Никълъс Спаркс
Писмо в бутилка (14)

12

Тъй като не знаеше къде другаде да отиде, като напусна апартамента на Тереза, Гарет взе такси за летището. За жалост нямаше никакви самолети в неговата посока и той прекара там остатъка от нощта. Беше все още толкова ядосан, че не можеше и да заспи. С часове се разхождаше из терминала, минаваше покрай витрините на отдавна затворените магазини и само от време на време се спираше да погледне през стъклените прегради, отделящи заминаващите нощни пътници.

На сутринта хвана първия самолет за дома и когато малко след единайсет часа се прибра вкъщи, влезе направо в спалнята си. Когато обаче си легна, събитията от предишната вечер продължиха да държат съзнанието му будно. Най-накрая, след като разбра, че няма да може да заспи, стана, взе си душ, облече се и седна отново на леглото. Погледа известно време снимката на Катерин, после я взе и я занесе във всекидневната. Писмата, които бе взел от Тереза, лежаха на ниската масичка, където ги бе оставил още с влизането си. В апартамента на Тереза беше прекалено шокиран, за да осмисли случилото се, но сега, със снимката пред себе си, той започна да ги препрочита бавно, почти с благоговение и като че ли присъствието на Катерин отново изпълни стаята.

 

 

— Ей, вече мислех, че си забравила за срещата ни — подвикна той, докато наблюдаваше Катерин да се приближава към рампата с пазарска чанта.

Усмихната, Катерин пое ръката му, за да се качи на борда.

— Не съм забравила. Просто се отклоних малко от пътя си.

— Защо?

— Ами отбих се при лекаря.

Той взе чантата и я остави настрани.

— И какво, добре ли си? Забелязах, че напоследък нещо не си във форма.

— Добре съм — прекъсна го тя. — Но мисля, че тази вечер не съм в състояние да тръгна с теб.

— Значи е нещо сериозно, така ли?

Катерин се усмихна отново, наведе се и извади малко пакетче от чантата. Гарет я наблюдаваше, докато тя го отваряше.

— Затвори си очите и ще ти покажа какво е.

Все още разтревожен, Гарет се подчини и чу шум от разкъсване на хартия.

— Готово, можеш да гледаш вече.

Катерин бе разгърнала в ръце някаква бебешка дрешка.

— Какво е това? — попита той недоумяващ.

Лицето й грееше от гордост.

— Бременна съм — заяви тя възбудена.

— Бременна?

— Ъхъ. В края на втория месец.

— Втори месец?!

Тя кимна.

— Мисля, че е станало последния път, когато излизахме с яхтата.

Все още в шок, Гарет взе дрешката и внимателно я задържа в ръка. После се наведе и прегърна Катерин.

— Не мога да повярвам…

— Но е самата истина.

Когато новината проникна в съзнанието му, лицето му се озари от широка усмивка.

— Значи си бременна!

Катерин затвори очи и прошепна в ухото му:

— И ти ще станеш баща.

 

 

Изскърцване на вратата прекъсна мислите на Гарет. В стаята надникна баща му.

— Видях пикапа ти навън. Исках да се уверя, че всичко е наред — поясни той. — Не те очаквах толкова рано, мислех, че ще се прибереш чак довечера — когато Гарет не отговори, баща му пристъпи навътре и мигом зърна снимката на масичката. — Добре ли си, сине?

Те седяха във всекидневната, докато Гарет обясняваше положението от самото начало — за сънищата си, които сънуваше от години, за писмата, които бе изпращал в бутилка, и накрая за караницата в апартамента на Тереза. Не скри нищо. Когато свърши, баща му взе писмата от ръката му.

— Сигурно е било шок за тебе — рече той, оглеждайки писмата; беше изненадан, че Гарет никога не му бе споменавал за тях. — Но не мислиш ли, че си бил прекалено груб с нея.

Гарет поклати уморено глава.

— Тя е знаела всичко за мен, татко, и нищо не ми каза. Нагласила е всичко.

— Не, не го нагласила — възрази кротко баща му. — Може и да е дошла да се запознае с теб, но не те е накарала да се влюбиш в нея. Това е станало по естествен начин.

Гарет отмести поглед настрани, после пак го върна към снимката.

— Но не смяташ ли, че не е честно да го скрие от мен?

Джеб въздъхна — не му се искаше да даде отговор на въпроса, защото знаеше, че той щеше да доведе Гарет до предишното му състояние. Затова се опита да стигне до сина си по друг начин.

