Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (44)

1.

И затова му се прииска да излезе от кабинета и да тръгне по коридорите, все едно накъде, да се качи на горните етажи с надежда да срещне някого, който би пожелал да говорят, или да слезе надолу, покрай боксовете на дежурните инспектори, чак до подземните галерии, където пламтеше ярко осветление и тишина — тишината също пламтеше. Обаче Филип Шетински не се надигна от стола си, прослуша още веднъж фонодиска от край до край, стряскаше го тази почти незабележима отсенка в гласа, сякаш човекът си мереше сам пулса и гласно установяваше постепенното му затихване. Не беше отчаяние и песимизъм и все пак… Нареди да повикат Вилония. Докато чакаше, машинално натискаше бутоните „старт“ — „стоп“ на апарата и отново слушаше фрагменти от записа.

„Наричам се Ерудо Вилония, феланец, приготвил съм този запис без принуждение и в пълно съзнание, за да послужи като свидетелско показание пред Галактическия съвет за сигурност, в случай че бъда възпрепятствуван лично да свидетелствувам…“

„… може би не грешим ние, феланците, като смятаме, че истинското нещастие ни сполетя преди тридесет години в деня на псевдовоенния конфликт с Нелур, не знам, преценете вие, отстрани по-добре се вижда, ала така го усетихме още на първата година след бомбардировката със стромафазовите ракети. Макар че правителството мълчеше, скоро се узна — петдесет процента от населението, мъже и жени, беше напълно стерилно и не ужасът раздуваше процентите, а фактите, следващите десетилетия ни проредиха като чумни, планетата се затъркаля към чудовищно обезлюдяване, назад към влечугите, към мезозойската ера отпреди колонизирането на Фелания, едно след друго подрастващите поколения оставаха без деца, пък у новородените все по-често откриваха бъдещата стерилност…“

„… Обявиха, че правителството взема мерки срещу бедствието, но никакви мерки не се взеха, започнаха кражби на деца, отделни гангстери, после — нали знаете, че колониите на престъпността нарастват по-бързо от колониите на коралите, салпите и асцидиите — се разшетаха организирани банди, тайни могъщи конгрегации, които продаваха и препродаваха отвлечените деца, колко скъпо струваше петгодишно момиче с придружителен документ за нестерилност, цената стигна до двайсет хиляди фелана, скочи на петдесет, на сто хиляди, продаваха ги като кученца с паспорт за принадлежност към чиста порода, само че и на конгрегациите им дойде нанагорно, хората се въоръжаваха, къщите, където имаше деца, се превръщаха в крепости, ту в този, ту в онзи квартал ечаха среднощни престрелки, едни конгрегации отвличаха деца, други бяха наемани да пазят децата, защото населението търсеше помощта на полицията, а щом полицията беше подчинена на конгрегациите…“

„… всички кораби и космоскафи отдавна принадлежаха на големите конгрегации, те — говореше се — извършваха редовни полети, но докъде, защо, какво пренасяха натам или какво докарваха насам не се и досещахме и едва когато нашироко се разгърна търговията с деца, разбрахме, че някъде в Галактиката неизвестна планета плаща със своето младо поколение цената на нашите стромафазови ракети и че престъплението се върши по дяволски труден начин, обаче лесен за гритнористите, както наричахме тия от конгрегацията на Грит Нори. Трябваше да изтекат много месеци, за да чуем — без да повярваме в подобна възможност, — че е изобретен конгрегатът, една техника за невидимост, под чието прикритие похищавали децата от оная непозната планета, после научихме от откраднатите деца името й — Земя…“

„… Подложените на транссубстанциация момчета и момичета излизаха от лабораториите със записана нова памет и с абсолютното убеждение, че са феланци. Така дори родителите да познаеха децата си, те нямаше да послужат за свидетели…“

„… Феланското правителство никога не се е отказвало от подготовката за космическа война с Нелур, затова по-късно военните сложиха ръка на лагерите с отвлечени деца и там, доколкото ми е известно, се извършва не само транссубстанциация, там се изпробват различни видове анаболни стероиди и стимуланти и момчетата се превръщат в анаболисти…“

„… В началото номерирахме всяка беда, за да не я сбъркаме с друга и за да знаем общия им брой, но после бедите станаха толкова, че престанахме да ги номерираме, защото числата свършиха. Какво да се прави по-нататък беше непонятно, а непонятното винаги е силует и никога — ясно очертана фигура. И тогава се стовари поредната беда, която поради гореуказаните причини отново обозначихме с номер едно, обаче причините, естествено, всякога са повече от споменатите.

