Никълъс Спаркс
Писмо в бутилка (6)

4

В деня, в който откри третото писмо, тя, естествено, не очакваше да се случи нищо необикновено. Беше типичен ден в разгара на лятото в Бостън — горещ, влажен и с едни и същи метеорологични прогнози, с няколко опита за изнасилвания поради повишено кръвно налягане и две убийства в ранния следобед, извършени от превъртели хора.

Тереза беше в новинарската зала и проучваше една тема за деца, страдащи от аутизъм. „Бостън таймс“ разполагаше с богата база данни във вид на статии, публикувани в предишни години от различни списания. Чрез компютъра си можеше също така да получи достъп и до Харвардския или Бостънския университет, а стотиците хиляди статии, които те имаха на разположение, улесняваха и спестяваха извънредно много време в сравнение само допреди няколко години.

За два часа тя успя да намери около трийсет материала, писани през последните три години, публикувани в списания, за които изобщо не бе чувала, и шест от заглавията им й се сториха доста любопитни и вероятно щяха да й послужат. Тъй като на път за вкъщи щеше да мине покрай Харвардския университет, реши да се отбие и да ги преснима.

Вече се канеше да изключи компютъра си, когато ненадейно една мисъл мина през ума й.

Защо не, запита се тя. Изгледите за успех са малки, но какво губя? Седна зад бюрото си, подаде отново команда за достъп до базата данни в Харвардския университет и изписа думите: Писмо в бутилка.

Тъй като статиите в системата на библиотеката бяха класифицирани по теми или заглавия, тя реши да прегледа за по-бързо заглавията. Търсенето по теми обикновено извикваше на екрана повече информация, но пък ровенето в нея беше по-бавен процес, а сега нямаше време за това. След като натисна клавиша за изпълнение на командата, тя се облегна назад и зачака компютърът да изведе на екрана необходимата й информация.

Отговорът я изненада — десетина различни статии бяха писани на тази тема през последните няколко години. Повечето от тях бяха публикувани в технически списания и заглавията им подсказваха, че бутилките са били използвани за опити да се научи нещо повече за океанските течения.

Три статии й се сториха интересни и тя си записа заглавията, за да използва и тях.

Движението беше много натоварено и й отне повече време, отколкото беше предвидила, за да стигне до библиотеката и да изкопира деветте материала, които я интересуваха. Прибра се късно и след като си поръча вечеря за вкъщи от близкия китайски ресторант, седна на дивана с трите материала за писма в бутилки.

Първият, с който се залови, беше статия в списание „Янки“ от март, миналата година. Тя започваше с малко история за писмата в бутилки и включваше хронология на разкази за такива послания, изхвърлени на брега на Ню Ингланд през последните няколко години. Някои от тях бяха наистина забележителни. Много й хареса например историята за Паолина и Аке Викинг.

Бащата на Паолина намерил бутилка с писмо, изпратено от Аке, млад шведски моряк. По време на едно от многото си плавания на него му доскучало и той написал на едно листче няколко реда, с молба, ако някоя хубава жена го намери, да му отговори. Бащата на Паолина й дал писмото и тя му писала. Едното писмо довело до друго и когато Аке най-накрая пристигнал в Сицилия, за да се срещне с Паолина, двамата установили, че вече били влюбени един в друг. Скоро след това вдигнали сватба.

Към края на статията попадна на два абзаца, в които се споменаваше за още едно послание в бутилка, изхвърлена на брега на Лонг Айланд:

Повечето послания, изпратени в бутилка, обикновено молят онзи, който ги намери да отговори, с надеждата да се сложи начало на дълга кореспонденция. Има обаче случаи, когато подателят не иска отговор. Такова едно писмо — затрогваща почит към изгубена любов — беше намерено миналата година на брега на Лонг Айланд.

Ето и част от него:

„Душата ми е празна без твоите прегръдки. Улавям се как търся лицето ти сред хората, знам, че е невъзможно да те открия сред тях, но го правя, без да искам. Това мое вечно търсене е обречено на провал. Вярно, двамата с теб си говорихме как да постъпим, ако обстоятелствата ни принудят да се разделим, но аз не мога да спазя обещанието, което ти дадох онази вечер. Съжалявам, скъпа моя, но знам, че никога няма да намеря друга, която да те замести. Думите, които ти шепнех, бяха глупави и трябваше да го осъзная още тогава. Теб и само теб съм искал, а сега те няма и аз нямам никакво желание да си търся друга. «Докато смъртта ни раздели» прошепнахме ние в църквата и аз дълбоко вярвам, че тези думи ще звучат в съзнанието ми до деня, в които най-накрая и аз ще напусна този свят.“

Тереза спря да се храни и рязко остави вилицата си.

