Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (21)

Глава 20

— Пеле? Тя не е тук — каза Боби.

С леко движение той махна тапата на една изстудена бутилка бира и я подаде на Чейс. С изключение на двамата мъже, клуб „Кипюка“ беше празен, столовете бяха пъхнати под наново подредените маси, чистите чаши блестяха зад бара, всичко беше готово и чакаше неделната тълпа да пристигне, когато вратите се отворят в пет.

— Знаеш ли къде е? — запита Чейс и прие бирата.

— Бени ми каза, че днес следобед я видял в планината.

Чейс беше търсил Никол при вулкана, но не я беше намерил. Както беше изтъкнал и Дейн, планината беше необятна. И за това Чейс се беше върнал в Хило, макар да се съмняваше, че Никол ще дойде да танцува тази вечер в клуба.

Но пък можеше и да дойде.

Макар и вероятността да беше много малка, това беше най-добрата надежда да я види.

— Тя добре ли е била? — запита Чейс.

Боби се спря насред движението, с което щеше да отвори бутилка бира за себе си, и изгледа другия мъж доста остро.

— Първо Дейн, сега ти. Какво става?

Чейс гледаше как бялата пяна бавно се изкачва по тясното гърло на бутилката и се стича по гладката й кафява повърхност. Мехурчетата погалиха кокалчетата на пръстите му, преди да се наведе и да ги оближе.

— Благодаря за бирата — каза той и поздрави Боби направо с бутилката. — Тази вечер имаш ли нужда от барабанист?

Черните очи на хаваеца се присвиха.

— Започвам да мисля, че може би ще имам нужда от танцьорка на име Пеле.

— Няма да се изненадам.

— И така, кажи и на мен. Тя добре ли е?

— Щом може да се катери из планината, значи трябва да е добре. — Чейс долепи леденостуденото гърло на бутилката до устните си.

Боби каза нещо на хавайски. Не предложи да му го преведе. А и Чейс не помоли. Срещна ядосания поглед на гиганта, без да трепне.

— Проблем с мъж — каза Боби с равен глас. — Най-лошият проблем. Ти ли беше този мъж?

До този момент Чейс си беше мислил, че не дотам честата употреба на пиджин от страна на Боби е забавна и удивителна, като се има предвид образованието му. Но този път пиджинът му прозвуча като заплашително тътнене на вулкан преди експлозия.

— Да или не? — запита Боби.

— Да или не — каза Чейс тихо, — това не е твоя работа. Освен ако Никол не е твоя жена?

— Ти си по-бавен и от лавата — каза Боби язвително — Тази жена не принадлежи на нито един мъж. На никого.

— Никога?

Боби вдигна бирената си бутилка и не я пусна, докато на дъното й не остана само тънък слой пяна. В мълчание отвори още една. Едва тогава се наведе напред, като се подпря с лакти на излъскания бар и огледа в огледалото отражението на празния клуб.

— Имаш ли някаква специална причина да питаш? — каза Боби любезно.

— Питам.

— Имам чувството, че това питане е много специално за теб.

Чейс помръдна леко глава. Движението можеше да мине и за кимане. А можеше и да е причинено от лекото отпускане на тежестта му върху единия крак. Той с нищо не се издаде, освен може би с неподвижността, с която очакваше отговора на Боби.

— Не знам как е живяла на континента. — Боби отпи дълга глътка от бирата си. — Пък и не ме интересува. Когато дойде тук, изглеждаше ужасно. Беше бледа като смъртта. Очите й бяха като насинени — такива тъмни кръгове имаше около тях. Нямаше живот нито в косата й, нито в походката й. Усмивката й можеше да те накара да заплачеш.

Клепачите на Чейс потрепваха неволно. Точно така беше изглеждала Никол тази сутрин. Образът й го преследваше и караше студена пот да избива по кожата му, а стомахът му — да се свива.

— Не допускаше никого близо до себе си — каза Боби. Забеляза реакцията на Чейс, потрепването на клепачите му и изопването на чертите му. На Боби му се прииска да удари силно по нещо. Но може би грешеше. Може би.

— Получи работа, вършеше си я и се стараеше да остане незабележима. — Боби се усмихна леко. — Жена като Пеле — не й беше лесно. Някои мъже се опитваха да й се натрапят, но тя просто бягаше от тях.

Чейс чакаше.

Също и Боби.

— И после? — запита Чейс през стиснати зъби.

— После започна да отказва на мъжете с хитрини и усмивки. Кожата й придоби златист загар, а усмивката й беше най-рядкото и най-красивото цвете на острова. А походката й… — Очите на Боби се полузатвориха, а устните му се извиха в мъжка усмивка.