— Преди две седмици, когато разговаряхме на кея, ти ми каза, че искаш да се ожениш за Тереза, защото я обичаш. Помниш ли?

Гарет кимна разсеяно.

— Защо си промени решението?

Лицето на Гарет издаваше пълното му объркване, когато погледна баща си.

— Но нали вече ти казах, че…

— Да, ти изтъкна своите причини — прекъсна го Джеб, — но не беше напълно честен… нито спрямо мен, нито спрямо Тереза, нито спрямо самия себе си. Тя може и да не ти е казала за писмата, а признавам, че би трябвало. Но не това е причината да си ядосан сега. Ядосан си, защото тя те е накарала да проумееш нещо, което ти не искаш да признаеш.

Гарет гледаше баща си, без да отговаря. После стана от дивана и отиде в кухнята с внезапното желание да избегне по-нататъшния разговор. В хладилника видя кана с готов подсладен чай и си наля една чаша. След това извади металната форма за лед, за да отчупи две кубчета. Но поради напрегнатото си състояние натисна лостчето по-силно, кубчетата отхвръкнаха високо и паднаха на пода.

Докато Гарет мърмореше и ругаеше в кухнята, Джеб гледаше снимката на Катерин и в съзнанието му изплуваха спомени от живота с неговата съпруга. После остави писмата и отиде до плъзгащата се стъклена врата. Отвори я и се загледа как студените декемврийски ветрове от Атлантика подгонваха вълните и те бясно се разбиваха в брега, а шумът им отекваше в къщата. Както съзерцаваше океана, чу, че на външната врата се почука.

Обърна се, чудейки се кой ли може да бъде. Защото колкото пъти идваше при сина си, нито веднъж не бе сварвал някого тук.

Сигурно Гарет не чуваше в кухнята. Джеб отиде да отвори. Зад него вятърът фучеше силно.

— Влез! — извика той.

Когато вратата се отвори, вятърът нахлу във всекидневната и разпиля писмата, но Джеб не забеляза. Вниманието му беше съсредоточено върху посетителката, прекрачваща прага. Той я гледаше безмълвно.

Пред него стоеше тъмнокоса млада жена, която никога не бе виждал преди. Той се спря, досещайки се коя е, но се улови, че не му идват никакви думи. Отдръпна се настрана, за да й направи път, и рече тихо:

— Заповядайте.

Когато тя влезе и затвори вратата след себе си, вятърът внезапно спря. Тя загледа Джеб притеснена. За миг никой от двамата не заговори.

— Вие трябва да сте Тереза — каза най-сетне Джеб.

Той чуваше как зад гърба му, в кухнята, Гарет мърмори, докато събираше кубчетата лед от пода.

Тя преплете пръстите на ръцете си и рече колебливо:

— Знам, че не ме очаквате…

— Няма нищо — насърчи я Джеб.

— Той тук ли е?

Джеб посочи с глава към кухнята.

— Да, там е. Налива си нещо за пиене.

— Как се чувства?

Джеб сви рамене и бавно разтегли устни в крива усмивка.

— Трябва да поговорите с него…

Тереза кимна и изведнъж се запита дали идеята да дойде тук беше добра. Огледа стаята и веднага зърна разпилените по пода писма. Видя също и пътната чанта на Гарет до вратата на спалнята, все още неотворена. Иначе къщата изглеждаше точно както преди.

С изключение, разбира се, на снимката.

Тя я видя над рамото на Джеб. Обикновено Гарет я държеше в спалнята си и сега, незнайно защо, тя не можеше да откъсне поглед от нея. В този момент Гарет се появи.

— Татко, какво стана с… — и замръзна на място.

Тереза се обърна към него. Известно време никой от двамата не проговори. После Тереза си пое дълбоко въздух и рече:

— Здравей, Гарет!

Той не отговори. Джеб взе ключовете си от масичката, преценявайки, че е време да си тръгва.

— Вие двамата имате много да си говорите, затова ви оставям. — Запъти се към външната врата и хвърляйки кос поглед към Тереза, смотолеви: — Беше ми приятно, че се запознахме — но докато го казваше, повдигна вежди и сви рамене, сякаш да й пожелае успех. След миг се озова навън и закрачи по пътеката.

— Защо си тук? — попита с равен тон Гарет, когато останаха сами.

— Прииска ми се да дойда — отвърна тя тихо. — Прииска ми се да те видя отново.

— Защо?

Тя не отговори, но след кратко колебание пристъпи към него, без да отмества поглед от лицето му. Когато го доближи, сложи пръст върху устните му и поклати глава, за да го възпре да говори.

