Никълъс Спаркс
Писмо в бутилка (7)

5

Тереза се събуди по навик рано, стана и отиде да погледне през прозореца. Слънцето над Северна Каролина хвърляше златисти призми през леката утринна мъгла и тя отвори балконската врата, за да проветри стаята.

Съблече пижамата си в банята и пусна душа. Докато влизаше в кабинката, си помисли колко лесно стигна дотук. Преди по-малко от четирийсет и осем часа седеше с Диана и двете изучаваха писмата, обаждаха се по телефона и търсеха Гарет. След това на път за вкъщи се отби у Ела, която отново се съгласи да наглежда Харви и да й събира пощата.

На следващия ден отиде в библиотеката и прегледа няколко книги за подводния спорт. Стори й се напълно логична постъпка. Годините й като репортерка я бяха научили да не взима нищо на доверие, да работи по план и да се подготвя възможно най-добре за предстоящата си задача.

Най-накрая си състави простичък план. Ще отиде в „Айланд Дайвинг“, ще разгледа магазина с надеждата да види там Блейк.

Ако се окаже мъж на седемдесет години или двайсет и една годишен студент, просто ще си излезе и ще се върне у дома. Но ако инстинктите й не я лъжеха и той се окажеше приблизително на нейната възраст, тогава ще опита да го заговори. Затова беше отделила време да узнае нещо повече за подводния спорт — искаше да покаже, че е запозната донякъде с тази тема. И вероятно щеше да научи нещо повече за него, ако се разговореха, нещо, което я интересува, без да му казва прекалено много за себе си. Тогава щеше да има по-ясна представа за положението.

Ами после? За тази част не бе напълно сигурна. Не бива да казва цялата истина на Гарет за пристигането си тук — това щеше да е лудост.

„Здравейте! Прочетох писмата ви до Катерин и като разбрах колко много сте я обичали, си помислих, че именно вие сте мъжът, когото търся.“

Не, никакви такива! Другата възможност също не беше за предпочитане.

„Здравейте! Аз съм от «Бостън таймс». Намерих ваши писма. Може ли да напиша материал за тях?“

Не, и това не върви. Както и нито една друга идея, която бе минала през ума й.

Но пък не беше дошла от толкова далече, за да се отказва точно сега, независимо от факта, че още не бе намислила какво да говори. Освен това нали Диана я посъветва, ако нищо не се получи, просто да вземе обратния самолет за Бостън.

Тя излезе от кабинката на душа, изсуши тялото си и намаза ръцете и краката си с лосион, после си сложи бяла блуза без ръкави, шорти „Деним“ и бели сандали. Искаше да изглежда небрежно облечена и го постигна. Нямаше намерение да се набива в очи. В края на краищата не знаеше какво я очаква и искаше да прецени положението от своя гледна точка, без да се налага да влиза в контакт с други хора. Когато най-накрая беше готова да тръгва, отвори телефонния указател и си записа на едно листче адреса на „Айланд Дайвинг“. Пое си два пъти дълбоко въздух и миг по-късно вече вървеше по коридора на хотела. Отново си повтори наум мантрата, която й каза Диана.

Най-напред влезе в друг магазин, откъдето си купи карта на Уилмингтън. Освен това продавачката я упъти и тя лесно се ориентира, макар че градът се оказа по-голям, отколкото си го бе представяла. Улиците бяха пълни с коли, особено мостовете, водещи към островите край бреговата ивица. До Кюър Бийч, Каролина Бийч и Райтсвил Бийч се стигаше по мостове от града и цялото движение бе насочено предимно натам.

„Айлавд Дайвинг“ се намираше близо до яхтклуба. След като остави почти целия град зад гърба си, движението понамаля, и когато стигна до улицата, която търсеше, превключи на по-ниска скорост и започна да се оглежда за магазина.

Оказа се малко по-надолу от пресечката, от която беше отбила в улицата. Както и предположи, пред него бяха паркирани няколко автомобила. Тя спря колата недалече от входа.

Постройката беше стара и дървена, избеляла от соления въздух и морските ветрове. Едната й страна гледаше към междуостровния воден път „Атлантик“. Ръчно нарисувана табела висеше на две ръждясали вериги, а витрините носеха отпечатъка на хиляди дъждовни бури.

Тя слезе от колата, приглади назад няколко кичура, паднали върху лицето й, и тръгна към магазина. Спря се, преди да отвори вратата, за да си поеме отново въздух и да събере мислите си, после прекрачи прага, полагайки огромни усилия да изглежда така, сякаш е най-обикновена клиентка.

