Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (47)

4.

Само ранното пролетно време, мартенското, е способно да си прани топли шеги, без да се съобразява с календара. На втори март температурите стигнаха осемнайсет градуса.

На четвърти март по цялото Черноморие имаше обилни снеговалежи. В Женева пристигна тъй дългоочакваната комисия на Галактическия съвет за сигурност, пред която трябваше да се представят доказателствата и свидетелите на феланските престъпления. Доктор Джатила и Шетински същия ден заминаха за Женева.

На пети март сутринта с Рей проучвахме картите на Мраморния каньон, особено ни интересуваха изоклиничните отклонения на местността. По някое време той плесна с ръка по купищата карти.

— И откъде си сигурен, че тъкмо ние с теб ще отидем в Мраморния каньон?

— Как откъде? А кой друг?

— Постоянният оптимизъм за всеобща подреденост е присъщ на кристалите, забележа ли го у човек, смятам, че нещо му хлопа! Че помисли, ако не ти е трудно: след нашата, да я наречем „реанимация от трупове в живи хора“, може би Шетински и доктор Джатила ще предпочетат наистина живи…

Е, само това оставаше!

Навън (виждаше се през прозореца) пак грееше мартенското слънце. Такова слънце заслужаваше поне десетина прилагателни, стига да не ми беше сиво настроението.

На шести март получихме съобщение от Шетински. Представителите на Галактическия съвет за сигурност започнали обиколка на специалните отдели и той и доктор Джатила щели да съпровождат едната група. Предупреждаваше ни, че посещение ще има и в нашия отдел, сиреч стягайте се.

На девети март, още бях в леглото, Мартина ми разказа съня си: корабът със спасителните екипи заминал за Фелания, пък аз съм останал. Отвратителен сън, а тя го разказа с тайната надежда, че може би… Изглежда, не само на Рей му минаваха подобни мисли.

На единайсети март официално бяхме информирани за създаването на още шейсет и четири специални отдела по всички географски ширини и дължини на планетата, защото през последните седмици имало отвлечени деца и от другите континенти. Питах се дали лейтенант Соши знаеше, или конгрегациите (невкарани още в матрицата на лейтенанта) бързаха да понатрупат суровина за продажба, използувайки мътното време след преврата.

На четиринайсети март в отдела пристигнаха Шетински, доктор Джатила и част от комисията. В ролята на свидетели се явихме Ерудо Вилония, Рей, аз, останалите инспектори, посетили Фелания. На комисията бяха прожектирани визиодискове с документални филми за преднощта, Б-вятъра, затворническите лагери, анаболистите, тайните пазари за продажба на деца, филмова миниатюра без дикторски текст на хиляди ръце, бебешки и старчески, с татуировка 100-S и подбрани кадри от творбите на най-известните памфлетисти; демонстрирани бяха феланските конгрегати, кохезионните и антикохезионните мини; последва мрачната сцена в клиниката с Тереза и Ирене.

Виждах ги за пръв път — досега доктор Джатила не ни допускаше тук, чувствувах се отвратително, горкият Януш, до този момент (ами ако е завинаги?) не успях да изпълня молбата му. Двете твърдяха, че са феланки, родом от Ектополис, смятаха се за отвлечени и истерично настояваха да бъдат върнати на родната си планета. Рей издържа само минута под мразещия поглед на Тереза, която го сочеше като бандит, отвлякъл нея и дъщеря й. Естествено, лавата, сравнена с такъв поглед, е хладна материя. След малко пред клиниката намерих тъмния вариант на Рей, коса, очи, кожа на брюнет нощем, а не изящния модел на слънчевите мъже; мърмореше и се заканваше:

— Ако Шетински ме елиминира от екипа, ще замина за Фелания на собствена тяга — току-що събрах енергия за два космически кораба!

На седемнайсети март Шетински съпроводи комисията до Пиренейския специален отдел и там стана каквото стана. Посред бял ден от самия отдел под носа на инспекторите и пред недремещото око на охраняващата електроника бе отвлечен един от представителите на Галактическия съвет за сигурност. И това не беше последната капка, от която прелива чашата, това по моему беше трясване на пълната чаша о земи. И то така, че ни вода, ни стъкълце остана. Досещах се, че тази глупост не се лепи за безпогрешния лейтенант Соши, но плащането щеше да стане за негова сметка.

На осемнайсети март в Женева се състоя голямото съвещание на Галактическия съвет за сигурност с ръководителите на специалните отдели. Горяхме от нетърпение да научим какво решение са взели, Рей не се съмняваше:

— Галактиката си е Галактика и решенията й не могат да бъдат махленски.

А през нощта срещу деветнайсети (тогава се върна Шетински) в отдела започна бясна въртележка от разговори, уточнения, заповеди, разпределение на задачите — залогът беше висок, мащабът на акцията изискваше участието на всички европейски отдели.