— Заради мъж ли? — запита Чейс, а думите оставиха горчив вкус в устата му.

— Момче. И танците.

— Не разбирам.

Боби го удостои с поглед, който подсказваше, че не е изненадан. Имаше ужасното подозрение, че Никол е била губещата страна в онова, което се е случило между нея и единствения мъж, който можеше да се мери с нея на сцената.

— Лесно е, човече — каза Боби доста хладно. — Бени избяга от дома, когато беше на шест. Тя го намери в някаква кипюка, за която дотогава знаели само детето и Господ. Тя не ни познаваше, но го доведе у дома, когато ние вече бяхме изгубили надежда. Майка ми я погледна само веднъж, каза „Пеле“ и я научи как да танцува.

— И това е всичко?

Боби се засмя гръмогласно — звук, който не беше толкова приятелски, колкото трябваше да бъде.

— Никол така и не помоли за повече. Не можех да повярвам на промяната у нея, която настъпи следващата година.

— Каква промяна?

— Тя започна да се усмихва — каза Боби простичко. — Започна дори да се смее. Позволяваше да я докосваме.

Чейс не каза нищо. Не се налагаше. Онова, което мислеше, беше изписано ясно на лицето му — челюстите му бяха здраво стиснати.

Боби отпи дълга глътка от бирата си, после — още една, като го остави да чака неспокойно. После каза:

— Не говоря за секс. Говоря за докосването, което се среща във всяко любящо семейство. Прегръдки, потупвания по гърба, целувки и деца, седнали в скута ти, изцапани с плодов сок и сладолед.

Чейс не искаше да пита, но го направи. Беше за предпочитане пред това да гледа как Боби пие бирата си.

— И никакви срещи с мъже?

Хаваецът поклати глава.

— Нито един любовник? — настоя Чейс.

— Не.

— Звучиш дяволски уверено.

— Сигурен съм.

— Защо?

— Защото аз щях да съм този мъж — каза Боби простичко.

Чейс сведе поглед към едрата лява длан на Боби, на която проблясваше поизносена златна брачна халка. Този път Боби не изчака въпроса му.

— По онова време аз и Хейзъл спяхме в отделни спални, а Никол беше като малка ранена птичка за мен. Знаех, че мога да я излекувам, но само ако тя ми позволи. Исках да го направя. Лежах нощем буден и си мислех колко хубаво би било да я държа в прегръдките си, а косата й да се разпилява като огън по гърдите ми.

Разсеяно, Боби въртеше бутилката в ръцете си и гледаше как цветът първо се отдръпва, а после бавно се завръща на лицето на Чейс.

— Защо мисълта за мен и нея те тревожи толкова? Никога не се е случвало. А сега никога няма да се случи.

— Защото ти и Хейзъл отново сте се събрали? — за пита Чейс грубо.

Другият мъж поклати глава.

— Постигнахме споразумение за наранените птици и от двата пола.

Чейс не успя напълно да скрие изненадата си. Едрият хаваец се засмя леко.

— Това ни помогна повече от отделните спални.

— Тогава какъв е проблемът между теб и Никол?

Чейс чу собствените си думи, но беше като в шок. Не искаше да пита, но трябваше да знае. Споменът за колебанията на Никол, когато беше с него, и свободните й отношения с Боби и Дейн бяха част от онова, което го беше накарало да я прецени погрешно.

Хаваецът премести неспокойно поглед върху редицата блестящи чаши зад бара. Искрено се надяваше, че импулсът му да се довери на Чейс не го е подвел.

— Преди известно време един учен от континента направил експеримент — каза бавно Боби. — Отгледал новородени котенца в място, където имало само хоризонтални линии. И нито една вертикална. След четири или шест седмици сложил котенцата в клетка с вертикални решетки.

Чейс чакаше.

— Котенцата непрекъснато се блъскали в решетките — каза Боби. — Те буквално не ги виждали. Знаели как да възприемат само хоризонталните линии. Само тях можели да разбират.

Със странно грациозно движение, Боби обърна гръб на бара, подпря и двата си лакътя на полираната повърхност и загледа другия мъж с очи, които имаха цвета и блясъка на чисто вулканично стъкло.

— Давай нататък — каза Чейс.

— Мислех, че схващаш по-бързо.

— До вчера и аз мислех така.

Боби присви очи и те се превърнаха в блестящи черни линии.