Тръгна бавно между щандовете, като поглеждаше към купувачите, някои от които вземаха по нещо от рафтовете, оглеждаха го и пак го връщаха на мястото му. Търсеше да открие с поглед някого, на когото да личи, че работи тук. Вглеждаше се крадешком във всеки мъж в магазина и се питаше: „Вие ли сте Гарет?“ Но всички изглеждаха външни хора.

Тя продължи към задната стена и се озова пред един щанд, над който висяха в рамки изрезки от вестници и списания. След като ги огледа набързо, се наведе по-близо и изведнъж установи, че се е натъкнала на отговора на първия си въпрос относно загадъчния Гарет Блейк.

Най-накрая видя как изглежда той.

Първата изрезка от вестник беше за подводния спорт и обяснението под снимката гласеше: „Гарет Блейк от «Аланд Дайвинг» подготвя курсистите си за първото гмуркане в океана“.

На снимката Гарет оправяше ремъците на дихателния апарат на гърба на един от учениците си. Излезе, че двете с Диана са били прави, когато разсъждаваха за възрастта му. Той изглеждаше трийсет и няколко годишен, със слабо лице и къса кестенява коса, която като че ли бе поизбеляла от дългите часове, прекарани на слънце. Беше с няколко сантиметра по-висок от учениците си и безръкавната му фланелка разкриваше ясно изпъкнали мускули на ръцете.

Тъй като снимката беше малко зърнеста, тя не можа да определи цвета на очите му, макар че ясно се виждаше обветреното му лице. Забелязваха се дори и малки бръчици около очите му, но те можеха да бъдат в резултат на примижаването му срещу слънцето.

Тя зачете внимателно статията, като се стараеше да запомни кога той провежда курсовете си и някои подробности около получаването на разрешително за практикуване. Вторият материал беше без снимка и в него се разказваше за гмуркането до потънали кораби, което беше много разпространено в Северна Каролина. Научи, че в този район има регистрирани над петстотин корабокрушения и затова бе известен като Гробницата на Атлантическия океан. Поради многото острови близо до брега от векове насам кораби засядали на плитчините.

Третата статия, също без снимка, се отнасяше до „Монитор“, първия брониран кораб на Федералния съюз от времето на Гражданската война, който на път за Южна Каролина, потънал недалеч от нос Хатерас през 1862 година, докато бил теглен на буксир от един парен кораб. Останките му най-накрая били намерени и Гарет Блейк заедно с други водолази от морския институт „Дюк“ били помолени да се гмурнат до дъното на океана, за да проучат възможностите за изваждането на кораба.

Четвъртият материал беше посветен на „Хепънстанс“. Имаше осем снимки на яхтата, снимана от най-различен ъгъл отвътре и отвън, и с подробности около възстановяването й. Минавала за уникална с това, че била направена цялата от дърво и била построена в Лисабон, Португалия, през 1927 година. Проектирана от Херешоф, един от най-известните морски инженери по онова време, тя имала дълга и интересна история включително и това, че била използвана във Втората световна война, за да шпионира немските гарнизони, разположени покрай бреговете на Франция. Най-накрая лодката поела към Нантъкет, където била купена от местен търговец. Когато преди четири години Гарет Блейк я купил, тя била в окаяно състояние и той заедно със съпругата си Катерин я възстановили напълно.

Катерин…

Тереза погледна датата на материала. Април, 1992 година. В него не се споменаваше, че Катерин е починала, и тъй като едно от писмата, които притежаваше, е било намерено преди три години в Норфолк, значеше, че Катерин трябва да е починала някъде през 1993 година.

— Желаете ли нещо?

Тереза мигом се обърна към гласа зад гърба й. Пред нея стоеше млад, усмихнат мъж и тя вътрешно се зарадва, че беше видяла вече снимката на Гарет. Този човек не беше той.

— Стреснах ли ви? — попита мъжът и Тереза бързо поклати глава.

— Не… Просто разглеждах снимките.

Той посочи с брадичка към тях.

— Голяма работа е, нали?

— Кой?

— „Хепънстанс“. Гарет… човекът, който държи магазина, я поправи. Чудесна лодка е. Една от най-хубавите, които съм виждал.

— А той тук ли е? Гарет, имам предвид.

— Не, на доковете е. Ще се върне чак към обяд… Да ви помогна ли да си изберете нещо? Магазинът наистина е доста претрупан, но всичко, което ви е нужно за гмуркане, можете да го намерите тук.

Тя поклати глава.

— Не, аз всъщност само разглеждах.

