Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (7)

2.

Единственият непрофесионалист, който пристъпи прага на отдела и поиска да стане инспектор и когото Шетински на мига реши, че за нищо на света няма да приеме, беше Александър. Диалогът им, напрегнат и бърз, се поведе като безвъзвратно предизвикателство в двете посоки.

— А в последно време изучавах древногръцка поезия! — подчерта накрая Александър, сякаш тъкмо подобни занимания бяха задължителни за кандидат-инспекторите в Седми специален отдел.

— Това, че човечеството е в екстремна ситуация, не е повод поетите — от древна Елада, та до наши дни — да се въоръжават.

— А кога е било иначе?

Александър се надигна.

— Ако ми кажете поне един случай, когато е било иначе, ще напусна кабинета тихо, без да блъсна вратата.

— Никога не е било иначе — призна Шетински.

— Тогава?

— Тогава от утре сте инспектор в Седми специален отдел. В групата на Януш Ружевич.

— Защо в неговата група?

— Защото е добър възпитател.

— На деца ли?

— На овни! Разбира се, вие не влизате в тази категория.

— Разбира се, не влизам, просто е случайност, че ще бъда в групата на Януш Ружевич.

— Абсолютна случайност! Свободен сте, инспекторе.

Януш Ружевич, двайсет и седем годишен, варшавянин, с прецизни жестове и поради това очите му изглеждаха неподходящо любопитни, прие Александър дружески и веднага го освободи от натегнатостта.

— Приближаваш се към мен като айсберг. Само носа ти виждам, другото се натягаш да скриеш под водата, за да ме накараш да се гмуркам, така ли? Зарежи тая работа. Впрочем старши инспекторът Шетински предупреди ли те, че съм възпитателят? Е, да знаеш, че съм, но не ми личи и никому не дотягам с поучения. Дай лапа! — А той подаде и двете си ръце.

Разбрах, че специалната подготовка на инспекторите траела понякога до осем часа на ден…

— Това много ли ги се вижда, или малко?

— За мен — много. Твърде бързо възприемам, за да са ми необходими безкрайни тренировки.

— Каква група ми се стовари на главата! — възкликна Януш Ружевич. — Единият бързо възприемал, вторият просто не мога да го характеризирам, а пък третият хлапак — самата способност да си търси и намира белята дори в щастлив водевил!

Беладжията. Велислав, също варшавянин, двайсет и шест годишен, постоянно с единия крак някъде, откъдето измъкването беше немислимо, с особено отношение към риска, влюбен в него дотолкова, че рискът винаги имаше последната дума за съществуването или несъществуването на Велислав. Ние сме връстници с риска, казваше не с ирония, а с опасна убеденост.

Последният от четворката, Рей, представляваше изящен модел на светлокосите и синеоките мъже, но само понякога, обикновеното му състояние бе „леснозапалим съм, пазете се“ и в такива моменти очите му почерняваха, все едно че зениците се разширяваха до размерите на ирисите, дори косата му потъмняваше и присъствуващите очакваха ей сега да се завърти на пета и да раздава удари или да стреля нескончаемо по всичко около себе си. Другото му обикновено състояние беше „възторгът от всичко“, подаряваше отсрочка на каквито и да било мрачни мисли, за него сложните проблеми можеха да се решат и утре и навярно съзнанието му, освободено от необходимостта тутакси да даде отговор, в повечето случаи му даваше отговор тутакси. Имам лоша памет, казваше, но всъщност лошата му памет се отнасяше само за провалите, за боядисаните в тъмно и в сиво случки, за безкъсметните начинания и разните други неудачи — все едно миналогодишни или от сегашния момент — и така оптимизмът му съществуваше постоянно и за него, и за близките до него, защото другояче около Рей просто не можеше да се съществува.

В периода, докато Александър още не беше дошъл в отдела, тримата (винаги заедно) участвуваха в няколко акции срещу похитителите, всъщност без полза, не предотвратяваха отвличанията, което ядосваше Рей и се подхващаше странната му метаморфоза — коса, кожа, очи потъмняваха, Рей беснееше: ония ще ми плячкосат светлото и русото и какво ще остане от мен?

— И тъй, и тъй нищо не правя, по-добре да стана личен телохранител на старши инспектора! — заяви след поредния неуспех и тази язвителност му костваше участието в следващата акция.

Спешно обаждане от наблюдателния пункт край тридесет и второ училище гласеше, че е забелязано по улицата и в двора на училището специфичното раздвояване на предметите, и Шетински изпрати Януш и Велислав на местопроизшествието, а Рей бе върнат от входа на отдела с изричната заповед да застане пред кабинета на старши инспектора за телохранител.

— Обидното е — оплакваше се по-късно Рей, — че в кабинета никого нямаше. Шетински с вас ли дойде?

Не, Януш и Велислав отидоха сами, още пред училището ги пресрещнаха дежурните и един през друг заобясняваха…

Междучасието продължаваше, на баскетболното игрище момчетата, струпани под коша, скачаха за топката, а тя все не падаше на земята, все не падаше и това приличаше на нещо вечно като детството; от прозорците на втория етаж излетя дружен смях, сякаш звънтяща купчина бе съборена от перваза.

Януш помоли дежурните да говорят поред и накратко.

— Накратко: около десетгодишно момиче се затича към оградата, цялото беше толкова вътре в радостта и играта и изведнъж… го нямаше — каза задъхан от вълнение единият дежурен, комуто съдбата бе определила днешният ден да е последен. — Всичко съм заснел с декакамерите, сега ще ви донеса материала.

Насочи се към наблюдателния пункт (малка стъклена куличка) и едва влязъл, куличката полетя на възбог, разпиля се от антикохезионния взрив на прах, по-бял и по-сух от талк.

Януш не успя да му попречи — с няколко скока Велислав се върна назад, взря се в ямата от взрива и сякаш намерил точното място, където е била поставена антикохезионната мина, изстреля нескончаем автоматичен ред в още топлата пръст. Стига, опитваше се да го спре Януш, обаче Велислав с нарастващ бяс повтаряше: не стига…