— Просто е, човече. Нещо е предопределило това, че Никол избягва секса. Тя буквално не може да ме види като любовник. Нито пък някой друг мъж. Мъжете, които се опитваха да я накарат да ги види в тази светлина, просто я изгубваха и като приятел. А аз харесвам Никол прекалено много, за да я загубя заради някакви си смачкани чаршафи. Искам да я излекувам, не да я нараня още повече. И тя усеща това и ми има доверие. Но не може да ме възприеме като любовник.

— Ако си спомням този експеримент точно — каза Чейс, — накрая котенцата се адаптирали към новите условия, към реалността. Започнали да виждат и хоризонталните, и вертикалните линии.

Боби кимна бавно с глава.

— Интересното е, че никой не се опитал да открие какво би се случило, ако котенцата бъдат върнати обратно в старата клетка, или в някаква друга нейна вариация — като например диагонален свят. Обзалагам се, че това би ги парализирало. Биха се ужасили да правят каквото и да било от страх да не се блъснат и в други невидими препятствия.

Чейс се молеше Боби да не вижда какво му причиняват тези думи: Никол най-накрая се беше освободила от една клетка само за да влезе в друга.

„Господи, само ако знаех!“

Боби премести тежестта на тялото си само върху единия лакът. Здравите мускули на предмишницата му се издуха от неподправената физическа сила, която беше като част от него. Бирената бутилка приличаше на играчка в ръката му.

— Но ние говорим за жена, не за котенца — каза Боби. — Никол те е видяла. Само след един поглед е решила, че ако въобще може да се излекува, това ще сториш ти, не аз. — Той се усмихна. — Ти си я прецакал, братко, и ако е така, аз ще чакам подходящ случай да те накарам да си платиш. Ще чакам също така тя да дойде при мен.

Чейс погледна в бездънните черни очи на Боби Камехамеха. Не можеше да обвини хаваеца за откритата заплаха. Ако Чейс беше на мястото на Боби, щеше да реагира по абсолютно същия начин.

„Не, не съвсем. Щях да разбия Боби на пух и прах. Бих се справил с всеки мъж, който причини болка на Никол.“

Дълбочината на чувството му изненада дори самия Чейс и му показа колко виновен всъщност е за това, че я беше преценил погрешно.

— Няма нужда да чакаш повече — каза той безизразно — Тук съм. Ти — също.

Бирената бутилка удари дървения плот с достатъчно сила, че да сцепи дървото.

— Нима ми казваш, че…

Чейс го прекъсна безмилостно.

— Казвам ти, че котенцата не са единствените живи същества, които могат да бъдат накарани да не виждат истинската реалност.

Вълна от гняв разтърси силното тяло на Боби, когато разбра какво му казва Чейс.

— А сега виждаш ли цялата, истинската, реалност? — запита Боби, а гласът му беше нисък и твърд.

— Работя по въпроса.

Устните на хаваеца се извиха в усмивка, която беше почти жестока.

— Значи вече разбираш какво си загубил. — Той опъна мургавите си силни ръце. — Предполагам, че и това наказание е достатъчно.

— Грешиш — каза Чейс тихо. — Не съм загубил. Стой далеч от нея. Ако трябва да се проведе лечение, ще го направя аз. Чу ли ме?

По широкото лице на Боби се изписа нещо като радост и удивление едновременно. Бяха минали години, откакто някой се беше осмелил да го предизвика физически. А и тогава това бяха четирима мъже, не един.

— Ще се промени ли решението ти, когато разбереш, че имам черен пояс по карате? — запита Боби и погледна надолу към Чейс, без дори да се налага да се изправя напълно, за да го направи.

— Не.

— Мислиш, че можеш да ме победиш?

— В честна борба? Съмнявам се. Но ще те победя, Боби. По един начин или друг. Можеш да разчиташ.

Настъпи миг на напрегната тишина, преди Боби да се усмихне лъчезарно и широко.

— Добре че те харесвам, човече. В противен случай щяхме да направим този клуб на пух и прах и да се подредим добре един друг, докато си изясним нещата. — Той огледа столовете и масите и саксиите с растения. — Щях ме да похабим много неща, а също и време. Обзаведох тук наново едва миналата есен. — После се обърна и изгледа остро и втренчено Чейс. — Но ако тя дойде при мен…

— Няма да го направи — прекъсна го Чейс.

Той тръгна към входната врата с широки крачки, като от все сърце желаеше да се чувства толкова сигурен, колкото се показваше. Дори нещо повече: искаше му се да знае защо за него има толкова голямо значение той да бъде този, който ще излекува раните на Никол.

Но не знаеше. Знаеше само, че и чувствата му, и нуждата му от нея, са толкова дълбоки, че не могат да бъдат нито отречени, нито отхвърлени.