Не може да бъде!

Не беше в състояние да откъсне поглед от редовете.

Просто не е възможно!

Но…

Но… кой друг може да бъде?

Тя избърса челото си и усети, че ръцете й треперят. „Още едно писмо?“. Обърна отново първата страница и затърси автора на материала. Името му беше Артър Шендакин, доктор на философските науки, преподавател по история в Бостънския университет, което значеше… че вероятно живее тук.

Тя скочи от мястото си и взе телефонния указател от поставката до масата в трапезарията. Запрелиства го, търсейки името. С тази фамилия имаше десетина души, от които само две й се сториха вероятни. И двете имаха инициала „А“. Погледна часовника си, преди да вдигне слушалката. Девет и половина. Късно е, но не чак толкова. Набра първия номер. Обади се женски глас, който й каза, че греши номера. Когато затвори, усети, че гърлото й е пресъхнало. Отиде в кухнята и си наля чаша вода. След като почти я изпи, си пое дълбоко дъх и се върна до телефона.

Стараеше се да набира внимателно номера, за да е сигурна, че няма да го сбърка, и чу сигнала „свободно“.

Един път.

Втори път.

Трети път.

На четвъртото позвъняване започна да губи надежда, но на петото чу слушалката в другия край на линията да се вдига.

— Ало? — попита мъжки глас. По гласа му предположи, че е около шейсетгодишен.

Тя се изкашля.

— Ало, обажда се Тереза Осбърн от „Бостън таймс“. Артър Шендакин ли е на телефона?

— Да — отвърна мъжът, явно изненадан.

Запази спокойствие, насърчи се Тереза.

— О, здравейте! Обаждам се, за да разбера дали вие сте същият Артър Шендакин, който е писал статията, публикувана миналата година в списание „Янки“ за писма в бутилки.

— Да, аз я писах. С какво мога да ви бъда полезен?

Тя усети как дланта й, обгърнала слушалката, се изпотява.

— Интересува ме писмото, което е било изхвърлено на брега на Лонг Айланд. Спомняте ли си за кое писмо говоря?

— А мога ли да попитам защо се интересувате?

— Ами… нашият „Таймс“ смята да изготви статия на същата тема и бихме искали да получим копие от това писмо.

Тя примигна на лъжата си, но ако пък кажеше истината, щеше да е по-лошо. Как ли би прозвучало нещо като: „О, здравейте! Аз съм безумно увлечена по загадъчния мъж, който изпраща писма в бутилки и ми се иска да знам дали писмото, което вие сте намерили, е писано също от него“.

Мъжът отвърна бавно:

— Ами не знам. Именно това писмо ме вдъхнови да напиша статиите… Ще трябва да си помисля.

Гърлото на Тереза се сви.

— Значи притежавате самото писмо?

— Да, намерих го преди две години.

— Господин Шендакин, знам, че молбата ми е необичайна, но ви уверявам, че ако ни разрешите да използваме това писмо, ние с удоволствие ще ви изплатим малка сума за услугата. Дори не ни трябва оригиналът. Копие също ще ни свърши работа, така че всъщност вие от нищо няма да се лишите.

Беше сигурна, че думите й го изненадаха.

— За каква сума говорим?

Откъде да знам, в момента ми щукна да го кажа. Колко ще искате?

— Искаме да ви предложим триста долара и, разбира се, на вас ще бъде приписана заслугата, че сте го намерили.

Той замълча за миг, размишлявайки. Тереза побърза да продължи, за да не му дава време да измисли причина да откаже.

— Господин Шендакин, сигурно донякъде се безпокоите, че ще има сходство между вашата статия и материала, който вестникът има намерение да отпечата. Уверявам ви, нашият ще бъде съвършено различен. Той ще се отнася предимно за посоката, по която се придвижват бутилките, нали разбирате — за някои океански течения и от тоя род. Затова са ни нужни истински писма, така ще засилим интереса на читателите си.

