Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (41)

3.

Проклятие, провалих се, и тук, и някъде надалече екнаха сигналите за тревога, с трясък разбих десензорната плака о пода, излишна вещ, за какво да я влача, за какво му е на препъналия се в купчина чинии оттам насетне да се движи безшумно, затова на стълбищната площадка с гравитарите като с чук забих „коктейла“ в бетона, размазах и още един сензор на третия подземен етаж, етажът на Рей. Дежурният! — изкрещях и негов беше късметът, че липсваше, и после вратата на килията, която заставих да се отвори с не по-малко шум.

— Обличай се — хвърлих пакета с бойното снаряжение на Рей.

— Не е ли шумно отвън за разходки?

— Доста. Момчето?

— Адито Лансуар. Ще дойде с нас.

— Ще дойда докъдето стигнем, от цитаделата не може да се излезе.

— Според теб не можеше и да се влезе… И не се отделяй и на крачка от нас! — Вече облечен и въоръжен, Рей изскочи в коридора и го обсипа с дълъг автоматен ред. — Някакви се мотаеха тука. Хайде…

По коридора и по следващия, и по стълбите ми се стори, че се налагаше да стреляме значително по-рядко, отколкото би трябвало при тая тревога, при тая охрана, но подозренията и разсъжденията — после, сега затичахме надясно, към терасата.

— Ама там е водопадът! — напомни Адито Лансуар. — Това е сигурна смърт!

Все едно че чувах себе си, застанал миналата година пред водопада Виктория, тренировките на инспекторите започнаха предишната седмица, те бяха успели да свикнат, но не и аз, това си е сигурна смърт, извиках; водната маса на прага изглеждаше зелена, със заоблено тежко тяло, властно провъзгласяващо падането за най-естественото нещо, а следваше трошаща се височина — така я видях първия път, — трошаща се на водни костици, всички с остри ръбове и всички забиващи се във въздуха, който охкаше надалече от болка, и долу, сред облаците от гръм и пръски, личеше грешката на водата, пък и на всеки, решил да повтори скока й. Злополуките са редки, доказваше ми Рей, освен ако по средата на спускането не ти влезе муха в окото, но мухи рядко се срещат в тази част на водопада. После въжето ме свърза с него, Рей дърдореше, че щял да стане мой отмъстител, ако нещо се държало неприлично с мен, ако нещо ми се случело, и не спря да дърдори, докато водата не му захлопна устата, а аз търсех опора в противовеса, създаден от гравитарите, спускахме се стремглаво, но илюзията, че се издигаме, растеше заради растящата скорост на водата покрай нас и заради отрицателното гравитационно гюле, в което се намирахме. Някъде на третия ден ще свикнеш и ще се спускаш без заклинателни ръкомахания, поощри ме тогава Рей…

Изстрелите останаха назад, бяхме на терасата, изтичах до ниския парапет, за да се уверя, че водопадът Виктория е само тренировъчен полигон спрямо това вечно скачащо вдън земя страшилище.

На петнайсет метра под нас се теглеше мощен поток, гладък и странно подут, сякаш напомпано с вода кълбо тежко вибрираше на място и не можеше да се превърти.

— Бързо — приближи се Рей.

Запъхтян не от тичането, а от стремежа на един дъх да изрече отказа си, Адито Лансуар се отдръпна от парапета, дистанцира се от решението ни.

— Не искам да се самоубивам, не влиза в сметките ми, аз другояче избирам да умра, оставете ми оръжие…

— Богове фелански! Точно сега ли ме заставяте да обяснявам законите на гравитацията?! — извиси глас Рей и разтърси Адито за раменете. — Адито Лансуар, погледни ме внимателно, погледни и Александър, имаме ли вид на самоубийци, има ли нещичко в нас от самоубийците… фибра, клетка, молекула? После ще ми отговориш, сега да скачаме в живота! Сложи това под езика си, то ще ти осигури кислород, устата затвори плътно, за да не го изплюеш. — Подаде му капсулата с актор-кислорода. — Готово ли е, Александър?

Вече бях вързал, омотал, кръстосал въжетата (рядко се получават шедьоври на макраме, когато стрелят по теб, но важното бе да свърши работа), Адито се озова помежду ни като във въжена кошница, гравитарите трябваше да се справят с теглото на трима ни и с беса на Мауринския водопад.

Нямаше логика, пълна противоестественост, не можеше да ни смята за укротители на водопади и все пак той сам преметна крак през парапета, а не дърпан от нас, парапетът беше прекалено нисък и тесен и се превърна в последната граница на живота, където колебанието е задължително.

Рей престана да бърза, дори побутна Адито да погледне назад към терасата: в разкъсана верига насам се приближаваха анаболистите, без стрелба, без викове да се предадем.

— Да скачаме — промълви Адито, неговото съгласие бе чакал Рей.

Скочихме сякаш не в течаща вода, а в течащ грохот, след петстотин метра потокът свиваше вдясно, вплиташе се в основния водопад и най-голямата опасност се криеше тъкмо в това — при плетене на водната си плитка стихията да не ни вкара навътре към рендето на скалите. Изглежда, с Рей едновременно го преценихме, защото тутакси се озовахме на гребена на вълната, тук трийсетградусовият наклон приличаше на огромна ски-шанца, по която водната маса се засилваше, за да полети по-надалеко и по-надълбоко в бездната… Шепа пяна плисна в лицето ми и май успях да се усмихна на спомена за мухата в окото.

Не се усмихвай в гърлото на водопад, водопадите мразят усмивките и си отмъщават — голям дънер се вряза между нас, потопи ни и разбира се, заблуда беше, че ясно чух болезнения стон на Адито. Откъсна го от нас, миг по-сетне бе двайсетина метра по-надолу, губещ се в пяната, същевременно водата сякаш пламна от плазмения заряд, с който Рей отряза съединяващото ни въже. Могъщото течение плюс могъщият тласък на гравитарите го изхвърлиха след Адито. Не го ли стигнеше до прага, в отвесното падане гонката беше обречена.

И аз се изхвърлих напред, оставаха стотина метра до прага, до тази смъртоносна абсциса на водопадната координатна система, къде беше Рей, къде беше Адито, къде бяха, на изпъкналата като леща повърхност ги нямаше и продължаваше да ги няма, докато…

Единствено Рей можеше да го изобрети: прегърнал Адито през кръста, той се изправи в цял ръст над водата и направи три крачки срещу течението; гравитационните импулси вдигаха гейзери около краката му. Отгоре на всичко и присмехът на тонограмата му:

„Ще доплуваш ли най-после, делфин такъв…“

Още четиридесет метра и под нас зейна бялата дълбина на водната паст; усетих как пръстите на Адито конвулсивно стиснаха лакътя ми.

Сякаш изчакаха напоеното с влага и тътен водопадно време да им даде знак, сто хиляди гонга удариха и ни запокитиха надолу, извън мачкащите тласъци на водната маса долових мекия тласък на започващия двубой между планетната гравитация и противодействието на гравитарите; задължително беше да избегнем врящия котел в основата на водопада, на всяка цена, иначе…

Напорът на гравитарите ни изтласкваше вляво, още вляво, предварително бях набелязал мястото, където да „акостираме“, и в тия решаващи секунди водех групата натам…