— Добре, но ако се спрете на нещо, повикайте ме.

— Разбира се.

Младият мъж кимна приветливо, обърна се и се запъти към предната част на магазина. Преди да се усети, Тереза се чу да пита:

— На доковете ли казахте, че е Гарет?

Продавачът отново се обърна и вървейки назад с гръб, отговори:

— Да… На няколко пресечки надолу по улицата. При яхтклуба. Знаете ли къде се намира?

— Мисля, че минах покрай него на път за тук.

— Той сигурно ще остане там още час, час и нещо, но както вече ви казах, ако дойдете по-късно, ще го намерите в магазина. Искате ли да му оставя съобщение?

— Не, няма нужда. Не е нищо важно.

Тя постоя още три-четири минути, като се правеше, че разглежда разни стоки по щандовете, после помаха за довиждане на младия продавач и излезе от магазина.

Вместо обаче да тръгне към колата си, се отправи към яхтклуба.

 

 

Когато стигна до пристана за яхти, се огледа, надявайки се да мерне „Хепънстанс“. Тъй като повечето яхти бяха боядисани в бяло, а „Хепънстанс“ беше с естествения цвят на дървото, тя я откри много бързо и тръгна натам по мостика, водещ към нея.

Чувстваше се напрегната, но изрезките от пресата в магазина й дадоха една-две идеи как да подхване разговора. Видеше ли го веднъж, просто щеше да обясни, че е чела материал за „Хепънстанс“ и е поискала да я види как изглежда отблизо. Щеше да прозвучи достоверно и се надяваше това да доведе до по-дълъг разговор. Тогава, разбира се, щеше да добие някаква представа що за човек е той. А после… Е, после ще види.

Докато се приближаваше до лодката обаче, първото нещо, което забеляза, беше, че наоколо няма никой — нито на борда, нито на доковете. По всичко личеше, че дори никой не е идвал тук цялата сутрин. Яхтата беше заключена, платната й — сгънати, всичко си беше на място. След като се огледа отново, за да види дали Гарет не е някъде наблизо, погледна отново името на яхтата. Да, „Хепънстанс“ беше. Учудена, приглади назад косата си, разрошвана от вятъра. Странно, продавачът й каза, че е тук.

Не побърза да се върне в магазина, а поостана да се възхити на яхтата. Наистина беше красива — скъпа и от висококачествено дърво, не като другите, които я заобикаляха. В нея имаше повече индивидуалност и сега разбра защо вестникът беше направил материал за нея. В известен смисъл й напомняше на много по-умалена версия на пиратски кораби, които бе виждала във филмите. Тя се разходи няколко минути напред-назад и се запита до каква ли степен е била съсипана преди възстановяването й. По-голямата част от яхтата изглеждаше напълно нова, макар че според нея не бяха подменени всичките й дървени части — вероятно само са ги почистили с шкурка. Когато се наведе да се вгледа по-отблизо, видя резки по корпуса, което подкрепи предположението.

Най-накрая реши да отиде в „Айланд Дайвинг“ малко по-късно. Явно, че мъжът от магазина я бе упътил погрешно. След като хвърли още един, последен поглед на яхтата, тя се обърна да си върви.

На рампата, на няколко крачки от нея, стоеше и я наблюдаваше един мъж. Гарет…

Беше изпотен от сутрешната жега, на места по ризата му се виждаха мокри петна. Ръкавите й бяха отпорени и разкриваха стегнати мускули на ръцете, оплескани с нещо като грес, а водолазният му часовник беше издраскан — сигурно от дългогодишно ползване. Носеше кафеникави къси панталони и кецове, обути на бос крак. Целият му вид подсказваше, че е човек, който прекарва повечето, ако не и цялото си време край океана.

Като я видя да отстъпва крачка назад, мъжът я заговори:

— Мога ли да ви услужа с нещо? — Усмихваше й се, но не се доближи до нея, сякаш се опасяваше, че тя може да се почувства като в капан.

Което си беше точно така, когато очите им се срещнаха.

В първия момент тя само продължи да го гледа. В сравнение със снимките му в действителност той изглеждаше по-симпатичен. Беше висок, с широки рамене, но трудно можеше да мине за шеметен красавец. Обветреното и загрубяло лице говореше, че слънцето и морето си бяха взели своето. Имаше същите като на Дейвид хипнотизиращи очи, само че в неговите имаше нещо по-завладяващо. И излъчваше подчертана мъжественост.

Тереза си спомни за плана си и си пое дълбоко въздух.

— Възхищавах се на яхтата ви — посочи тя към „Хепънстанс“. — Наистина е много красива.

