Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (38)

5.

Дежурният инспектор тъкмо бе завършил доклада си и Шетински се канеше да тръгне заедно с него, когато получи тонограмата. Огледа се, сякаш очакваше да съзре Александър в каютата — тъй ясно и близко прозвуча гласът му. Защо ли лошите вести идват винаги толкова ясни, помисли. После помоли да повикат доктор Джатила и в неколкоминутната пауза подреди тезисите за предстоящия разговор.

Първо: еон. Значи не е легенда, нито алегоричен образ от феланските памфлети. Вече имаме потвърждение за съществуването му. Без съмнение космическата разновидност на еона ще бъде използувана в подготвяната космическа война с Нелур. И срещу нашите кораби, естествено, когато се опитаме да приберем отвлечените от Земята. На запитванията на Галактическия съвет за сигурност феланското правителство пак ще прикачи анонимен произход на еона, както се оправдаха с феноменогенния характер на преднощта и Б-вятъра.

Второ: Южният континент с лагерите, които психиката и инфантилното въображение на анаболистите са превърнали в неспиращи конвейери за смърт. Адът и чистилището на планетата. И само това ли? Доктор Джатила предполага, че там е организирано производството на еоните. Ще се наложи ли да надникнем и в тези прекалено засекретени региони? Сигурно.

Трето: транссубстанциация. Възможно ли е възстановяването, обратният процес? Ако — да, възможно ли е да се съкрати срокът? Поне досега доктор Джатила отговоря уклончиво. Тереза и Ирене, както и останалите, върнати на Земята от другите специални отдели, за съжаление не могат да бъдат свидетели пред Галактическия съвет за сигурност. Следователно вариант бета на операцията не успя.

Четвърто: вариант алфа. Нашата група в Адинския регион да се обедини с групата на Шести специален отдел, която е открила лагер с отвлечени в джунглата на региона, за да се опитат да ги спасят. Най-вероятно е децата там все още да не са подложени на транссубстанциация. Александър и Рей да се заемат с лагера в Мраморния каньон.

Пето: корабът да се приближи на безопасно, но минимално разстояние, така че скоростните космоскафи за няколко часа да стигат до Фелания, когато се наложи.

Едва сега изпрати тонограма на Александър:

„Връщаме се на вариант алфа…“

— Вариант алфа — измърморих, — аз да се измъкна оттук, варианти по цялата гръцка азбука ще им разиграя на феланците, обаче…

Проклетата еднопосочност на феланските тунели, да бяха двупосочни — пак нищо, биха ме забелязали машинистите на насрещните и настигащите ме влакове…

Оставаше ми още една възможност, да покажа обяздване на влак, и то от висша класа — ще се лепна с гравитационните „вендузи“ за последния вагон и ще стигна до станцията след площад „Арта“. Надявах се на минималния шанс да се смеся с навалицата, да не ме забележат, а в края на краищата за предпочитане беше да се разправям с анаболистите там, отколкото да си имам вземане-даване с многоликата мистерия в пещерата.

Забуча релсата, дебелата Т-образна струна, по която се носеше влакът, после ослепителните му фарове запалиха тъмнината и напрежението ми, скоростта, усетих нейната прекаленост, нарочна сякаш, скочех ли, щеше да ми коства ръцете; секундите изтекоха, влакът с изхлипване прелетя над езерото и тъмнината тутакси пак се разду. Пълна безизходица. Кой беше казал: безизходицата е пирамида от ледена гладкост, по която се катериш с ледени крака.

Може би трябваше да изпратя тонограма на Рей за идиотското си положение, на него не му свършваха добрите хрумвания и почти винаги бяха трийсет и две на зъб по едно. Обаче той ме изпревари, пленен бил, забраняваше ми да се опитвам да го спасявам, защото ме чакали.

Пленили го — ей тъй, както всякога изкрещя яростта в мен, бетонната стена на тунела ми се видя сапунисана, глицеринова, съвсем желирана, и стоварих юмрук в тази мека шуплеста материя, навътре, в дълбочина, с надежда да достигна поне някаква твърдост и отпор на удара си.

Докато ближех разкървавените си пръсти, изпратих тонограма до Рей, интонацията ми беше весела и закачлива:

„Разбрах, чакаш ме, идвам…“

Изгледах със съжаление и следващия отминаващ влак, това чудесно превозно средство, с което след няколко минути щях да бъда на чист въздух (може би сред изстрели, но то е друго), махнах за сбогом и на последния вагон и скочих в езерото.

Вече нямах дори право на избор, трябваше да се измъкна оттук през залива, а що се отнася до онова немлекопитаещо в пещерата, дойде ми на ум една малка идея…