Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (25)

3.

Трябва да е било ужасно трудно, но Рей намери, с тонограма ми съобщи, че е намерил идентификационен жетон за мен, чудесно, омръзна ми да се клатушкам по доковете под вцепенените погледи на мяркащите се тук и там анаболисти, скорострелни като излишни мисли, потайно множество, за което всеки би могъл да бъде търсеният, а в някой лош час — и самият аз.

С Рей не биваше да се срещаме, той ми обясни къде ще намеря жетона.

Редом с пристанището върху широката мръсна пясъчна ивица се простираше невероятен битпазар, където всичко се продаваше, включително и което съвсем не беше за продан, бях минавал два-три пъти и имах впечатление. Скупчени, шумът и виковете висяха като жалостив рев на игуанодонт, който жив деряха насред пазара.

По сергиите, изядени от солта и пясъка, бяха струпани зеленчуци, неизвестни за мен по форма и вкус плодове (продавачите се надвикваха, че от Южния континент са докарани, прясна стока), примитивни машини и апарати, хербарии, птици, подобни на папагали, стени за сглобяване на стаи, направени от пресован картон, воняща риба, нямаше да се учудя, ако се продаваше и сметта, изметена тая сутрин изпод леглата.

Откъм страната на автострадата, минаваща покрай пазара, в една порутена стена Рей бе оставил идентификационния жетон.

Просто пътьом щях да го измъкна от цепнатината на зида — тъй ми обясни.

Избрах да отида на пазара час преди настъпването на преднощта, когато навалицата беше все още достатъчна, но не така гъста, че да не забележа евентуалните наблюдатели.

Разсеяно се провирах между сергиите, на стотици метра от мястото ме спря тонограмата, сякаш Рей се наведе над ухото ми и настъпи опасна тишина, по която — имах чувството — толкова погледи се плъзнаха от тълпата към мен, понеже Рей шепнеше:

„Тайникът е под наблюдение. И днес няма да си вземеш душ…“

И през следващите дни не ми бе съдено това удоволствие, отвори ми се неочаквано важна работа. Рей ме насочи към казиното, в поредица тонограми ми описа външността на мъжа, с когото непременно трябвало да вляза в контакт (много по-късно щях да науча какво е коствало на Рей да се добере до тези сведения). Последното му съобщение гласеше: „Хвани заека, ще бъде от полза, заекът посещава казиното следобед…“

Аз и преди се навъртах там, защото беше бяло и тихо, с полегат, сякаш завинаги задрямал покрив — казиното наистина стоеше като бяло и тихо петно върху наситеномръсната и шумна картина на пристанището, — дори на паркинга около казиното беше тихо въпреки постоянно спиращите и тръгващи коли; тук се отморявах от грозотията на доковете, наблюдавах, чаках, все около паркинга, тая последна граница, до която смеех да се доближа, по-нататък благоразумието не ми позволяваше да пристъпя и крачка.

Посетителите на казиното слизаха от колите си с победоносно плющене на вратите, със спокойни и уверени лица, виждаше се как блестящото фоайе ги задържа за кратко, само докато асансьорът ги издигне до терасата, светеща в зелено от подкастрените кълбовидно декоративни храсти.

На два пъти зърнах нашия човек, но и двата пъти с някакви типове, бих нарушил гангстерската етикеция, ако се приближах и го дръпнех настрани: хайде да се запознаем!

Времето минаваше и нищо, докато в деня на принудителното ми къпане в блатото на халето и появата на анаболистите безнадеждното протакане се скъса по най-благоприятния за мен начин.

Пет часът следобед; стоях и наблюдавах, може да се каже символично, понеже в оставащото до преднощта време едва ли щяха да се развият каквито и да било събития в морето, предварително заспало, не изпращаше насам никакъв разхладителен ветрец. Усмихнах се на внезапната си идея, ала на себе си ли трябваше да обяснявам как се наслагват нещата, как се осъществява интерференцията на асоциациите, как от „ветрец“ стигнах по „полъх“ и волево предизвиках полъха покрай слепоочията си, и колко послушно на кръглото екранче в съзнанието ми се появи казиното, паркингът, колите и тази жълта кола, която и в паралелното време си беше жълта, но с нея имаше да става друго: един висок феланец (моят човек) с равни, сякаш с подплънки отдолу рамене се доближи бързо до колата, влезе, завъртя ключа на стартера и всичко се забули в сиянието на експлозията.