Това пък откъде го измисли?

— Ами…

— Моля ви, господин Шевдакин. Не можете да си представите колко много ще означава това за мен.

Той не отговори веднага.

— Казахте само копие, така ли?

— Да, разбира се. Мога да ви дам номер на факс или адреса, за да го пратите по пощата. Да ви напиша ли чек за сумата?

Той пак замълча за миг, преди да отговори:

— Ъъъ, да… напишете — гласът му прозвуча така сякаш е притиснат в ъгъла и не знае как да се измъкне.

— Благодаря ви, господин Шендакин. — И пак от страх да не промени решението си, тя побърза да му съобщи номера на факса си, после записа адреса му и си взе бележка утре да попълни ордер за парите. Помисли си, че може да изглежда подозрително, ако му изпратеше чек от личната си книжка.

 

 

На следващия ден, след като се обади в кабинета на професора в Бостънския колеж, за да му остави съобщение, че е изпратила парите, тя тръгна за редакцията със замаяна глава. Вероятността да съществува трето писмо от същия човек не й даваше възможност да мисли за нищо друго. Вярно, все още нямаше никаква гаранция, че е писано от същия човек, но ако беше не знаеше как ще действа по-нататък. Беше мислила за Гарет цяла нощ, като се опитваше да си го представи как изглежда, с какво му е приятно да се занимава. Не беше наясно какви чувства е изпълвал, но накрая реши да остави самото писмо да разреши нещата. Ако се окаже, че не е от Гарет, ще сложи край на тази работа. Нямаше да използва компютъра си да го търси, нямаше да се интересува дали има и други писма. И ако установеше, че продължава да е обсебена от случая, ще захвърли и другите две писма. Любопитството е приемливо дотолкова, доколкото не обсебва живота ти — а тя няма да допусне това да се случи.

Ами ако писмото е от Гарет…

Пак не можа да измисли какво ще прави. Част от нея се надяваше, че няма да е от него, така че не се налагаше да взима някакво решение засега.

Когато стигна до бюрото си, умишлено не отиде веднага до факс машината. Включи компютъра си, обади се на двама лекари, с които трябваше да разговаря във връзка с материала, който изготвяше, и нахвърли бележки за няколко нови теми. Когато завърши неотложните си задачи, беше почти убедена, че писмото не е от Гарет. Вероятно в океана плават хиляди писма, помисли си тя. Изгледите да е писано от друг са огромни.

Най-накрая, след като не й дойде наум с какво друго да се захване, отиде до факс машината и започна да преглежда купчината от листове. Още не ги беше сортирала, а имаше доста страници за други хора. По средата на купчината мерна страница с бланка, адресирана до нея. Към нея вървяха още две страници, и когато се вгледа в тях, първото нещо, което забеляза — както стана и при първите две писма — беше релефно отпечатаният ветроход в горния десен ъгъл. Това писмо обаче беше по-късо от другите и тя го прочете, преди да стигне обратно до бюрото си. Последният абзац беше същият, който бе включен в статията на Артър Шендакин.

25 септември 1995 г.

„Скъпа Катерин, мина месец, откакто ти писах последното писмо, но ми се стори, че той се изниза много по-бавно. Сега животът отминава като пейзаж покрай стъклото на прозорец на кола. Дишам, храня се и спя както винаги, но в живота ми като че ли няма голяма цел, която да изисква участието ми. Просто се нося по течението като писмата, които ти писах. Не знам къде отивам, нито кога ще стигна. Дори работата не облекчава болката ми. Мога да се гмуркам за собствено удоволствие или да уча другите как да го правят, но когато се върна в магазина, той е все тъй празен без теб. Докато ти пиша това писмо, се питам кога или дали всичко това някога ще свърши.

Душата ми е празна без твоите прегръдки. Улавям се, че търся лицето ти сред хората, знам, че е невъзможно да го зърна, но го правя, без да искам. Знам, че и вечно да те търся, пак съм обречен на провал. Ти и аз си говорихме за това, какво ще се случи, ако обстоятелствата ни принудят да се разделим, но аз не мога да удържа на обещанието си, което ти дадох онази вечер. Съжалявам, Скъпа моя, но няма да намеря друга жена, която да те замести. Думите, които ти шепнех, бяха глупост и трябваше да го осъзная още тогава. Ти и само ти си била единственото нещо, което съм желал, а сега теб те няма и аз нямам никакво желание да си намеря друга. «Докато смъртта ни раздели», прошепнахме двамата в църквата и започнах да вярвам, че тези думи ще отекват дотогава, докато дойде време и аз да си отида от този свят.