Докато триеше ръцете си една в друга, за да ги почисти от греста, той отвърна любезно:

— Благодаря ви. Приятно ми е да го чуя.

Твърдият му поглед, като че ли изведнъж я върна назад към началото на събитията — намирането на бутилката, нарастващото й любопитство, проучванията, които бе направила, пристигането й в Уилмингтън и накрая тази среща. Напълно объркана, тя затвори очи и се улови, че й е трудно да се овладее. Не бе очаквала, че всичко ще стане толкова бързо. И мигом я обзе огромен ужас.

Той пристъпи крачка напред и я попита със загрижен глас:

— Добре ли сте?

Насилвайки се да се отпусне, тя си пое отново въздух и отвърна:

— Да, просто за миг ми се замая главата.

— Сигурна ли сте?

От притеснение прекара пръсти през косата си.

— Да, мина ми, наистина.

— Добре — каза той така, сякаш изчакваше да се увери, че е така, после попита с любопитство в гласа: — Срещали ли сме се и преди?

Тереза поклати бавно глава.

— Мисля, че не.

— Тогава откъде знаете, че яхтата е моя?

Облекчена, тя отвърна:

— О… видях ваша снимка в магазина, както и снимки на яхтата. Младежът в магазина ми каза, че сте тук, и тогава реших да използвам случая и да дойда да я разгледам.

— Казал ви е, че съм тук?

Тя замълча, докато си припомняше точните думи:

— Всъщност той каза, че сте на дока. А пък аз предположих, че това значи тук.

Той кимна.

— Бях на другата лодка… която използваме за гмуркане.

Малък рибарски кораб сигнализира за поздрав и Гарет се обърна и помаха на мъжа, изправен на палубата. След като корабът отмина, той се обърна отново към Тереза и като че ли едва тогава забеляза колко е хубава. Отблизо дори изглеждаше още по-хубава, отколкото му се стори, когато я видя преди малко от отсрещния пристан. Той неволно сведе поглед и бръкна в задния си джоб, откъдето извади червена носна кърпа и избърса потта от челото си.

— Много хубаво сте я стегнали — отбеляза Тереза.

Той се усмихна леко и напъха обратно кърпата в джоба си.

— Благодаря, радвам се, че ви харесва.

Тереза погледна към „Хепънстанс“, докато той говореше, после към него.

— Знам, че не е моя работа — заговори тя нехайно, — но тъй като сте тук, ще възразите ли, ако ви поразпитам малко за яхтата?

По израза на лицето му веднага разбра, че не за първи път го карат да говори за плавателния си съд.

— Какво по-точно искате да знаете?

Тя положи всичките си усилия, за да прозвучи гласът й непринудено.

— Ами например наистина ли е била в такова окаяно състояние, както пише в статията?

— Дори в още по-окаяно. — Той пристъпи напред и започна да й посочва различни места по корпуса. — Голяма част от дървото близо до вълнореза беше изгнило, на много места по единия борд имаше пробойни… Цяло чудо беше, че все още се държеше на повърхността. Наложи се да подменим доста голяма част от корпуса и палубата, а останалото го изтъркахме, китосвахме го и отново го полирахме. Но това беше само външната работа. После се заловихме да я поправяме отвътре, което ни отне много повече време.

Въпреки че й направи впечатление множественото число, което използваше, тя реши да не пита нищо.

— Сигурно много работа е имало по нея.

Тя се усмихваше, докато говореше, а Гарет почувства, че нещо го стегна отвътре, и си помисли: „По дяволите, много е хубава!“.

— Така беше, но си струваше. С нея е по-голямо удоволствие да се плава, отколкото с другите ветроходи.

— Защо?

— Защото е била построена от хора, които са си изкарвали прехраната с нея. Проектирали са я с много любов и това прави управлението й много по-лесно.

— Доколкото разбирам, отдавна се занимавате с ветроходство.

— От дете.

Тя кимна и след кратка пауза направи крачка към лодката.

— Може ли?

— Разбира се.

Тереза се доближи до яхтата и прекара длан по корпуса. Гарет забеляза, че не носи брачна халка, макар че това нямаше никакво значение. Без да се обръща, Тереза попита:

— Какво дърво е това?

— Махагон.

— Цялата ли е от махагон?

— Почти, с изключение на мачтите и някои неща вътре.

Тя отново кимна, а Гарет я наблюдаваше, докато вървеше покрай „Хепънстанс“. Когато се поотдалечи, той изгледа от горе до долу фигурата и правата тъмна коса, която едва докосваше раменете й. Но тя хващаше око не само с външния си вид, а и с уверената си походка. Сякаш знаеше какво точно си мислят мъжете, когато я гледат. Той тръсна глава.

