Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (15)

4.

Когато рано сутринта го въведоха в кабинета на Шетински, Орасио Айрес се представи кой е и откъде е и се огледа с присвити разтревожени очи.

— Тук можем ли да говорим само двамата?

— Ние сме двама — някак излишно посочи с ръка празния кабинет Шетински; побърза да настани посетителя си на канапето.

— Само двама! — натърти феланецът.

— Смятате, че…

— Не изключвам, може би сме сами, а може би не. Сигурно тук имате сложни системи, които биха сигнализирали за присъствието на неидентифицирана личност, но все пак коя да е охраняваща система може да бъде заобиколена като пън — вие още не си представяте на какво са способни те…

— Намираме се в Седми специален отдел, който, уверявам ви, е застрахован срещу всякакви подслушвания и нежелани посетения.

— Извинете, едва ли е застрахован. Не ги познавате.

Закашля се, хрипове задраха гърлото му, хвана се за гърдите, които изсвистяха от немощния допир на тънките длани, заради неравномерното дишане Орасио Айрес сякаш ту пристъпваше, ту се отдалечаваше, въпреки че не помръдваше от канапето.

— Вие сте болен…

— Осем години съм прекарал в лагерите на Южния континент, това са последствията…

— Ще направим така: веднага ви настаняваме в нашата клиника, необходима ви е почивка и най-вече лечение. Много ни интересува информацията, която носите, но ще поговорим после, след няколко дни.

— Възможно е да не съществува никакво после. Повярвайте ми, старши инспекторе, те са неуморими и безпощадни… Нямам сили, нито глас да ви разкажа, не ме упреквайте, и да се опитам, сигурен съм, че само ще натрупам безформена маса от накъсани на парцали фрази, в най-добрия случай ще се получи предупреждение, ала не и разказ, който би обрисувал лицето и лапите на Фелания, за съжаление такъв хибрид е нашата планета. — Орасио Айрес усети стария ужас да се носи на гъст облак в главата му, паметта услужливо и жестоко възстановяваше картини от Ектополис, потънал в сладникавото дихание на Б-вятъра, от джунглите на Южния континент, където срещу него се изправяха игуанодонтите, после го преследваха ликвидаторите… — Аз съм памфлетист и не очаквам снизхождение. Още преди четвърт век на Фелания беше създадена службата на ликвидаторите, чиято задача е издирването и унищожаването на такива като мен. Наистина, някои памфлетисти успяват да се укрият временно в големите градове или в джунглата, но и на едното, и на другото място рано или късно ги откриват. Не изключвам да ме настигнат и тук, обаче за мен е без значение, щом успях да ви предам информацията.

Сложи на бюрото два металносивкави диска, не по-големи от човешки ириси, и побутна единия към Шетински.

— В този визиодиск са всички данни за престъпните организации на Фелания, наричани конгрегации, които отвличат вашите деца. Карти с точното местоположение на петте лагера за натурализиране, там децата пребивават дълго време и биват подлагани на транссубстанциация, тоест променят същността на личността им, после ги продават на бездетни семейства. Обяснение на причината за масовата стерилност сред феланското население. Принципно действие на конгрегатите, сложни апарати, осигуряващи невидимостта на похитителите. Изкуственият произход на Б-вятъра и преднощта и как да се предпазите от тях…

— Моля ви, не влизайте в подробности, не се уморявайте, ние всичко ще изучим, а вие час по-скоро трябва да постъпите в клиниката.

— В клиниката… — Болезнено се усмихна. — Получих осемнайсет смъртни присъди. При нас този парадокс съществува, като че ли след изпълнението на първата присъда ще ме възкресят и отново ще ме убият. Във втория визиодиск е записът на моя последен памфлет, всъщност заради него ме търсят сега ликвидаторите.

— За нас памфлетът също представлява интерес, ще го прослушаме най-внимателно. Благодаря ви.

Шетински — откъде можеше да знае — лъжеше. Съвсем бяха наближили събитията, които щяха да му попречат да изпълни даденото тъй искрено и с благодарност обещание.

А визиодискът с последния памфлет на Орасио Айрес — със съкращения — имаше следното съдържание:

„Смисълът на една консулска власт може да бъде сведен до единадесет минути и двадесет секунди планетна смърт, а това вече обръща посоката и тежестта на ветровете, отрязва другояче деня от нощта.