Така екрановизията бе подменена с темповизия, оттук нататък нямаше нужда от апарати, антени и захранваща енергия, вълните направо резонираха в определени зони на мозъка и създаваха визуални образи и слухови възприятия. Всеки можеше да си гледа работата, докато в съзнанието му се въртеше програмата, после започнаха да транслират по две програми наведнъж и хората се замятаха като срязани на две със зловеща ножица. И тогава излезе законът за темповизията — от 18 до 21 часа — и първото допълнение към закона, че се разрешава програмите да са повече от три, но не повече от триста. Официално никога не бяхме уведомени колко са програмите…“

„… денонощието се разцепи на три: ден, нощ и време за темповизия — нарекоха го трети цикъл, преднощ, думата «вечер» полека-лека избледняваше и се разтваряше при смрачаване. Щом наближеше 18 часът, търсехме безопасно място да легнем, защото в 18 часа се строполявахме като повалени от срещуположни мълнии, разноцветни светлини лумваха не пред, а зад очите ни, блъскаха се в слепоочията, в темето, разораваха дълбоките коридори на подсъзнанието, където по-рано винаги бе тъмно, усещахме го като някакво неприлично разголване отвътре…“

„… Темповизията оправда името си — темпо, темпо, темпо, с невъобразимо темпо за броени секунди феланците биват натъпквани с огромен обем информация, в следващите секунди получават следващата порция информация, понякога изключваща предходната, отричаща вчерашната, подготвяща утрешната, но всякога непоносима в своята рекламна шумотевица и блясък, и така цели три часа непоносимост, от която се събуждат като пияни, като възкръснали, като прекарали месеци наред в свръхнапрегната смърт. Дори в останалата част от денонощието не излизат от състоянието си на визионизъм, не ги напускат виденията, халюцинациите, в погледите им се реят парцали от невъобразими илюзии, хората се влачат по улиците със сгърчени лица и души, обезкуражени във всяка човешка мисъл. Ако по-рано са имали волята да се съпротивляват, макар и тайно, и да не търчат презглава към магазините, сега вече не могат да не се подчиняват, но подчинението им прилича на желание, на апетит, на стремеж, на порив, на страст, на лично убеждение, на неоспорвана от никого свобода… Излизат от преднощта с манията да се снабдят с риза, със златна брошка, с препечен хляб, с някакъв пастет, какъвто никога не са опитвали, ала предварително се омайват от вкуса му на амброзия, искат го, умират за него и ръмжат като тигри, докато не си го купят, а той се оказва боклук и тогава оборват глави като отровени тигри…“

„… На консула Грит Нори се приписват думите: понеже една цивилизация не бива да е намръщена, редно е да се вземат мерки. Той се заинтересува от опиатите, запозна се с цялата гама, отрече я и поиска от химиците магистри да си изпотрошат ръцете, да изпотрошат формулите, ако щат, но да синтезират нов наркотик с най-съвършените звездни видения. Така се роди Б-опиатът и беше създаден Б-вятърът, който задуха без предупреждение, без разписание, изведнъж се появяваше и глътка прашен въздух беше достатъчна да се натръшкат на земята хиляди и хиляди хора в нещо като епилептичен припадък.

