Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (10)

Глава 9

Споменът за целувката на Чейс все още изпълваше Никол на следващата сутрин. Когато той я целуна, през нея преминаха горещи вълни на удоволствие, които се разпространяваха с всеки удар на сърцето й — така, както се беше случило още в първия миг, когато беше чула барабаните да пулсират под ласката на силните му, но и нежни длани. Той не беше отблъснат от височината й, нито от едва доловимите колебания, породени от страха й, че няма да му угоди. Беше превзел устата й нежно, горещо, изцяло — така, като че ли винаги му беше принадлежала.

Чувството, че така трябва, отново я завладя. Никога досега не беше изпитвала такива деликатни, но и горещи, трептения в тялото си. Питаше се дали тези усещания доказват, че за нея, като жена, все още има надежда, че съществува възможност този мъж да събуди страстта, която, надяваше се тя, се крие в нея.

Но снощи не беше сигурна, че целувката доказва нейната собствена страст. Не можеше да бъде сигурна и тази сутрин, независимо колко силно копнееше това да е истина. Но беше сигурна, че се чувстваше стройна и нежна и много женствена, притисната към мощното тяло на Чейс.

Минаваща кола им беше напомнила, че стоят притиснати под светлината на уличната лампа пред къщата на Дейн. Очите на Чейс бяха присвити, почти сребристи, когато неохотно я пусна. А тя, освободена, не знаеше дали й се иска пак да го целуне или да побегне бързо. Част от нея настояваше, че още не го познава достатъчно добре. Друга част, същата онази, която настояваше, че тя може да бъде и страстна жена, й казваше, че напротив, винаги го е познавала. И че са й били необходими години, докато го намери. Напрежението, което съществуваше между тези две нейни чувства, я изнервяше като вървенето по още гореща лава, когато стъпалата ти усещат опасната топлина да се трупа под земната кора, топли вълни, които издават, че под студената повърхност ври и кипи.

Всяка стъпка беше риск.

Всяка стъпка беше нещо неземно.

Когато Чейс паркира колата пред голямата къща на семейство Камехамеха, тя се усмихна, благодари му шепнешком за това, че я беше докарал и изчезна в мрака, преди да е имал възможност да я докосне отново.

Риск. Въодушевление. Сърце, биещо като барабан.

Чувстваше се по същия начин и тази сутрин. Искаше й се съботата да мине бързо, като насън, за да може вечерта да отиде в клуб „Кипюка“ и да танцува под чувствения ритъм на барабаните, събудени за живот от Чейс Уилкокс. Искаше й се да избяга и да се скрие. Искаше да го види. Искаше, точка.

Може би щеше да го види следобед, когато занесе подаръка, който беше изработила за доктор Вик, в лабораторията. Ако не тогава, със сигурност вечерта, когато ще танцува…

Но между сутринта и вечерта имаше толкова много часове. Отдавна беше открила, че най-добрият начин да накара часовете да минат незабелязано, беше да се концентрира върху нещо друго.

Грабна скицника си и тръгна към вратата на малкия котидж, който се беше превърнал в неин дом. Навън ветровете, които не знаеха покой, събираха огромни облаци над вулкана и скриваха тъмния, безжизнен кратер. Във високите гори дърветата охайа и местните дървета коа, които бяха оцелели, изглеждаха изненадващо зелени на фона на тъмните езици на последните потоци лава. Червените перца на растенията ай’иви и апапане блестяха като въпросителни знаци във влажната тишина и предизвикваха червените цветчета на дърветата охайа.

По склоновете свободно растяха както местни, така и не местни, видове. Резултатът беше процъфтяваща смесена гора, пълна с живот. Там, където древната лава се срещаше със солената вода, просторните, щедро засадени с цветя, земи на семейство Камехамеха се сливаха с плажа и тюркоазното море, което се простираше до хоризонта. Като клуб „Кипюка“ имението беше процъфтяваща комбинация от местни и външни видове. Всяко едно растение беше култивирано заради цветовете си, изненадващата си грация, аромата си или пък заради комбинация от трите. Пътечките се виеха нежно между дървета охайа и джакаранда, коралови и дъждовни дървета, а папратите бяха толкова много видове, че Никол не можеше да запомни имената им.

Независимо кое годишно време беше, независимо от смяната на сезоните, нещо на Хаваите процъфтяваше до друго растение от същия или друг вид, което беше вече прецъфтяло или пък трансформирано в храна за почвата от естественото чудо, което представляваха слънцето и дъждовете.

От всички красиви дървета, които растяха в огромното имение Камехамеха, джакарандата винаги щеше да си остане любимата за Никол. За разлика от много тропически растения, всички джакаранди цъфтяха в определен сезон, после даваха плод и накрая чакаха. Днес все още беше времето на тяхното чакане. Първите им ярки цветове щяха да останат още известно време обвити в тишината на стволовете, докато не дойде точно моментът, когато ще се разтворят под ласката на слънцето. Когато моментът настъпеше, пъпките щяха да захвърлят воала, който ги скриваше, и да цъфнат като огнени пламъци на фона на наситеното зелено на гората.