И така, близо до столицата имало голям замък, останал още от епохата на колонизирането на планетата. Превърнали го в правителствена резиденция в онзи предобед, когато забелязали на небосклона квадратен облак, добро предзнаменование, че и четирите човешки страни — справедливост, почтеност, благонамереност и разумност — ще бъдат равни и свързани помежду си чрез най-обективния ъгъл в природата. Във връзка с това бил избран нов консул на планетата и в столицата се проточили безкрайни пиршества. Щедростта на новия консул се доказала, но същевременно се доказало и известно отклонение в начина му на спане — свивал се на кълбо и стискал с пръстите на ръцете си пръстите на краката. Тогава проконсулите, изпълняващи ролята на негови съветници, организирали на тавана на замъка обсерватория, спазвайки широко разпространената рецепта: гледането нагоре изключва мислите надолу. Така консулът вкусил сладостите на астрогнозията и всекинощно наблюдавал небесните светила, вместо да спи в опасната за здравето му поза. Преди да прилепи око към окуляра на телескопа, той винаги измивал окото си с топла вода, за да не допусне студът на далечните звезди да замрази зеницата му и оттук натъй да вижда само студените неща. За тези важни и задължителни преди наблюдението действия се поучил от някаква древна книга за катадиоптриката. Заобиколен с астролаби и мощни астроскопи, той скоро открил, че най-близо до Фелания е планетата Нелур и че двете планети притежават обща луна. Тя следвала траекторията на разтеглена осмица и благосклонно правела светла ту нощта на Фелания, ту нощта на Нелур. Подялбата на лунната светлина го опечалила и носил пълен траур до оная нощ, когато, работейки с астролаба, му текнало, че общият спътник може да стане частен, само на Фелания, стига да се скъса осмицата-траектория или да се направи друго, или трето, или направо юмрук в зъбите на луната, обаче не знаел как. Наложило се да повикат едного, който по рождение имал вградени компютри в тялото си, а след дългогодишни упражнения постигнал и пълна съгласуваност между цифрите и червените си кръвни телца; изключителният човек винаги стоял прав и винаги цъкал като стенен часовник, и така, без да сяда, изчислил, че за да се унищожат нелурците, трябват шест хиляди стромафазови ракети и седем години, през които да се акумулира всичката енергия на Фелания, включително и енергията, необходима за акумулирането й.

Смисълът на една постъпка, неясна и за който я извършва, придобива организираща сила за множеството толкова повече, колкото е по-извънредна и по-необичайна.

Хиляди столичани видели своя консул да върви като занесен по улиците, видели го да влиза в магазините и да купува парафинови свещи. Прибирайки се в замъка, той не могъл да си даде отчет за какво са му свещите, обаче примерът вече действувал и всекиму станало ясно, че даже консулът ще си свети със свещ, докато се акумулира енергията…

(Тук следваха осемнайсет минути кадри и текст за съдбата на феланците в периода на акумулирането на енергията.)

… В течение на тези седем години водата в стъклените чаши изглеждала денем златиста и с припукващи искри на повърхността, което можело да се обясни или с безбройните изгорени свещи покрай водата, или с добрата й нощна памет.

Феланците били уведомени, че ракетите ще бъдат изстреляни сутринта на триста шейсет и четвъртата неделя и при тангенциалното ускорение щял да се почувствува съвсем лек трус, както при хлопване на врата от ядосан човек, обаче били излъгани и за деня, и за часа, и за лекия трус.

Гигантски тласък избутал тъмнината на една невинна съботна нощ и повечето спящи и сънуващи за кратко време усетили, че се преместват в друг сън, разпределен на килийки като празна пчелна пита, сияещ вулкан разцепил небесата, гравитационен смерч усуквал и разкъсвал крехката черупка на планетата и същевременно я стискал с гравитационните си челюсти, за да не се разпадне, въздухът — може би измъчен от крещящи йони или от йонизирани крясъци — светел на ивици, в атмосферата ярко личали възходящите и падащите въздушни течения, твърди в тая минута като метал и със също толкова метални насекоми и птици в себе си, хиляди хора били занитени върху светещите пътеки с неподвижни ръце пред лицата си, сякаш четели книги, които трябвало да се четат много отблизо и можели да се четат само при условие, че зениците се търкат о контурите на всяка буква.