Стоях потулен в тясната алея, високият феланец тъкмо се изравняваше с мен.

— Ей — подвикнах — искаш ли да спечелиш много?

Заля ме с презрение, ти ли бе — изтърва, но преценяващо спря поглед тъкмо където носех оръжието си и тутакси изтри пренебрежението към окаяния вид на дрехите ми.

— Колко? Десет хиляди фелана?

— Повече.

— Петдесет хиляди, сто хиляди?

— Надявам се, че повече. — Да поискаш от някого да разсъждава светкавично, е солидна вноска в твоя авторитет, стига да улучиш верния тон на искането си. Май имах попадение, погледът му се сниши с няколко сантиметра надолу, физиономията му придоби очакващо изражение, сиреч казвай да чуем.

Казах:

— Хрумна ми да ти спася живота, просто те уведомявам, че като се качиш в колата, ще литнеш към облаците…

Изведнъж повярва.

— Хубава кола беше, жалко, да се махаме веднага.

— А, не! Не спасявам до половина, не ми е в стила. Тези, които са сложили изненадата в колата ти, чакат с нетърпение да я получиш, не ги разочаровай, инак ще те потърсят на следващата улица, на следващия завой, на следващия ден… Не може да не забелязваш, изкривявайки око леко наляво и леко нагоре, че разсеяно зяпащият тип на терасата е тъкмо онзи…

Свъси вежди и изкриви очи, както се прави, когато от тавана се сипе мазилка, а си умираш от любопитство да разбереш кой те ръси.

— Познавам го, но не мога да му услужа… Няма да отида и за негово удоволствие да завъртя стартера.

— Чувал ли си за ония машинки, които дистанционно включват двигателя?

— Чувал съм.

— Достатъчно, бавиш твоя приятел. Върви при жълтата си любимка, отвори вратата, като че ли ще влезеш, нататък се досещаш, побързай…

За миг се поколеба, изигра цяла пантомима с ръце: отваря предната врата, колата фюут в небето, той накълцан на ситно, наторява дърветата в парка.

— Слушай, чедо, ако ме мяташ, ще се върна и от региона на смъртта и ще те пречукам тъй, както само Атулио Понсиано умее, ясно?

— Ясно, запознахме се. Вярвам, че ще се върнеш и от паркинга.

— Пътят на връщането е дълъг, обичам по-късите пътища…

Замълча. Имах чувството, че в този момент улучи единствената празна страница от книгата на живота си и не знаеше какво да прави по-нататък; после сякаш мълниеносно прелисти, прочете и прикрит от плътната козирка на дърветата, пристъпи към мен, смъквайки сакото си.

— Обличай го и направи каквото ме съветваше, от терасата ще са уверени, че съм аз, освен ако не са идиоти да сметнат, че някой ми е откраднал сакото, за да умре в моята кола. Какво ще кажеш, чедо?

Нямах нищо против, облякох сакото и възпроизведох дословно церемонията на отиването и отварянето на колата, точно както би го направил Атулио Понсиано, наведох се да вляза в тази бездна, готова да зейне срещу небето, почти влязох, но само така изглеждаше — кракът ми се плъзна под колата, другият също, целият изчезнах под нея, претърколих се, после бързо изпълзях под другите коли и отново се озовах при моя човек.

— Ще плачеш ли за жълтата си кола? — попитах, докато изваждах апарата за дистанционно включване на стартери, оттеглихме се навътре в алеята, зад нас екна взривът и дълго падаха металните парчета, в които се превърна колата, дълго падаха и чукаха като метални пеперуди в клоните, но Атулио Понсиано вече бе забравил за нея, сочеше апарата в ръцете ми.

— Трябва да си от фаистите.

Той не се съмняваше, че като феланец знам кои са фаистите, и аз, разбира се, знаех: Феланска аудио-визуална индустрия, гръмка фирма, зад която се криеше могъща конгрегация, търгуваща с анаболни стероиди и стимуланти.

— Или си консулско чедо, а?

Разкъсваше се от любопитство да разбере от ФАИ ли съм, или от гритнористите, кажи де, от коя конгрегация си, в края на краищата не всеки може да се въоръжи с разни такива полезни машинарийки… И се усмихваше насърчително, после се досети да ми благодари за живота си, навлезе в една неукротима област от хвалби, че ще намери начин да ми се отплати, само дето хич не повярва, че се казвам Алекс Шетин (спомних си как Шетински се разсмя, когато уточнявахме легендата ми за Фелания и му откраднах половината име).