— Шшт — прошепна тя, — никакви въпроси… поне засега. Моля те… — опита да се усмихне, но когато той се вгледа в лицето й, видя, че е плакала.

Нямаше какво да му каже. Нямаше думи, с които да опише какво преживява.

Затова само го прегърна и облегна глава на рамото му. Той с неохота обви ръце около нея. Тя го целуна по врата и го притегли по-близо до себе си. Промуши пръсти през косата му, целуна го по бузата, после по устата, като едва го докосваше. След това страстно впи устни в неговите. Несъзнателно той откликна на целувката й. Ръцете му бавно тръгнаха нагоре по гърба й, притискайки тялото й плътно до своето.

В гостната, изпълнена с грохота на океана, те стояха така, отдавайки се на нарастващото им желание. Най-накрая Тереза се отдръпна, хвана го за ръката и го поведе към спалнята.

На прага го пусна и пристъпи навътре, а той остана в рамката на вратата. От всекидневната проникваше светлина и хвърляше сенки в спалнята. Тереза се обърна с лице към него и започна да се съблича. Гарет понечи да затвори вратата, но тя се възпротиви безмълвно, поклащайки глава. Този път искаше да го вижда, както и той да я вижда, за да съзнава, че е с нея, а не с друга.

Съвсем бавно започна да сваля дрехите си — блузата… джинсите… сутиена… пликчетата. Устните й бяха леко разтворени, очите й не се откъсваха от неговите. Когато се съблече, застана пред него и му даде възможност погледът му да пробяга от горе до долу по тялото й.

После се приближи и загали нежно гърдите, раменете, ръцете му, сякаш искаше да запомни завинаги това докосване на тялото му. Отстъпи крачка, за да може и той да почне да се съблича. Погледът й попиваше всяко негово движение, докато той хвърляше на пода всяка част от облеклото си. Тя застана встрани от него и притисна устни в рамото му, после, обикаляйки го, започна да го целува навсякъде, оставяйки влажни петна по кожата му там, където устните й се бяха допрели. После го поведе към леглото и без да го пуска, легна и го придърпа към себе си.

Любиха се страстно, както никога досега — всеки усещаше болезнено удоволствието, което изпитваше другия, всеки допир беше по-разтърсващ от предишния. Сякаш от страх пред бъдещето, всеки се впиваше в тялото на другия с изгаряща страст, така че да остави незаличими спомени в съзнанието им.

Когато стигнаха заедно кулминацията, Тереза отметна глава назад и нададе силен вик, без да прави опит да го сподави.

После седна в леглото и сложи главата на Гарет в скута си. Започна да го гали по косата с непрестанно, равномерно движение, заслушана в дишането му, което постепенно се успокояваше.

 

 

Късно същия следобед Гарет се събуди сам в леглото. Като видя, че и дрехите на Тереза ги няма, бързо грабна джинсите и ризата си. Докато закопчаваше ризата си на излизане от спалнята, зашари с поглед из къщата, за да зърне Тереза. В къщата беше студено.

Завари Тереза в кухнята. Седеше до масата, облечена с якето си. Пред нея имаше чаша с останало на дъното кафе — явно, че не беше съвсем отскоро тук. Погледна часовника си и установи, че е спал близо два часа.

— Ей, здрасти! — подметна той плахо.

Тереза го погледна през рамо и почти шепнешком отвърна:

— О, здрасти… Не те чух да влизаш.

— Добре ли си?

Тя не отговори пряко на въпроса му.

— Ела да седнеш до мен. Имам да ти казвам много неща.

Гарет седна до масата. Усмихна й се нерешително. Тереза повъртя малко чашата в ръцете си, взе от скута си писмата и ги остави на масата. Очевидно ги беше изнесла от спалнята, докато е спал.

— Това лято, както тичах на плажа, намерих бутилката с писмото — започна тя ясно, но бавно, сякаш си спомняше нещо мъчително. — Нямах представа какво пише в него, но когато го прочетох, се разплаках. Беше толкова трогателно — усещах, че думите ти извират право от сърцето, а и начинът, по който беше написано… Може би проявих разбиране, защото и аз се чувствах безкрайно самотна… — Тя го погледна и продължи: — Същата сутрин го дадох на Диана да го прочете. Отпечатването му във вестника беше нейно хрумване. Отначало се възпротивих… смятах, че това е нещо твърде лично, но тя ме увери, че никакви имена няма да се разкриват и хората щели да го харесат. Накрая склоних и реших, че с това всичко се приключва. Но не стана така. — Тя въздъхна. — Малко след като се върнах в Бостън, ми се обади една жена, която прочела рубриката. Тя ми изпрати второ такова писмо, намерено от нея преди три години. То още повече възбуди любопитството ми, но и тогава не сметнах, че нещата ще стигнат по-далече… Между другото, чувал ли си за списание „Янки“?