— На гостоприемството на лейтенант Соши никой не вярва, а още по-малко на еоните. Бойните групи ще се сформират само от инспектори, подготвени от доктор Джатила — предупреди Шетински.

Това изявление не даваше никаква гаранция за участието ни с Рей. Всеки европейски отдел имаше собствена генетична банка и половината от немалобройните инспекторски състави бяха застраховани от „Ерихонска роза“.

Рей седеше до мен, но не ме сбута с лакът, а подметна с тонограма:

„Имаме шанс…“

„Да си останем в къщи…“ — отвърнах.

Към Фелания щяха да полетят три кораба, два осигуряващи и само единият щеше да поиска разрешение от феланското правителство да кацне в Адинския регион, където Адито Лансуар щеше да доведе своя доброволчески корпус и корпусите, с които успееше да се свърже, за да свидетелствуват за нас и да поискат помощ за своята планета; както каза старши инспекторът Шетински: добрите философии винаги могат да се коригират в по-добри.

— Ами ако не ни допуснат и на парсек до планетата? Ако лейтенантът просто ни откаже? — Поставиха се и такива въпроси.

Специалните пълномощия и имунитет на комисията на Галактическия съвет за сигурност изключваше отказа. Още повече че в Адинския лагер децата отдавна бяха минали през транссубстанциацията и не заплашваха с разобличаване никого. Всъщност бяхме длъжни да развием операцията по двойна орбита, приземяването в Адинския регион от гледната точка на крайната ни цел щеше да бъде отвличаща маневра, иначе, за да отърве злокобното си кралство, лейтенант Соши не би се спрял да ликвидира всички лагери и да замете следите от тях. Разчитахме на бързите действия — скоростни космоскафи щяха да спуснат спасителните екипи в непосредствена близост до шестнайсетте лагера, където, имахме сведения, децата още не бяха подложени на транссубстанциация. Акциите щяха да се проведат едновременно и лейтенант Соши нямаше да може да вдигне неразбиращо рамене и да прехвърли вината на бившия консул или на някоя дребна конгрегация, тъй като тъкмо тези лагери се охраняваха от анаболистите на Военното разследване, тоест бяха директно под властта на лейтенанта.

Първата припряна вълна на запознаването ни с предстоящата операция продължи до зори, не толкова късен час, щом Мартина ме чакаше, когато се прибрах в къщи.

— Не си ли спала? — Готов бях да й се скарам.

— Дремнах малко, сънувах същия сън и…

Така очакваше да отговоря, че сънят й е пророчески.

— Не сънувай повече този сън — отговорих, — сънищата рядко се сбъдват.

Кимна и сякаш заобикаляйки с поглед някаква нежелана точка в стаята, попита.

— Ще си починеш ли?

— Не, прескочих само за минутка, връщам се в отдела.

— На обед…? — Въпросителната интонация увисна доста след въпроса, сякаш първоначално бе искало да каже, че непременно ще ме чака за обед.

— По-сигурно ще бъде, ако ме чакаш за вечеря.

Съжалението, че трябва да тръгна веднага, ми даде невероятно точна представа как вечерта щяхме да седнем на масата един срещу друг, миг по-късно представата ми се трансформира в ясна и кръгла картина. Което видях в паралелното време не беше страшно, а смешно.

— Мартина, за довечера си решила да приготвиш празнично блюдо — бифтек на фурна, откажи се. По-добре поръчай да донесат нещо готово…

Засмя се, закани се да осигури очила и за мен, и за неудачното ми пророкуване, а вечерта още на прага ме подбра:

— Ама че си! — Уж на мен се сърдеше, обаче се сърдеше на себе си.

От кухнята прииждаха гъсти валма пушек от овъгления бифтек.

— И без очила се вижда!

— Щом толкова много знаеш, в колко часа ще се роди синът ни?

— Бих могъл да кажа само приблизително…

Раздялата е също изкуство, но винаги съм бил невеж в него, за чирак не биха ме взели големите майстори, и не искам да кажа, че те са коравосърдечни, пък виж на̀, аз съм чувствителен и топлокръвен, не, просто съществуват наистина майстори, които владеят изумителното умение да шлифоват думите за и около раздялата.

Плуващо в пушека, лицето на Мартина ту се отдалечаваше, ту се приближаваше, гледаше ме въпросително, неразбиращо, подканящо, ръцете й — в началото бяха прилепени към големия корем — се вдигнаха, пресякоха погледа й, но тутакси го пуснаха; без да пристъпи, тя сякаш се приближи и в рисунъка на ирисите й, сега не зелено-кафяв, видях абстрактни фигури, херметически затворени заради кодирания си смисъл, може би спотаен страх, стичащ се (без сълзи) надолу по страните й, изкривяващ тъй познатата извивка на устните, които толкова пъти бях целувал.