Дори сега, докато гледаше, нежни венчелистчета се развиваха под тъмната им обвивка. Точно това искаше тя да улови в картините си — нежния, но и ужасен момент, когато девствената пъпка разцъфне и се предложи на гальовните слънчеви лъчи. И с всяко движение на молива, тя се молеше да стане неин невинният, но и несъмнен, кураж на дървото джакаранда.

Никол…

Тя рязко спря да рисува и погледна през рамо, по обраслата с растения пътека, като се питаше дали наистина е чула някой да вика името й. Не можеше да види много зад себе си. Пътеката, която водеше до голямата къща, беше почти скрита от избуялата зеленина. Полускрити бяха и малките котиджи, които заобикаляха къщата и образуваха странни луни. Не се виждаше нищо, освен зеленина и златистото проблясване на слънчевата светлина.

В тропическите гори на Хаваите често слухът беше по-надеждно сетиво от зрението. Тя се ослуша внимателно, после се опита да надникне през почти невидимата просека в гъсталака. Често просеките бяха единственият знак, че на това място има пътека, която свързва котиджите. Те пък бяха уединени, запазени само за членовете на семейството и приятели на огромния род Камехамеха.

Котиджът, в който живееше Никол, беше най-близо до морето. Беше придобила правото да живее в имението Камехамеха, когато беше открила много младия, потен и уплашен, но видимо предизвикателен, Бени Камехамеха на стръмния склон на Килауеа. Той се бореше със сълзите, докато стоеше на ръба на река от замръзнала черна лава, която гледаше към една кипюка.

Дотогава тя беше живяла в Хило и бе работила на половин работен ден в резервата достатъчно дълго, за да е чувала за семейство Камехамеха и клуб „Кипюка“, така че знаеше къде е мястото на Бени. Можеше също така да каже, че той още не беше готов да си отиде у дома. Вместо да спори с него по този въпрос, тя отвори скицника си и му заговори тихо за земята и пъстрите местни птици.

Отначало Бени не й отговаряше. После изрече няколко отделни думи за птиците и растенията. След малко тя откри, че е избягал от дома си след първия си ден в детската градина и няма намерение никога да се върне, защото другите деца му се подигравали заради накуцването.

Като скицираше, докато говори, Никол работеше бързо, за да улови гнева, болката и интелигентността, които виждаше изписани на слабичкото му личице, докато той размишляваше за зелената земя, простряна в краката му. Когато свърши с рисуването, тя го уговори да слязат обратно по планинския склон, като му каза, че не е много сигурна за пътеката и има нужда някой да я води.

Способността на Бени да разбира природните знаци я изненада. Детето беше ненадминато в познанието си за природата и в пъргавостта си. Тя му го каза и му посочи факта, че нито едно от децата, които са се заяждали с него, не би могло да се мери със скоростта, с която той се движеше из планината.

По времето, когато предаде Бени на родителите му, той беше по-скоро замислен над новите знания, отколкото бунтарски настроен. Когато му даде рисунката, на която беше изобразен как стои като принц на причудливата черна лава, той беше очарован от нея.

Очаровани бяха и родителите му. Бяха също така натъжени, когато разбраха, че Никол живее все още в хотела и чака да намери апартамент, чийто наем би могла да си позволи. Съпругата на Боби взе ръката й в своята и я заведе до трите свободни котиджа в имението Камехамеха. Каза й да си избере в кой от тях ще живее. И още, че онзи, който избере, ще бъде неин, докато пожелае. Наем? Моля ви, не можете да обиждате така домакините си. Нима момчешката усмивка може да се измери в пари?

Това се случи преди повече от три години и оттогава нищо не се беше променило. Боби и съпругата му отказваха да обсъждат въпроса за наема. Бени се усмихваше широко и често. А Никол се влюби в просторните, понякога много гъсто обрасли с тропически растения, земи на имението и в малкия котидж, който беше закътан точно под склона, в близост до плажа. През по-голямата част от годината котиджът беше напълно усамотен и предлагаше съвършена възможност да упражнява, без да я прекъсват и смущават, рисуването и танците си.

През по-голямата част от годината. Но не и през ваканциите. Тогава мястото беше пълно с живот — викове, спорове, детски смях.

Звукът отново стигна до Никол — висок вик, приличен на вятъра, който бродеше необезпокояван из каньона, образуван от черната лава.

— Нииикооол. Чааааакааай!

Слабото, но жилаво тяло на Бени изникна бързо из гъстия листак. Той затича по пътеката с неравна крачка, предизвикана от накуцването, но достатъчно бързо. В дясната си ръка стискаше скицник и моливи.