— Не.

— То е регионално списание и не е много известно извън Ню Ингланд, но публикува интересни неща. Именно в него видях третото писмо.

Гарет я погледна изненадан.

— Било е отпечатано там?!

— Да, там. Издирих автора на материала и той ми изпрати писмото. Тогава вече любопитството ми надделя. Разполагах с три писма, Гарет, не с едно, а с три и последните две ме развълнуваха не по-малко от първото. И така, с помощта на Диана открих кой си и дойдох да се запозная с теб. — Тя се усмихна тъжно. — Знам, че звучи, както ти каза — като плод на развинтена фантазия — но не е така. Не дойдох тук, за да се влюбя в теб. Не дойдох, за да пиша поредния си материал. Дойдох само да видя кой си, нищо повече. Исках да срещна мъжа, написал трите прекрасни писма. Отидох на пристанището и те видях. Разговорихме се и тогава ти, ако си спомняш, ме покани да се разходим с яхтата. Ако не ме беше поканил, вероятно щях да си тръгна още същия ден.

Той не знаеше какво да каже. Тереза се пресегна и постави предпазливо ръката си върху неговата.

— Но трябва да призная, че прекарах чудесна вечер и тогава установих, че искам да те видя отново. Не заради писмата, а заради начина, по който се държа с мен. Оттам нататък всичко се разви съвсем естествено. След първата ни среща, нищо, което се случи между нас, не беше част от план. То просто се случи.

Той помълча още секунда, загледан в писмата.

— Защо не ми каза за тях още тогава?

Тя не побърза да му отговори.

— На няколко пъти ми идеше да ти кажа, но… и аз не знам… опитвах да убедя себе си, че няма значение как сме се срещнали. Единственото, което имаше значение, беше дали ще си допаднем. — Тя пак замълча, знаейки, че трябва да каже още нещо. — Освен това си помислих, че няма да го разбереш. А не исках да те загубя.

— Ако ми беше казала по-рано, щях да го разбера.

Тя го наблюдаваше внимателно.

— Щеше ли, Гарет? Наистина ли щеше да разбереш?

Гарет почувства, че сега е моментът на истината. Но тъй като не отговори, Тереза поклати глава и отмести поглед настрани.

— Снощи, когато поиска да се преместя да живея при теб, не казах „да“ веднага, защото се изплаших при мисълта защо го искаш… Трябваше да се уверя, че желаеш мен, Гарет, че го желаеш заради нас двамата, а не защото бягаш от нещо. И тъкмо очаквах да ме убедиш, когато се върнах от магазина. Но междувременно ти беше намерил тези… — Тя сви рамене и заговори по-меко: — Дълбоко в себе си бях сигурна, но исках да повярвам, че всичко е отминало от само себе си…

— За какво говориш?

И този път не му отговори директно.

— Гарет… не мисли, че не чувствам, че ме обичаш, зная, че ме обичаш. И именно това утежнява положението. Знам, че ме обичаш, аз също те обичам… и ако обстоятелствата бяха други, може би щяхме да уредим нещо. Но за момента не смятам, че е възможно. Мисля, че ти още не си готов за това.

Гарет изпита чувството, че някой заби юмрук в корема му. Тя извърна лице към него и срещна погледа му.

— Не съм сляпа, Гарет. Знам защо се смълчаваш понякога, когато сме заедно, знам защо поиска да се преместя тук.

— Защото ми липсваш — вметна той.

— Донякъде, да, но не това е основното. — Тереза замълча, за да преглътне сълзите си и продължи с пресеклив глас: — Заради Катерин е. — Тя попи с пръст ъгълчетата на очите си, за да не позволи сълзите й да потекат. — Когато за първи път ми разказа за нея, забелязах израза ти… личеше, че все още я обичаш. А снощи, независимо от гнева си, забелязах същия израз по лицето ти. Дори след като прекарахме толкова време заедно, не преставаш да мислиш за нея. И накрая… нещата, които ми каза… — Тя пое на пресекулки дълбока глътка въздух. — Не беше ядосан само защото съм намерила писмата, у теб се надигна гняв, защото почувства, че аз съм заплашила онова, което ти и Катерин сте споделяли… и все още споделяте.