Поради температурното напрежение и поради състоянието на суперпарамагнетизъм долу сградите, изгубвайки сцеплението си с повърхността, забравяйки какво са, плували цели-целенички по улиците, размествали местата си, отваряйки нови улици и площади, осъществявайки някаква картография, осъществима навярно единствено в сънищата на града. Правителственият замък с вкоравени знамена пресякъл като флагмански кораб столицата от единия до другия край и с вдигнатия си перпендикулярно покрив наистина приличал на древен платноход, а на палубата му стоял консулът, суетящ се сред купища астрографи, готови да заснемат полета на ракетите.

Минута или минути след ударната вълна вътрешните сили на материята като охлабени пружини взривили стените, мазилката, прозорците, тротоарите, вените, артериите, черепите, от подземните недра прииждал нескончаем тътен и смазвал с могъщото си исо неясните викове…

(Тук във визиодиска бе записана едночасова тишина, прекъсвана от ронене на пръст, ронене, каквото се чува при многохилядни и едновременни погребения.)

… На сутринта задухал силен вятър, нахлул през счупените прозорци и изкъртените врати, бил сякаш вятър колекционер, защото издухвал от обезлюдените къщи само дрехи, обувки, шапки и тези дрехи, обувки, шапки — необлечени от никого — се понесли по улиците, запазвайки формите и навиците на своите собственици, осъществили отново обичайната сутрешна навалица, приличали ту на забързани тълпи, ту на вятър от дрехи, забързан нанякъде да търси нещо.

Пуснал се слух, че мъртвите от тази нощ пуснали слух, че ще се върнат.

По неизвестни причини стромафазовите ракети описали безопасни хиперболи около Нелур и се върнали. Никой обаче не пострадал, ракетите изгорели в горните слоеве на атмосферата като зеленикави, красиви, можело да се каже, празнични огньове. Дори не избухнали. Илюминацията траяла точно единадесет минути и двадесет секунди.

Върнали се и мъртвите, както били казали — консулът наредил всички мъртви от тази нощ да оживеят чрез мраморни скулптури, изваяни в най-естествени живи пози.

В понеделник един скулптор, дялайки голям мраморен блок, внезапно видял, че мраморът започва да става прозрачен. Нещо като кристално стъкло. Доколкото можел да запази спокойствие, той донесъл ведро и го сложил отдолу, защото не се съмнявал, че изтича бялата кръв на мрамора. Напълнил две ведра — толкова била кръвта на тежкия няколко тона блок — и си помислил, че подчиняващото се на длетото и чука няма много кръв. Помислил си още: смисълът на едно съживяване, псевдосъздаването на човека от нечовешки материали е прозрачна лъжа, хората няма да я виждат, а пернатите ще прелитат безпрепятствено през нея и дори няма да забелязват съществуването й.

Статуите на загиналите — въпреки че били поставени по улиците, в дворовете, по стълбищата, в асансьорите, в своите легла и въобще навсякъде — наистина останали невидими за близките си, а птиците ги заобикаляли, предупреждавани от инстинкта си да не се докосват до смъртта.

Хората продължавали да ходят на гробищата и се връщали оттам с температура, някаква душевна термолуминесценция карала лицата им да греят, докато очите сивеели като галванизирани с нечист метал. Редом с това изведнъж придобили навик да се застояват до прозорците и не един, и не двама съзрели, че наесен жълтите листа на дърветата били доста повече от зелевата шума през изминалото лято, и се досетили за мъчителната болест на клоните.

Тогава се пуснал слух, че статуите от прозрачен мрамор пуснали слух, че след няколко поколения на Фелания ще има само статуи. И колкото и да било невероятно, след двайсетина години феланците постепенно започнали да стават стерилни и в дъждовни дни четели онзи календар: от дядо ми е дошъл баща ми, от баща ми съм дошъл аз, от мен никой няма да дойде…

Така че смисълът на една консулска власт може да бъде сведен до единадесет минути и двадесет секунди планетна смърт, а това вече обръща посоката и тежестта на ветровете и отрязва другояче деня от нощта…“

Орасио Айрес посочи двата диска, лежащи на бюрото пред Шетински.

— Зашифровани са с нелогичен шифър, дори да бяха ме заловили, нямаше да могат да ги разчетат. Повикайте, моля, лекар, необходимо е да се направи срез на кожата на дланта ми, където е скрит ключът на шифъра.