Мери Хигинс Кларк
Преди да кажа сбогом (70)

68.

След като се чу с Мак, Нел веднага набра номера на детектив Склафани, но после рязко прекъсна връзката. Реши, преди да му се обади, да отиде до офиса на Адам и да вземе амбалажната хартия и канапа от бюрото на Уинифред.

Изкъпа се. Облече бял спортен панталон, блуза с къси ръкави, леко джинсово яке и сандали.

Време е за подстригване, помисли си тя, докато сплиташе косата си. Внезапно застина, сякаш нещо в огледалото я бе сковало. Това беше лицето, което видя там. Непознато, тревожно и напрегнато. Проблемите определено й се отразяваха. Отговорите трябва да се намерят колкото се може по-скоро, иначе ще се превърна в пълна развалина.

Наистина не искам да се отказвам от кандидатурата си за Конгреса, призна си тя. Добре, че Мак ме убеди да изчакам до следващата седмица, преди да взема окончателно решение. Може би дотогава ще имам яснота. Ами ако Адам просто е бил наивен и не е осъзнавал, че под носа му става нещо нередно?

Все пак амбалажната хартия и канапът бяха в чекмеджето на Уинифред, която пък е имала връзка с някакъв мъж на име Хари Рейнълдс. Тя беше работила за Уолтърс и Арсдейл повече от двадесет години, дълго преди Адам да постъпи там. Дали когато е започнала да работи с него, не се е възползвала от доверието му? Той е бил новият човек в екипа, неизпробван и недоказан, а тя е познавала идеално строителния бизнес, включително и сенчестата му страна.

Докато излизаше от апартамента си, Нел се замисли за парите, които Лиза Райън я бе принудила да задържи. Не мога просто да ги оставя на масата! Знаеше, че вероятно е обзета от параноя, но й се стори, че всеки, който влезе в стаята, първо ще погледне пакетите и веднага ще се сети какво съдържат.

Започвам да разбирам Лиза, мислеше си Нел, докато внасяше кутиите в стаята за гости и ги прибираше в гардероба.

Костюмите, саката и панталоните на Адам все още висяха там. Вгледа се в тях. Беше му помогнала да изберат повечето неща. Сега те сякаш негодуваха, че се съмнява в честността на човека, който ги беше носил. Стори й се, че ще я нахокат заради недоверието й към мъжа, който доскоро бе неин съпруг.

Обеща си, че преди денят да свърши, всички дрехи ще бъдат опаковани и готови за църковния магазин.

Таксито зави надясно към Сентръл Парк, после наляво по Седмо авеню, отправяйки се на юг към офиса на Адам. Една пресечка преди него минаха покрай строителната ограда, издигната около руините на къщата на Вандермиър. Вехтата постройка до нея бе тази, която Нел сега притежаваше, а Питър Ланг желаеше толкова отчаяно.

Адам също я бе желал толкова отчаяно, внезапно си помисли Нел.

— Оставете ме тук — каза тя на шофьора.

Слезе на ъгъла, върна се назад и застана пред имота си. Повечето сгради в района бяха стари, но се виждаше, че кварталът се променя. На отсрещната страна на улицата строяха нова кооперация, а малко по-надолу огромен знак предизвестяваше издигането на още една. Когато взе от нея парите, за да купи този имот, Адам й беше казал, че е най-страхотното място в града.

Къщата на Вандермиър се намираше на доста голям терен, докато парцелът на Нел представляваше тясно парче земя. Всички наематели се бяха изнесли и сега сградата изглеждаше изоставена и мизерна. Графитите допълваха тъжния ефект на потъмнелите камъни.

Какво ли си е мислил Адам, че може да направи с този парцел, зачуди се Нел. Колко ли пари щяха да са му нужни, за да го разчисти и да построи нещо? Докато разглеждаше, Нел за първи път осъзна, че реалната стойност на парцела идваше единствено от възможността да бъде съчетан с имота на Вандермиър.

Защо тогава Адам толкова много искаше да го купи? Още повече, че по време на покупката къщата на Вандермиър все още си стоеше на мястото и имаше статут на историческа забележителност.

Възможно ли е Адам да се е сдобил с поверителна информация, че свалят статута?

Нел се обърна и продължи към офиса. Когато си тръгна оттам във вторник заедно с детективите, портиерът й беше дал резервния ключ. Щом влезе обаче и вратата се затвори зад нея, отново усети силно притеснение.

Озова се в тесния кабинет на Уинифред и си я представи как угоднически се усмихва на посетителите, седнала зад бюрото.

