Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (9)

4.

Информацията гласеше, че през последната седмица са отвлечени дванайсет момичета, осем момчета и трима инспектори са убити.

Шетински препрочете информацията.

Как да повярва, и все пак феланците трябваше да притежават трета и невидима ръка, с която отвличаха или убиваха.

Тази невидимост можеше да бъде разгадана само от едного, от доктор Джатила — генен инженер, физик, биохимик и дявол знае още какъв в гениалността си. Старши инспекторът се свърза с Каспийската академия по неврохирургия и генетика, точно така, търся доктор Джатила, Джа-ти-ла, дълго настояваше да го свържат и най-сетне на монитора се появи лицето му, заразено сякаш с непроменяне през всички фази на живота, и впери неразпознаващ поглед в Шетински за част от секундата, после — аха! — очите светнаха.

— Филип!

На младини бяха неразделни цяла година, през оня отрязък от време отгледаха едно бездомно куче, направиха няколко дълги пътешествия, сетне животът връчи всекиму персонален компас, да върви да си търси полюса, разделиха се, но се свързваха редовно, за да се видят и чуят веднъж в годината, което и двамата намираха за доста често, тъй като приятелството е татуировка на душите, а не на честите срещи.

— Филип! Как се сети за мен?!

В последвалия разговор се сблъскаха твърдоглавията на двамата. На предложението да дойде в Седми специален отдел доктор Джатила отговори грубо: безсмислено предложение, няма да дойда. Шетински го приписа на свойствената жестокост на учените, с която отбраняват свободата си да дълбаят в своите проблеми, а не да копаят кладенец в съседния двор.

— Сега с какво се занимаваш?

— Със същото — с щастливия и нещастния човешки мозък.

— С какво? — натърти Шетински.

— От пет-шест години се занимавам с това… — пресегна се, без да става, към библиотеката и издърпа един класьор. Вътре имаше изсушени треви и цветя, складирани малки мумии — хербариите не допадаха на инспектора, никога не бяха му допадали, и не сподели възторга на академика.

— Ето това чудо, когато иска нещо, иска го! — извади цвете, което в съцветието приличаше на изсушена многокрила пеперуда. — Казва се Ерихонска роза. Допреди два века все още се срещаше тук-таме в Северна Африка, днес може да се намери само в ботаническите градини и в частните колекции. Този екземпляр е откъснат и изсушен преди 218 години, заради теб, приятелю, ще унищожа чудото…

— Моля те, защо ще го…

— Не ме разбра, няма да го убивам, ще убия дългогодишната му смърт.

Доктор Джатила постави сухото стръкче в чаша и наля вода; вдигна вежди, разтвори широко очи и така даде знак на Шетински да внимава. Розата възкръсваше, сякаш в чашата бе налята жива вода, приличаше на лош фокус и толкова по-силно въздействуваше, защото явно не беше фокус. Пепелносив цвят — после жълтеникавият цвят на умряла кожа с виолетовите жилки на застиналите вени — едва загатнато розово, наситено розово — после яркочервеното на живата роза, навярно и ароматът й беше съживен.

Шетински кимна, без да промълви: добре де, видяхме, обаче какво общо има твоята научна работа и детската игра с разни хербарии? И помисли още: не, приятелю, ще те измъкна оттам, та ако ще с нокти да се наложи да те изчоплям от леговището ти!