Гарет“

— Диана, имаш ли една минута свободна? Искам да говоря нещо с теб.

Диана вдигна поглед над компютъра и свали очилата си за четене.

— Разбира се. Какво има?

Тереза остави трите писма върху бюрото й, без да продума. Приятелката й ги взе едно по едно и очите й все повече се разширяваха от изненада.

— Къде намери останалите две?

Тереза й разказа как се е натъкнала на тях. Когато свърши, Диана зачете безмълвно писмата. Тереза седна на стола срещу нея.

— Така значи — заговори Диана, когато остави последното писмо, — пазила си всичко в тайна, а?

Тереза само сви рамене и Диана продължи:

— Но те вълнува още нещо, освен това, че си намерила още писма, нали така?

— В какъв смисъл?

— В смисъл — усмихна се лукаво приятелката й, — че не си дошла при мен само защото си намерила още две писма. Идваш тук, защото си заинтригувана от този Гарет.

Тереза отвори уста да каже нещо и Диана прихна.

— Не се прави на толкова изненадана, Тереза. Аз не съм пълен идиот. Забелязвах, че нещо става с теб напоследък. Изглеждаш толкова разсеяна… сякаш си на хиляди километри оттук. Щях да те попитам какво ти е, но реших, че когато си готова да говориш, сама ще дойдеш при мен.

— Мислех, че успявам да се владея.

— За пред другите хора, може би. Но аз те познавам отдавна и веднага мога да разбера, когато става нещо с теб. — Тя отново се усмихна. — Е, ще ми кажеш ли какво има?

Тереза се замисли за миг.

— Странно нещо. Просто не мога да престана да мисля за него и не мога да си обясня защо. Чувствам се като гимназистка, хлътнала по някого, с когото дори не съм се запознавала. Само че в този случай е още по-зле, защото, освен че не сме си разменяли и дума, аз дори не знам как изглежда. Може да е някой седемдесетгодишен дядка.

Диана се облегна назад и кимна замислена.

— Така е… но не ти се вярва да е толкова възрастен, нали?

Тереза бавно поклати глава.

— Да, не ми се вярва.

— На мен също. — Диана взе отново писмата. — Той пише, че са се влюбили един в друг като съвсем млади, не споменава за деца, инструктор е по подводен спорт и по думите му се подразбира, че са били женени с неговата Катерин само от няколко години. Съмнявам се да е толкова стар.

— И аз си помислих нещо такова.

— А искаш ли да узнаеш аз какво си мисля?

— Естествено.

Диана заговори, като подбираше внимателно думите си.

— Мисля, че трябва да заминеш за Уилмингтън и да се опиташ да намериш този Гарет.

— Но как… това е абсурдно!

— Защо?

— Защото не знам абсолютно нищо за него.

— Напротив, ти знаеш много повече неща за Гарет, отколкото знаех аз за Брайън, преди да се запозная с него. Освен това не ти казвам да се ожениш за него, а само да отидеш там и да го откриеш. Може изобщо да не ти хареса, но поне сама ще се увериш, не е ли така? От опит глава не боли.

— Ами ако… — Тереза замълча и Диана продължи:

— Ами ако не е такъв, какъвто си го представяш, това ли искаше да кажеш? Да, няма да е такъв, какъвто си го представяш. Никой не е. Но според мен това не би трябвало да има значение за решението ти. Ако искаш да научиш нещо повече, иди. Най-лошото, което може да ти се случи, е да откриеш, че не е мъжът, когото търсиш. И какво ще правиш тогава ли? Ами връщаш се в Бостън, но се връщаш с отговор. Какво толкова? Сигурно няма да се почувстваш по-зле, отколкото си сега.

— Значи не мислиш, че цялата тази работа е лудост?