Гарет погледна настрани и чу обвиненията на баща си. Тереза отново сложи ръка върху неговата.

— Ти си такъв, какъвто си, Гарет. Ти си мъж, който обича дълбоко, но и който обича завинаги. Колкото и да обичаш мен, не вярвам някога да забравиш нея, а аз не мога да живея живота си, като непрекъснато се сравнявам с нея.

— Можем да го преодолеем — обади се той със сипкав глас. — По-точно аз мога да го преодолея. Знам, че ще бъде различно…

Тереза го прекъсна, като стисна леко ръката му.

— Не се и съмнявам, че вярваш в това. Част от мене също иска да вярва. Ако сега обвиеш ръце около мен и ме помолиш да остана, сигурна съм, че ще го сторя, защото ти внесе в живота ми нещо, което ми липсваше дълго време. И ние ще продължим, както досега — вярвайки и двамата, че всичко ще е наред… Но то няма да е наред, не разбираш ли? Защото следващия път, когато стигнем до спор… — тя замълча. — Не, не мога да се сравнявам с нея. Колкото и да искам да продължим, все за това ще мисля, защото ти самият няма да престанеш да мислиш за нея.

— Но аз те обичам.

Тя се усмихна леко и го погали по бузата.

— Аз също те обичам, Гарет. Но понякога само любов не е достатъчно.

Гарет не продумваше, лицето му беше бледо. В дългото мълчание, възцарило се между тях, Тереза започна да плаче.

Той се наклони, обви ръка около нея и я задържа в прегръдката си, хлабава този път. Както беше заровила лице в гърдите му, той допря буза до косата й, тялото й се тресеше от плач. Мина доста време, преди Тереза да избърше бузите си и да се отдръпне. Двамата впиха погледи един в друг — очите на Гарет издаваха безмълвна молба. Тя поклати глава.

— Не мога да остана, Гарет. Колкото и да го искаме и двамата, не мога.

Думите й го прободоха като с нож. Изведнъж главата му се замая.

— Недей… — запъна се той.

Тереза се изправи, съзнавайки, че трябва да си тръгне, преди да се е размекнала. Навън изтрещя гръмотевица. След секунди заваля ситен дъжд.

— Трябва да тръгвам.

Тя метна през рамо дългата дръжка на чантата си и се запъти към външната врата. Гарет остана за миг на мястото си — не можеше да помръдне от изумление.

Най-накрая със замаяна глава стана и я последва. Дъждът беше започнал да вали силно. Наетата й кола беше паркирана на алеята. Гарет я наблюдаваше как отваря вратата, но не беше в състояние да измисли какво да й каже.

Седнала на седалката, тя повъртя за миг ключа за запалването и накрая го пъхна в процепа. Насили се да му се усмихне, докато затваряше вратата. Въпреки дъжда смъкна стъклото, за да го вижда по-ясно. Завъртя ключа и чу как моторът запърпори. Двамата се гледаха, докато двигателят работеше на празен ход пред къщата му.

Изразът на лицето му стопи цялата й съпротива и крехкото й решение. За миг и се прииска да върне времето назад. Прииска й се да му каже, че не е говорила сериозно, че все още го обича, че не бива да приключват така. Толкова щеше да е лесно да го направи, толкова щеше да е в реда на нещата…

Но колкото и силно да го искаше, не можа да се насили да изрече дума.

Той пристъпи крачка към колата. Тереза поклати глава, за да го спре. Това само по себе си беше достатъчно болезнено.

— Ще ми липсваш, Гарет — промълви тя, без да е сигурна дали я чува, и включи на задна скорост.

Дъждът на зимната буря започна да плющи с по-гъсти и по-студени капки.

Гарет стоеше като замръзнал.

— Моля те — заговори той на пресекулки, — не си отивай — гласът му беше нисък, почти не се чуваше от дъжда.

Тереза не отговори.

Знаейки, че всеки момент ще заплаче отново, ако не тръгне, тя вдигна стъклото на прозореца си. Обърна глава назад и започна да излиза на заден ход от алеята. Гарет постави ръка на капака, когато колата потегли, пръстите му се плъзгаха бавно по мократа повърхност. В мига, в който колата излезе на улицата, чистачките на предното стъкло започнаха да се движат надясно-наляво.

Изведнъж Гарет почувства, че последният му шанс се изплъзва.

— Тереза! — извика той. — Почакай!