— Бих могъл да ти отговоря само приблизително: той ще се роди, когато аз ще бъда прекалено далече оттук…

Замаха с ръце да ме спре (упрекнах се за ненужно изтърваните думи), в това с Мартина напълно си приличахме, и тя не владееше изкуството на разделите, особено на тези — прекалено дългите и с неизвестен край.

На тридесети март заминахме. Щом люковете на кораба хлопнаха, се усетих като в аквариум и навлязох толкова в мълчанието, че Рей надникна в ухото ми — да проверял дали не съм глух.

Когато ни остана едно денонощие полет до Фелания, получихме йезуитско послание от лейтенант Соши. Той, като глава на правителството, загрижен за безопасността на корабите и на техните екипажи, ни уведомяваше, че в близкия Космос около Фелания е регистрирано опасно явление с анонимен произход, може би космогенен, длъжен бил да ни предупреди, още повече че не можел да помогне, а се чувствувал задължен и така нататък.

Лейтенант Соши излезе прав — срещнахме се с анонимното явление.

— Такива жестоки уроци са още веднъж потвърждение колко напред би трябвало да виждаме и да мислим… — Доктор Джатила се отдръпна от екраните и седна; всичко беше свършило, опасността — отминала.

Само преди минути на дванайсет хиляди километра от Фелания корабът ни бе пресрещнат от космически еон.

Биотехническото чудовище непрестанно избираше началото си, стигаше до средата на някакво преобразуване и сякаш отказвайки се от избраната форма и същност, се разпиляваше на светлив облак и отново подхващаше постройката, превръщаше се в сфери с различни цветове, рязко завиваше, минаваше във фланг на кораба, подвижността му бе поразителна, замаяни следяхме движението му на екраните, за секунди се рекомбинираше в магнитно-плазмени ускорители и обсипваше корпуса на кораба с картечоподобни плазмени импулси, после — в протонни резонансни линейни ускорители и приемниците ни регистрираха непрекъснати потоци от протони и мезони, превърна се в електростатичен генератор, опитвайки се да ни стопи с многомилионволтова дъга, след неуспеха се рекомбинира във вибрираща плоскост с живи зеленикави отблясъци и уловихме радиовълни в субмилиметровия диапазон с невероятни звуци, наподобяващи ръмжене, съсък, скърцане… Разпадна се, и защо, и какво замисляше чрез такова раздробяване на сиви цилиндри, приличаха на ято кондори без криле, издигнали се на невероятна височина в космоса, магнитометрите отбелязаха свръхсилно магнитно поле (илюзия, разбира се, но сякаш видимо се свиха и смачкаха сивите цилиндри от магнитострикцията) и корабните антени бяха бомбардирани с нови импулси от пи-мезони, мюони и тежки лептони…

— Да опитаме ли…? — не се стърпя по някое време Шетински.

— В никакъв случай! — отсече доктор Джатила. — За секунди ще се рекомбинира. Подозирам дори, че енергията, която ще излъчим, за да го унищожим, му е необходима тъкмо за ответен удар срещу нас.

— Не ми изглежда да е толкова изтощена животинката, та да е тръгнала на просия!

Еонът се превърна в сфера с портокалов цвят, ясно се виждаше плавното му въртене, кълбо, затворено в кълбо, границата между двете кълба се приплъзваше, напомняше ламинарното течение на фина смазка на огромен ролков лагер, но според приборите малко време ни делеше от началото на верижна реакция.

Наложи се корабът да извърши сложни маневри, изхвърляйки йонизирани газове, изградихме огромна йонна леща, зад нея създадохме електронна леща, зад нея последва магнитна леща — ние се отдалечавахме, като изграждахме леща след леща и оформихме в космическото пространство гигантски микроскоп, а за еона (било за рецепторите на биологичната половина на чудовището, било за супервизорите на автоматиката му) корабът ни се приближаваше, уголемяваше се и в края на краищата, верен на програмите си да унищожава, помете с ядрен взрив и себе си, и образа на кораба ни.

От тук натъй ни оставаше да покажем на лейтенант Соши, че информационният чадър не е пречка и за нас, и да уведомим уважаемото правителство, уважаемия господин консул (галактическият протокол го изискваше), че кораб от Земята, на чийто борд се намират представители на Галактическия съвет за сигурност, моли за разрешение да кацне в Адинския регион. Причините се излагаха направо: според сведенията ни в джунглата на региона има лагер с отвлечени от Земята деца, настоявахме за инспекция.

Консулът изрази надежда, че не сме забравили за карантината на планетата, наложена във връзка с Б-вятъра и преднощта, вярваше, че сме обезопасени от непредвидимите последствия. Разбира се, удовлетворяваше нашата молба, каза „да“ (имаше си хас да каже „не“ на Галактическия съвет за сигурност), само не скри почудата си от интереса ни към колония за малолетни престъпници, огради посланието си с ореол от гостоприемство, благодушие и така нататък.

Кога ли ще се направи едно истинско проучване защо големите измамници винаги владеят добрия тон?