— Слушай, Тереза. Отдавна искам да си намериш някой мъж. И както ти казах, като бяхме на почивка, ти заслужаваш да имаш до себе си мъж, с когото да изживееш живота си. Не знам как ще се развият нещата с въпросния Гарет. Ако трябва да се обзаложа, ще кажа, че може би няма да излезе нищо. Но това не значи да не опиташ. Ако всеки е мислил за провал, преди още да е опитал, докъде щяхме да стигнем?

Тереза замълча за миг, преди да отговори:

— Има много логика в думите ти…

Диана я прекъсна.

— Аз съм по-стара от теб и много е минало през главата ми. Едно от нещата, които научих в живота си, е, че понякога човек трябва да рискува. А в случая рискът не е толкова голям. Ти не оставяш съпруг и семейство, за да хукнеш да търсиш този човек, не зарязваш работата си, за да се местиш на другия край на страната. Напротив, намираш се в много благоприятно положение. В момента нищо не те спира да тръгнеш, така че възползвай се. Ако ти се иска да идеш, иди. Ако не — недей. Толкова е просто. Освен, че Кевин го няма, имаш да ползваш още отпуска за тази година.

Тереза започна да навива кичур коса на пръста си.

— Ами рубриката ми?

— Не се притеснявай за нея. Нали беше подготвила един материал и вместо него пуснахме писмото. А след това можем да пуснем една-две от миналогодишните. Повечето вестници тогава не ги използваха, така че едва ли ще усетят разликата.

— Като те слушам, всичко изглежда толкова лесно.

— Ами то си е лесно. Трудната част е да откриеш човека. Но мисля, че тези писма съдържат информация, която ще ти помогне. Какво ще кажеш да се обадим тук-там и да се поразровим из компютъра?

И двете помълчаха малко.

— Добре — каза най-накрая Тереза. — Но дано да не съжалявам после.

— Е, откъде да започнем? — попита Тереза приятелката си и придърпа един стол, за да седне до нея.

— Да започнем първо с онова, за което сме напълно сигурни. Но преди всичко, мисля, че няма да сбъркаме, ако решим, че името му е наистина Гарет. Така подписва всичките си писма и не вярвам да си прави труда да се подписва с друго име. Да беше само едно писмо, разбирам, но и трите… Почти съм сигурна, че това е малкото му име или дори средното. И в двата случая това е името, с което се обръщат към него.

— И вероятно живее в Уилмингтън или в Райтсвил Бийч, или пък в някое друго селище близо до тях — добави Тереза.

Диана потвърди с глава.

— Във всичките писма пише за океана или нещо, свързано с океана, и разбира се, именно там е хвърлил бутилката. От тона на писмото се подразбира, че сяда да пише, когато се почувства самотен, или когато мисли за Катерин.

— И според мен е така, защото никъде не споменава, че пише по някакъв специален повод. Писмата му говорят за всекидневието му и как се е чувствал.

— Точно така — закима Диана, която като че ли все повече се въодушевяваше. — Споменава и за някаква яхта.

— Да, „Хепънстанс“ — уточни Тереза. — Двамата я били възстановили, сменили й платната и плавали заедно с нея. Значи вероятно става дума за ветроходна яхта.

— Запиши името й — каза Диана. — Може да успеем да научим нещо повече за яхтата, ако завъртим някой и друг телефон. Все някъде трябва да регистрират яхти по името им. Мога да се обадя в местния вестник и да попитам. Има ли нещо, което да използваме от второто писмо?

— Според мен, не. Но третото дава малко повече информация. Две неща се набиват ясно.

Диана се намеси:

— Едното е, че Катерин всъщност е починала.

— И че той май притежава магазин за леководолазни съоръжения, където са работили двамата с Катерин.

— Това също трябва да го запишеш. Мисля, че и него можем да научим оттук. Нещо друго?

— Мисля, че не.

— Е, добре е като за начало. Работата може да се окаже по-лесна, отколкото предполагаме. Хайде да почнем да въртим телефоните.

 

 

Първото място, където се обади Диана, беше редакцията на „Уилмингтън джърнъл“, местният вестник. Тя се представи и поиска да говори с някого, който е запознат с ветроходството. След като я прехвърлиха няколко пъти от човек на човек, най-накрая бе свързана със Зак Нортън, който отговарял за спортния риболов и други океански спортове. На въпроса й дали някъде в града регистрират яхти по името им, той й отговори с „не“ и поясни:

— Лодките се регистрират по номерата на двигателите им като автомобилите. Но ако знаете името на собственика, можете да научите името на лодката от формуляра, стига той да го е вписал. Такова изискване няма, но много хора вписват и името на яхтата си.