— Намали малко темпото — извика му тя и се засмя. — Никъде не отивам.

Босоног, почернял от слънцето, със сърдечна усмивка, която рядко не успяваше да не уталожи раздразнението на Никол, от това, че са я прекъснали, Бени беше един от любимците й. Макар че й беше много трудно да избере измежду децата на острова, които се събираха всеки път около нея, когато я видеха сама.

— Пикник? — запита той, а вълнението караше очите му да блестят.

— Не и днес, скъпи.

— Погледът му се премести върху скицника й.

— Може ли да гледам?

— А ще мълчиш ли? — отговори тя.

Той се усмихна, но не каза и дума.

— Добре, добре — каза тя.

На нея й харесваха кодираните съобщения и многозначителното мълчание, които бяха начин за разговор при Бени. Той де държеше така, сякаш в живота нямаше достатъчно време, което да се пилее за толкова обикновени неща, като човешката реч например.

Той тръгна след нея по пътеката. Знаеше какви са правилата, когато тя работи. Първият път, когато я прекъсна, му се размина. Понякога и други прекъсвания можеха да бъдат поносими, но само ако бяха много, много малко и въпросите се отнасяха до рисуването или до растенията. После по-добре беше, всяко прекъсване да има наистина важен повод, като например изригването на Килауеа и нов поток гореща лава. Ако беше нещо по-маловажно, бъбривото дете беше отпращано да си говори с медоносните пчели и пеперудите, които летяха свободно между дърветата на височина пет хиляди фута, по залетите от лавата склонове.

Тези строги правила никога не бяха тревожили Бени така, както тревожеха другите деца. На него му беше много по-лесно да мълчи, отколкото да говори.

Със затворена уста, но с широко отворени очи, той следваше Никол. Тя отиде на любимото си място, където лавата стигаше почти до океана, а плажът имаше формата на кръст. На горния край на грубия черен пясък, кокосовите палми се люлееха на нежния бриз като величествени танцьори. Океанът блестеше с всеки нюанс, полутон и отсянка на синьото и зеленото. Вълните му сякаш се усмихваха и се сгушваха в плажа, почти залят от лавата.

Макар че Никол много обичаше това място, не изолацията и красотата му я караха да се връща непрекъснато тук, а цъфналите дървета, които били засадени само на метър от плажа от прабабата на Бени, когато тя е била само на девет години. Всички дървета, с изключение на цъфналата в червено охайа, идваха от континента и все пак като че ли всички те бяха достигнали своя разцвет тук, на Хаваите, които бяха като кътче от рая.

Кораловите дървета блестяха в ярки цветове, червените им цветове се подаваха от всеки гол клон подобно на огнени езици. До тях растяха дървета душ, които оправдаваха името си, защото бяха отрупани с каскади от цветове, от които клоните им не се виждаха. На други места, тези дървета цъфтяха в един-единствен цвят — бял или жълт, розов или светлооранжев. На Хаваите дърветата се бяха опрашвали кръстосано и се бяха превърнали в това, което местните хора наричаха душ — небесна дъга — дърво, което цъфтеше във всички цветове на дъгата, дърво, което не можеше да се види никъде другаде по света.

И въпреки това дори дърветата душ не можеха да накарат Никол да откъсне очи от горичката джакаранди, които се извисяваха над всички други дървета. С гладките си и тъмни стволове, с листата, подобни на папрати, и с деликатни лавандулови цветове, джакарандите й доставяха удоволствие, което й беше трудно да опише — нещо, което можеше само да чувства. Тя обичаше да лежи под дърветата, когато те бяха в разгара на цъфтежа си, да вижда слънчевата светлина, която се процежда през тях, и да усеща как сладките цветове се сипят покрай нея подобно на фантастичен сняг с цвета на аметиста.

Но това особено великолепие беше някъде в бъдещето. Днес по клоновете на джакарандите нямаше листа, които да блестят на влажния въздух. Кората на дърветата беше напълно гладка и те бяха грациозни като танцьори. На върха и на най-малката вейка пъпките набъбваха почти тайно под сгряното от слънцето небе.

Някога, когато беше много по-млада, Никол мислеше за себе си така: като за пъпка, която набъбва в тишина и чака да дойдат подходящи условия, за да разцъфне. Някога, но не задълго. Беше научила, че за нея чувственото пробуждане е просто болезнен сън. За нея годините между тринайсет и седемнайсет бяха истински кошмар. Другите момичета напъпиха и разцъфнаха, докато тя просто израсна на височина. Не беше хубава така, както бяха другите — дребни, русокоси и синеоки или тъмнокоси и със сластни извивки, със загадъчни тъмни очи. Последната обида й беше нанесена от капризите на модата. Нейните светлокафяви, осеяни със златисти точици, очи, светла кожа и огнена коса не изглеждаха никак добре в пастелните тонове на дрехите, които бяха популярни сред другите момичета.