Но силният дъжд погълна думите му и тя не го чу. Колата беше вече подминала къщата. Гарет се затича до края на алеята и размаха ръце, за да привлече вниманието й в огледалото за обратно виждане. Тя вероятно не го видя.

— Тереза! — извика той отново. Той тичаше в средата на пътя зад колата, краката му газеха в образувалите се локви. Светлините на стоповете й премигнаха за секунда, после останаха запалени, когато колата спря. Във вихрещите се дъжд и мъгла автомобилът приличаше на мираж. Гарет знаеше, че Тереза го наблюдава в огледалото за обратно виждане и го вижда как скъсява разстоянието. Все още има шанс…

Стоповете изведнъж угаснаха и колата потегли отново напред, набирайки скорост, по-бързо този път. Гарет продължи да тича след нея. Виждаше как постепенно тя се смалява в далечината и става все по-малка и по-малка. Дробовете му пареха, но той продължаваше да тича, състезавайки се с чувството за безсмислие. Дъждът започна да пада като завеса, измокри го до кости и му пречеше да вижда.

Най-накрая той забави крачка и спря. Въздухът беше наситен с влага и той задиша тежко. Ризата лепнеше по кожата му, косата падаше върху лицето му. Застана в средата на пътя и видя как колата зави зад ъгъла и изчезна от поглед.

Той не помръдваше — стоеше на пътя, опитвайки да си поеме дъх, надявайки се тя да направи завой и да се върне при него. Прииска му се да не я бе пуснал да си ходи. Закопня за още един шанс.

Но тя си беше отишла.

След малко някаква кола зад него натисна клаксона си и сърцето му подскочи. Бързо се обърна и избърса дъжда от очите си, очаквайки едва ли не да види Тереза зад предното стъкло, но мигом видя, че си бе въобразил. Отдръпна се, за да стори път на колата, и когато забеляза учудения поглед на мъжа в нея, осъзна, че никога не се е чувствал толкова самотен.

 

 

В самолета Тереза седеше с чантата си в скута. Беше се качила последна, минути преди излитането на самолета.

Погледна през прозореца и видя как дъждът се сипе като развяваща се завеса. Под нея, на пистата, се товареха последните куфари и пътни чанти и товарачите действаха бързо, за да не се намокри багажът. Привършиха точно когато вратата на пътническата кабина се затвори и след минути стълбата беше изтеглена обратно към терминала.

Здрачаваше се и след минути бледата сива светлина щеше да изчезне. Стюардесите приключиха със задълженията си към пътниците и седнаха на местата си. Осветлението се включи, самолетът започна да се отдалечава на заден ход от терминала и се завъртя по посока на пистата.

След малко спря успоредно на терминала, за да изчака разрешение за излитане.

Тя погледна разсеяно към летищната сграда. С крайчеца на окото си мерна самотна фигура, притиснала длани в прозореца. Ако не стоеше толкова близо до стъклото, тя изобщо нямаше да я забележи.

Продължи със затаен дъх да гледа към фигурата.

Чийто и да беше силуетът, той не помръдваше.

Двигателите изреваха веднъж, после стихнаха и самолетът потегли бавно напред. Разбра, че остават минути, преди излитането му. Изходът на терминала остана далече зад гърба й, когато машината започна постепенно да набира скорост.

Напред… към пистата… далече от Уилмингтън…

Тя се обърна и напрегна очи за последен поглед, но беше невъзможно да види дали фигурата беше все още там.

Докато самолетът навлизаше в последната отсечка за излитане, тя продължи да гледа през илюминатора, питайки се дали наистина беше видяла там силует, или само си бе въобразила. Самолетът рязко зави и Тереза почувства тягата на двигателите, когато самолетът запрепуска по пистата, чуваше силното трополене на колелата и след малко усети как се отделиха от земята. Когато се издигнаха по-високо във въздуха, Тереза присви очи и през сълзи видя долу Уилмингтън. Различи само празните плажове, докато прелитаха над тях… над кейовете… над яхтклуба…

Самолетът направи завой на север, накланяйки се леко на една страна и се отправи към дома. От прозореца си виждаше вече само океана, същия океан, който ги беше събрал. Зад тежките облаци слънцето се спускаше към хоризонта.

Миг преди да навлязат в облаците, които забулиха всичко под тях, тя вдигна длан и я опря нежно в стъклото, въобразявайки си, че докосва още веднъж ръката на Гарет.

— Сбогом! — прошепна тя.

И тихомълком заплака.