Диана записа на бележника пред себе си: „Яхтите не се регистрират по името им“, и го показа на Тереза.

— Стигнахме до задънена улица — прошепна й Тереза.

Диана закри мембраната с ръка и й прошепна в отговор:

— Може и да сме, но може и да не сме. Не се отказвай толкова лесно.

Диана благодари на Зак Нортън, че й отдели време, затвори телефона и прегледа отново листа с бележките. Замисли се за момент, после реши да потърси информация за телефонните номера на леководолазните магазини в района на Уилмингтън. Докато Тереза я наблюдаваше, тя записа имената и телефонните номера на единайсет магазина.

— Желаете ли още нещо, госпожо? — попита телефонистката.

— Не, бяхте много любезна. Благодаря ви.

Тереза я погледна с любопитство в очите.

— И какво ще ги питаш, като се свържеш с тях?

— Ще търся направо Гарет.

Сърцето на Тереза се разтуптя.

— Направо него?

— Направо него — отвърна Диана и й направи знак да вземе допълнителната слушалка. — За всеки случай, ако се обади самият той.

И двете зачакаха смълчани някой да вдигне телефона в „Атлантик Адвенчърс“ — името на първия магазин, който им бе даден.

Когато най-сетне някой вдигна слушалката, Диана си пое дълбоко въздух и любезно потърси Гарет във връзка с курсовете му.

— Извинете, но грешите номера — побърза да каже гласът.

Диана се извини и затвори.

На пет поредни обаждания получиха същия отговор. Без да се отчайва, Диана продължи да следва списъка и набра следващия номер. Очаквайки да чуе подобен отговор, тя се изненада, когато мъжът от другия край на линията замълча за миг и попита:

— Гарет Блейк ли имате предвид? Гарет!

Тереза едва не падна от стола, като чу да се произнася името му. Диана потвърди и мъжът продължи:

— Той е в „Айланд Дайвинг“. Но не желаете ли да ползвате нашите услуги? Ние също имаме курсове и занятията ни започват много скоро.

Диана бързо се извини.

— Не, съжалявам. Аз вече имам уговорка с Гарет — когато остави слушалката на мястото й, Диана се усмихна до уши на Тереза.

— Ето че нещата потръгнаха.

— Не мога да повярвам, че стана толкова лесно…

— Не чак толкова, като се замислиш. Защото, ако беше намерила само едно писмо, щеше да е направо невъзможно.

— Мислиш ли, че става дума за същия Гарет?

Диана сви рамене и вдигна вежди.

— А ти как мислиш?

— Не знам. Може би.

— Е, добре, скоро и това ще разберем. Започва да става забавно.

Диана отново позвъни на „Справки“ и получи телефонния номер на отдела „Корабна регистрация“ в Уилмингтън. Когато се свърза, съобщи името си, каза каква информация й е нужна и поиска да разговаря със съответния служител.

— Бях със съпруга си на почивка там — започна да обяснява тя на жената, която се обади. — Но яхтата ни се повреди и един отзивчив господин ни се притече на помощ и ни изведе на брега. Името му е Гарет Блейк, а мисля, че неговата яхта се казваше „Хепънстанс“, но все пак искам да съм напълно сигурна, когато седна да пиша материала си.

Диана продължи, не давайки възможност на жената да изрече дума. Каза й колко се била изплашила и колко навреме ги спасил Гарет. После я отрупа с комплименти за това колко мили били хората на юг и особено в Уилмингтън, затова много искала да напише за южняшкото гостоприемство, за предразположението им към непознати хора. Явно поласкана, жената с охота откликна на молбата й:

— Тъй като искате само потвърждение на информацията, а не питате за нещо, което не знаете, сигурно ще мога да ви помогна. Изчакайте един момент.

Диана забарабани с пръсти по бюрото, заслушана в приятната музика, която се чуваше от слушалката. След малко жената отново се обади.

— Така. Да видим сега…

Диана я чу как натисна няколко клавиша на компютъра, после се разнесе странно пиукане. Миг след това жената изрече думите, които Диана и Тереза очакваха.