— Вярно ли е, че са я използвали да шпионира германците през Втората световна война?

Той се изсмя тихо и побърза да прогони разсейването.

— Така ми каза предишният й собственик. Но дали е вярно или просто го каза, за да й вдигне цената, не знам.

— Е, дори и да не е било така, тя пак е красива. Колко време ви отне възстановяването й?

— Почти година.

Тереза надникна през един от кръглите илюминатори, но вътре беше тъмно и почти нищо не се виждаше.

— А каква лодка използвахте, докато поправяхте тази?

— Никаква. Не ни оставаше много време, тъй като имахме работа в магазина, водехме курсове и гледахме час по-скоро да я поправим. — Гарет за първи път почувства, че разговорът му е приятен.

— Е, да, сигурно.

Тя хвърли още един поглед на яхтата и тръгна обратно към него. Двамата помълчаха за миг. Гарет се запита дали усеща погледите, които й хвърляше с крайчеца на окото си.

— Е — заговори тя най-накрая и скръсти ръце пред гърдите си, — май доста време ви отнех.

— Съвсем не — отвърна той и усети, че по челото му отново изби пот, — обичам да разговарям за ветроходство.

— Сигурно и аз бих обичала на ваше място. То винаги ми се е струвало приятно развлечение.

— Да не би никога не сте се качвали на яхта?

Тя сви рамене.

— Никога. Много ми се е искало, но просто не ми се е удавал случай.

Тя го гледаше, докато говореше, и когато погледите им се срещнаха, Гарет се улови, че за втори път в порядъка на няколко минути посяга за носната си кърпа. „Ама че жега е тук!“ Той избърса челото си и се чу да изрича думите, преди да усети.

— Ами ако искате да опитате, аз обикновено се разхождам с нея след работа. Ще бъдете добре дошла на борда й привечер.

Защо го каза, сам не знаеше. Може би, заключи наум той, е почувствал нужда от женска компания след толкова години, дори и за кратко време. Или пък го привлече нещо в начина, по който заблестяваха очите й, когато говореше. Но каквато и да бе причината, той вече я бе поканил да се разходи с него и беше късно да промени решението си.

Тереза от своя страна също бе изненадана, но бързо реши да приеме поканата му. Нали именно това беше причината да дойде в Уилмингтън.

— С удоволствие — рече тя. — В колко часа?

Той прибра кърпата си, чувствайки се малко неудобно от спонтанното си предложение.

— Някъде към седем? Тогава слънцето почва да залязва и това е идеално време за отплаване.

— Седем часа ме устройва напълно. Ще донеса нещо за ядене.

За изненада на Гарет тя изглеждаше едновременно зарадвана и развълнувана.

— Не, не е нужно.

— Може би, но това е най-малкото, което мога да направя. В края на краищата не бяхте длъжен да ме каните. Сандвичи ще бъде ли достатъчно?

Гарет отстъпи крачка назад, сякаш му беше нужно малко повече пространство, за да диша.

— Да, напълно. Аз не съм много придирчив.

— Добре — каза тя и замълча, изчаквайки го да каже още нещо, но той не продума и тя несъзнателно намести дръжката на чантата на рамото си. — В такъв случай, до довечера. Ще се видим тук, при яхтата, нали?

— Да, тук — потвърди той и долови напрежение в гласа си. После се изкашля и добави с лека усмивка: — Ще бъде много приятно. Ще ви хареса.

— Не се и съмнявам. До довечера!

Тя се обърна и тръгна по рампата с развята от вятъра коса. Докато се отдалечаваше, Гарет се сети какво бе забравил.

— Ей! — извика той след нея.

Тя се спря и се обърна, засенчвайки очите си с ръка.

— Да?

Той направи няколко крачки към нея.

— Забравих да питам за името ви.

— Тереза. Тереза Осбърн.

— Аз съм Гарет Блейк.

— Добре, Гарет. Ще се видим в седем.

И тя отново се обърна и се отдалечи със стегната крачка.

Гарет проследи с поглед фигурата й, опитвайки да сложи в ред обърканите си чувства. Макар че, от една страна, беше развълнуван от тази среща, от друга, усещаше, че има нещо нередно в цялата тази работа. Знаеше, че няма причина да изпитва вина, но именно това изпитваше и много му се прииска да има начин да се отърси от това чувство.

Но, естествено, че нямаше. Никога не е имало.