Замисли се. Добре помнеше изражението на очите й. Винаги тревожно, почти умолително, сякаш се страхуваше, че някой може да й се скара.

Нима всичко това е било театър?

Отвори долното чекмедже на шкафа и извади кафявата амбалажна хартия и канапа. Беше си донесла торба, в която да ги прибере. Дори и преди да ги сравни, беше сигурна, че шарката на канапа е абсолютно еднаква с тази, с който бяха привързани кутиите с парите.

Беше прекарала в кабинета само няколко минути, но изведнъж усети, че температурата се покачва. Започва се отново, помисли си Нел, когато я обзе чувството за пълна загуба на ориентация.

Трябва да изляза навън!

Затвори чекмеджето, грабна торбата и забърза към чакалнята.

Хвана топката на външната врата и я дръпна, но нищо не стана. Беше заяла. Дръжката пареше. Нел се закашля. Заудря ожесточено. Ръцете й вече горяха.

— Какво има, госпожо Коулиф? Вратата пак ли заяжда? Внезапно портиерът се бе появил отнякъде. Той съвсем спокойно натисна вратата с рамо и я отвори. Нел изхвърча покрай него. Краката й се разтрепериха, не издържа и седна на последното стъпало. Покри лицето си с ръце.

Отново се повтаря, помисли си тя. Това е предупреждение. Кашлицата й се успокои, но въздухът все още не й достигаше. Вгледа се в ръцете си. Нямаше и следа от мехурите, които бе усетила.

— Предполагам, че ви е прекалено тежко да влизате в кабинета на мъжа си — съчувствено каза портиерът. — Имам предвид, като знаете, че той и госпожица Джонсън никога няма да се върнат в него.

Нел се прибра в апартамента си и откри съобщение от Дан Майнър на телефонния секретар.

— Нел, току-що говорих с Мак. Сприятеляваме се. Неговите хора проверяват всички възможни документи, за да открият някаква информация за майка ми. Ще ти звънна по-късно, за да видя дали си свободна за вечеря.

Все още разтреперана от странното преживяване в офиса на Адам, Нел се поуспокои от загрижения глас на Дан. Сигурно Мак му е проглушил ушите с приказки за мен, каза си тя.

Изведнъж забеляза визитната картичка на Джак Склафани до телефона. Набра номера му отново, но този път не прекъсна връзката. Той отговори още при първото позвъняване.

— Наложително е да се видим, но трябва да ви помоля да дойдете в апартамента ми. Предпочитам да не обяснявам по телефона.

— Ще бъдем при вас до час — обеща детективът.

Опитвайки се да прогони от мислите си ужасяващото преживяване в офиса на Адам, Нел влезе в стаята за гости и започна да изпразва гардероба. Докато сваляше саката, панталоните и костюмите от закачалките, си помисли, че Адам, макар и съвсем млад, имаше доста консервативен вкус. Синьо, сиво и бежово бяха неизбежните му цветове. Преди година го бе убеждавала да купи едно тъмнозелено лятно сако, което беше видяла на витрината на „Сакс“, но вместо него той взе син блейзър.

Обърнах му внимание, че е абсолютно същият като стария, спомни си Нел, докато го вадеше от гардероба. Наистина беше абсолютно същият.

Но когато го взе в ръка, осъзна, че греши. Това беше по-новото сако — личеше по тежестта му. Озадачена, Нел го задържа. Това е сакото, което трябваше да дам на Уинифред онзи ден, сети се тя. Адам бе приготвил точно него. С другото щеше да му е прекалено топло.

Внезапно си припомни последователността на събитията. В онази последна нощ Адам се беше съблякъл тук и бе оставил на леглото дрехите, които възнамеряваше да облече на сутринта. После, когато изхвърча навън след скандала, аз прибрах куфарчето в кабинета му и закачих сакото в гардероба. След това по грешка съм дала на Уинифред другото сако — по-дебелото.

Ако Адам беше оживял, вероятно е щял да се зарадва на грешката ми, помисли си тя. Температурата бе спаднала рязко през деня, а през нощта се изля проливен дъжд.

Започна да сгъва сакото, за да го прибере в кутията, но се поколеба. Спомни си как няколко дни след смъртта на Адам, чувствайки се съсипана от мъка, бе облякла блейзъра с надеждата да усети присъствието му. А сега действам, сякаш нямам търпение да се отърва от него.

Чу се звъненето на домофона във фоайето. Това означаваше, че детективите, Джак Склафани и Джордж Бренън, се качваха към апартамента й.

Нел метна сакото на облегалката на стола. Не мога да реша дали да го запазя, каза си тя, после припряно забърза да отвори.