори.

— Да. И като Никол.

Лайза затвори очи и се отпусна в силните ръце на баща си.

— Аз обичам Никол. Тя винаги има време за мен и никога не се присмива на Бени.

Чейс не можа да измисли какво да каже, за това издаде звук, който да покаже, че слуша внимателно.

Барабаните затихнаха. Той изпусна дълбока въздишка. Надяваше се, че Никол е танцувала толкова дълго и уморително, че да може да заспи. Господ му беше свидетел, че той не можеше да спи, дори и след истинско изразходване в гимнастическия салон.

Барабаните отново подхванаха дивашкия си ритъм, забумтяха като гръм в нощта.

— Не може ли да отидем да погледаме как танцува? — запита Лайза.

Само мисълта за това накара сърцето му да подскочи.

— Не и тази вечер, мъничката ми.

— Защо?

— Тя не иска публика.

Лайза нацупи пълните си устнички.

— Сигурен-сигурен?

— Сигурен-сигурен. — Той я целуна по челото. — Ако Никол искаше хората да я гледат, щеше да танцува в клуба. Точно сега тя танцува само за себе си.

— Като Бени.

— Хм?

— Бени рисува, но не показва рисунките си на никого. Само на мен. Той ме обича.

— Всички те обичат, мъничката ми.

— Мама не.

Гневът завладя Чейс — силен като удар на камшик. Нямаше смисъл да отрича онова, което за детето беше признат факт.

— Помниш ли онази картинна мозайка, която се опитваше да наредиш у леля си Жан? — запита той.

— Проклета работа. Не искаше да стане. Мразя я.

— Не я мрази, мъничката ми. Вината не е на картинната мозайка. Вината не е и твоя. Липсваха сините квадратчета, това е всичко. И с майка ти е нещо подобно. Липсват й всичките квадратчета, където е любовта. Но ти не си такава. Ти си цяла. И всичко в теб работи просто чудесно.

Лайза го погледна с огромните си, широко отворени, сиви очи.

— Ти също.

Той се усмихна и каза тихо:

— Разбира се.

Но докато седеше и слушаше барабаните, Чейс се чудеше как не е усетил липсата на толкова много квадратчета, че да нарани жена, чийто единствен грях беше, че му се е доверила, преди той самият да може да се довери на себе си.