Другите момичета имаха гаджета, привличаха възхитени погледи, разполагаха с бански костюми, които разкриваха интригуващи женствени прелести. А Никол просто растеше все по-висока и по-висока, докато накрая започна да се чувства като червенокос клоун сред джуджета. После тялото й започна да се променя с дива скорост, като че ли беше осъзнало, че сезонът на цъфтенето е почти отминал. Тя беше прекалено интелигентна, за да не разбере каква е връзката между нарастващия номер на сутиена й и нарастващото мъжко внимание.

За нещастие, момчетата не се интересуваха от нея като от личност повече сега, когато гърдите й бяха наедрели. След като премина новото за нея вълнение от подсвиркванията на улицата, тя реши, че да имаш добре запълнен сутиен е толкова лошо, колкото и да бъдеш плоска като дъска. И в двата случая тя се чувстваше като натрапен непознат в собственото си тяло. Момчетата, които забелязваха единствено гърдите й, не се интересуваха от нищо друго, освен да пъхнат ръце под дрехите й и да ги почувстват в дланите си. Когато тя отказваше да се боричка с тях на задната седалка на някоя кола — или пък на предната — те я нарекоха „дразнителка“. А това беше и най-любезното, което измисляха.

Цинизмът влезе рано в живота на Никол. И остана да присъства. Тя се научи да отблъсква нахалните мъжки предложения със същия лек хумор, с който преди беше успявала да скрие болката си от това, че е пренебрегната от другия пол.

После срещна Тед. Той не се държеше като октопод, който умира от глад. Държеше ръцете си прибрани до тялото. Изглеждаше че, се интересува от нейните мисли и мечти. По-късно тя разбра, че Тед е бил привлечен от парите на семейството й, не от нея самата. Но това стана по-късно. В началото беше очарована, че такъв красив и популярен сред жените мъж я е забелязал. После се развълнува от очевидното му ухажване и накрая — от предложението му за женитба. Замаяна, тя се съгласи. Не беше нежен и внимателен любовник. Нейната девственост се оказа за него неприятна изненада. Той хвърли в скута й няколко ръководства по секс и й каза да разучи добре какво харесват мъжете. Каза още, че ще пробват отново по-късно, когато ги прочете. Тя се провали на първия тест, а после и на останалите.

Шестнайсет месеца след женитбата й баща й банкрутира. Тед погледна на нещата с окото на счетоводител, заключи, че всичките пари са се изпарили и никак не е вероятно да се върнат отново, и заряза съпругата си. За да запази професионалните и личните контакти, които беше създал по време на брака си с нея, заяви, че бракът им се е провалил, защото неговата съпруга била лесбийка, която дори отказвала да има деца.

Тази беше най-лошата от всички обиди. Тя искаше да има деца. Той беше този, който настояваше, че имат още много време, че сега трябва да уловят толкова много от радостите на живота, колкото могат, защото никога вече няма да бъдат млади.

Никол не остана достатъчно дълго в Калифорния, за да разбере кой е повярвал на лъжите на съпруга й и кой — не; всички, включително собственият й баща, вярваха, че Тед е топъл, очарователен, любящ мъж. И така, тя беше избягала възможно най-бързо, като остави след себе си момичешките си мечти и разбития си брак.

Знаеше, че бягството е проява на малодушие. Но пет пари не даваше. Нямаше нищо, заради което да остане там, освен горчивия вкус на унижението и провала.

В мига, в който слезе от самолета в Хило, почувства, че е пристигнала в дома си — чувство, от което главата й се замая. Като че ли самият остров се беше разтегнал, за да я обгърне в топла, приветстваща прегръдка. На острова не му пукаше, че тя е прекалено висока, за да бъде истински женствена или че е прекалено студена, за да отговори на мъжката сексуалност. Хаваите просто я обгърнаха с аромата и топлината си, като не молеха за нищо в замяна.

— Тъжна ли си?

Тихо прошепнатите думи проникнаха в нещастните мисли на Никол. Тя премигна, осъзнала, че миналото вече няма значение. В следващия миг осъзна, че стои, със скицника под мишница, втренчила поглед в нищото. Автоматично, свободната й ръка погали правата коса на детето, което стоеше до нея.

— Бях тъжна на континента — каза тя с дрезгав глас. — Но сега съм на Хаваите.

Хаваите, където един непознат я беше целунал и я беше накарал да вярва, че може би, само може би, все още има надежда за нея като за жена.

— Винаги-винаги? — запита бързо Бени, като повтори думата, за да постигне смислово ударение, какъвто беше обичаят на Хаваите.

— Ще остана на Хаваите винаги-винаги — каза Никол, за да увери и него, и себе си.