Нищо не личи тъй очебийно върху едно лице, както желанието да псува, известни думища се застопориха в гърлото му, на Атулио Понсиано му идеше да ме напсува, после махна с ръка.

— Колкото аз съм Атулио Понсиано, толкова и ти си Алекс! Карай да върви, с тия подробности да си блъскат главите нашите биографи!

И ме заразглежда. И аз него. Беше от типа на грубите мъжкари, но с нежни, прилепнали назад уши, липсваше спойка между загара по кожата му и синьо-сивите очи, ръцете — силни, пръстите — подсказващи точност и при стрелба, и при броене на банкноти.

— Ей, щом не си от никоя конгрегация, значи работиш чисто за себе си, а? Правилно, от две години и аз така работя. Естествено има известни неудобства, като си извън конгрегациите, ама и никому не се отчиташ… В кой хотел си отседнал?

— Хайде да се условим така: ще си казваме само каквото искаме и няма да си казваме каквото не искаме.

— Много ми харесва: ще си казваме… — И повтори цялата формула на бъдещите ни отношения. — Да разбирам ли, че за хотела не искаш да ми се довериш?

— Напротив, искам. В никакъв хотел не съм, затова и видът ми е такъв. Наскоро се навързаха някои събития, които се отразиха благоприятно на финансовото ми положение и съвсем неблагоприятно на идентификационния ми жетон.

— Браво! — плесна с ръце Атулио Понсиано. — Натъпкал си джобовете догоре с банкноти и жетонът му се изтърколил! Ей сега ще те снабдя… лъжа, наближава преднощта, господи, как ненавиждам да спя по градинските пейки, веднъж се събудих гол-голеничък. Нищо, в този случай ще ни се наложи, не остана време да потърсим по-удобно място, но после веднага ще уредим твоя въпрос.

Навлязохме по-навътре в парка, първата пресечна алея не ни допадна, втората имаше чупка, след нея — малка сенчеста падина, където, тежки като игуанодонти, лежаха две ръждясали пейки.

Опънахме се на тях и зачакахме преднощта, до последната минута Атулио Понсиано дърдореше, често бил жертва на езика си, ама хич не му пукало, радвал се на запознанството ни, радвал се, че сме преметнали ония копелета от казиното, и какъв фойерверк, чедо, съдбата ни била събрала, двамата сме щели да направим няколко големи удара, но преди това, за да отпаднем от списъка на проклетите преднощни умирания, трябвало да си намерим от специалните шапки, дето пазели мозъка, било важно за работата, не че се хвалел, но вчера му възложили добра поръчка, щял да я свърши набърже и да се захващаме за нашето…

По всякакъв начин се опитваше да ми докаже неординарните си способности, без да се досети, че достигането на съвършенство в подобна сфера на действие се обуславя от толкова вътрешни несъвършенства.

Точно в 18 часа потръпна, последната му дума се развлачи, дори се разля, сякаш беше течна, ивичка слюнка потече от ъгъла на устата, колко малко приличаше сега на човешко същество, лицето му, като че ли първо потопено в преднощта, се разкриви странно, повече отляво — навярно в преднощта се разиграваше дяволски несиметрична драма, разцепваща сънуващия надлъж.

Точно в 18 часа лейтенант Соши докладваше на Грит Нори, че сутринта в наводнения тунел на осми док се удавил някакъв непознат, наблюдателите в пристанището не били го виждали преди, предполагало се, че е от земните разузнавачи, условно го нарекли Първи.

— Първи? Защо Първи? Добре де, нека го наричаме така.

Грит Нори щракна с пръсти, обаче неопределеният му жест все пак трябваше да се приеме за утвърдителен.

— Не вярвам да се е удавил — продължи лейтенант Соши, — днес следобед някакъв тип се е навъртал край казиното, може би е същият, после е взривена кола, ако Първи има отношение към този случай, значи търси начин да влезе в контакт с някоя от конгрегациите. Сега се опитваме да открием чия е била колата.

— Партньорът му обади ли се отнякъде?

— Не, ваше превъзходителство. Подслушваме всички канали за свръзка. Втори се е спотаил в околностите на Ектополис или от самото начало е в града, в някоя частна квартира. Хотелите са достъпни за него само ако се е снабдил с нов идентификационен жетон.

— Аз бих се настанил в хотел и без жетон.

— Да, ваше превъзходителство — кимна разбиращо лейтенант Соши, — ще проверим и тази възможност.