— Да, ето го. Гарет Блейк. Мммда… Правилно сте запомнили името му, поне според информацията, с която разполагаме. Тук е записано, че името на лодката е „Хепънстанс“.

Диана я обсипа с благодарности и я попита как се казва, „за да включи още едно име, символизиращо гостоприемството на Юга“. Когато затвори телефона, лицето й сияеше.

— Гарет Блейк! — изрече тя с победоносна усмивка. — Нашият загадъчен писмописец се казва Гарет Блейк!

— Не мога да повярвам, че го откри.

Диана закима така, сякаш беше извършила нещо, на което и тя самата не вярваше, че е способна.

— А трябва. Твоята стара приятелка все още знае как да извлича информация.

— Уверих се в това.

— Нещо друго да те интересува по случая?

Тереза се замисли.

— А можеш ли да намериш нещо за Катерин?

Диана сви рамене и се приготви да поеме задачата.

— Не знам, но можем да опитаме. Дай да се обадим във вестника им, за да питаме дали са отразили нещо по случая. Ако е починала при злополука, сигурно са го обявили.

Диана отново се обади в редакцията на местния вестник и поиска новинарския отдел. За жалост, след като разговаря с няколко души, й бе казано, че старите издания се съхраняват на микрофишове и без точна дата е трудно да се намери съответният брой. Тогава Диана попита и получи име на човек, с когото Тереза можеше да се срещне, когато отиде на място, ако поиска сама да прегледа вестника.

— Мисля, че това е кажи-речи всичко, което можем да направим оттук. Останалото зависи от теб, Тереза. Но поне вече знаеш къде да го търсиш.

Диана й подаде листчето със записаните данни. Тереза се поколеба да го вземе. Диана я изгледа за миг, после го остави върху бюрото и отново се пресегна към телефона.

— Сега пък на кого ще звъниш?

— На моята пътническа агенция. Ще имаш нужда от резервация за самолет и хотел.

— Но аз още не съм казала дали ще тръгвам.

— О, ще тръгнеш, ще тръгнеш.

— Откъде си толкова сигурна?

— Защото нямам намерение да те гледам как седиш тук още една година и се чудиш какво ли щеше да излезе от всичко това. Освен това не работиш добре, когато си разсеяна.

— Но, Диана…

— Диана, не-Диана, това е! Знаеш, че любопитството ще те влуди. То вече и мен почна да влудява.

— Но…

— Никакво „но“. — Тя замълча за миг и продължи с по-мек тон: — Тереза, чуй ме добре… Ти нищо не губиш. В най-лошия случай се прибираш след няколко дни, нищо повече. Да не отиваш да издирваш племе канибали, я! Отиваш просто да провериш дали любопитството ти е основателно.

И двете потънаха в мълчание за известно време. По устните на Диана трепкаше лека самодоволна усмивка, а Тереза почувства как пулсът й се ускори, когато в мисълта й се оформи крайното решение.

Боже мой, всъщност наистина ще го направя. Не мога да повярвам, че се съгласих.

Въпреки това се опита да се измъкне с половин уста:

— Аз дори не знам какво да кажа, когато го срещна…

— Сигурна съм, че ще измислиш нещо. Дай сега да се обадя в агенцията. Иди да си вземеш чантата. Ще ми трябва номерът на кредитната ти карта.

В главата на Тереза се надигна вихър от мисли, докато отиваше до бюрото си. Гарет Блейк. Уилмингтън. „Айланд Дайвинг“. „Хепънстанс“. Прехвърляше думите в ума си, сякаш репетираше наум реплики от пиеса.

Отключи долното чекмедже, където държеше чантата си, взе я и се поколеба за миг. Но други мисли я завладяха и накрая отиде да даде кредитната си карта на Диана. На следващата вечер щеше да пътува за Уилмингтън, Северна Каролина.

Диана й каза да си вземе остатъка от деня и следващия ден като почивни, и когато си тръгваше от редакцията, имаше чувството, че са я притиснали в стената така, както тя бе притиснала възрастния господин Шендакин. Но за разлика от господин Шендакин дълбоко в себе си тя беше доволна, и когато на следващата вечер самолетът се приземи край Уилмингтън, Тереза Осбърн се настани в хотелската стая и се запита докъде ли ще я изведе всичко това.