Как се прави изкуственият вятър демонстрираха на консула, посочиха му на картата три точки, разположени в права линия, приличаха на три мухи, залепени на конец, и му обясниха, че когато в първата точка рязко се повиши атмосферното налягане, а в третата точка рязко се снижи, полученият за минути циклон увлича прахообразния опиат Б, поставен във втората точка, и го изсипва върху града, квартала или определена улица. Първият експеримент се проведе в центъра на Ектополис в 12 часа на обед…“

„… пълно безветрие, такова безветрие съществува в полукълбата на пясъчен часовник, от който преди век е изваден пясъкът, и въпреки това се усетиха няколко изкривени тласъка на въздуха, сякаш предизвестяваха пристигането на обезобразен вятър.

Б-вятърът дойде от юг, плаваше бавно като бледорозов облак, иззет от нечий изгрев, като животински мехур, чиито кръвоносни съдове още розовееха, като камбана на огромна медуза, чиято пихтиеста маса е изчегъртана и заменена с розови газове. Нямаше вид на всепомитащ циклон, напротив — газообразното същество предварително носеше неопределена, ала очаквана празничност, повися няколко минути над земята и после легна с тихо изохкване по цялата дължина и ширина на площада, макар че никой човек не беше докрай сигурен Б-вятърът ли изохка, или той самият и останалите край него. И всички потънаха в ефимерен сън, от който излязоха тъй леки, сякаш прехвръкваха по клоните на високо дърво…“

Шетински изключи възпроизвеждащия апарат едва когато дежурният инспектор въведе Ерудо Вилония и го настани в креслото.

— Съжалявам, че ви обезпокоихме.

Вилония знаеше за какво го вика Шетински:

— Не мислете, старши инспекторе, че предварителното ми свидетелствуване е израз на неконтролиран страх, приемете го като дефинираната далновидност на старец, наближил, ако не и стигнал до оная черта, иззад която гласът му няма да се чуе. — Усмихна се широко, неочаквана усмивка, разглаждаща старческите бръчки, а не сгъстяваща ги.

— Взели сме всички мерки за вашата безопасност — увери го Шетински и този път не разчиташе на предохранителните мерки, които за съжаление не спасиха Орасио Айрес; застраховката на Ерудо Вилония бе сигурна и добронамерена като раждането му преди деветдесет години. Заговори за каквото го бе повикал: — Господин Вилония, имаме новини от вашата планета. Извършен е военен преврат и правителството сега се оглавява от лейтенант Соши.

— Ето кога една ужасна действителност започва да се превръща в прекрасен кошмар! Старши инспекторе, всички конгрегации, сбрани накуп, не могат да се мерят с малкия пръст на военната диктатура. Узаконен, влудяващо насочен гангстеризъм, край на театрално-психо-патологичните етюди и маниакалното позиране на гритнористите. Лейтенант Соши ще натика сега конгрегациите в патрондаша си и те ще му служат или ще бъдат ликвидирани. Уверен съм, че лейтенантът ще действува във всевъзможните посоки безкомпромисно и опростено, както, да речем, се прекарва права между две точки.

Много скоро Шетински се убеди, че наближават напрегнати дни, разбира се, заплахата тегнеше най-вече над доктор Джатила и Вилония — единия можеха да отвлекат, другия — да ликвидират според тяхната терминология и този път нямаше да губят време за театралничене, щеше да ги интересува само крайният резултат. През тия дни Шетински се усети изключително уморен — нищо не уморява повече от истинския професионализъм (защото професионалистът вижда зад всяко досегашно знание три нови незнания и това май се отнася за всяко поприще). Трябваше да поддържа ежечасна връзка с другите специални отдели и с Европейския център в Женева и да не спуска очи от своя отдел. И целият състав боледуваше от изтощителна умора и раздразнение. Не знам в кое време се намирам, в днешното или във вчерашното — мрачно се шегуваха, дължеше се на дублираните системи за охрана. На входа на отдела, на входа на научния център, на входа на клиниката бяха поставени конгрегати от фелански тип, за да се контролира евентуалната поява на анаболисти.

Така до онзи вторник, до десет часа сутринта, когато дежурният по свръзка докладва на Шетински, че в пет от специалните отдели са направени опити за покушение на инспектори; в 11 часа запристигаха съобщения за отвличане на деца, на обед отвличанията достигнаха рекордна цифра — двадесет и четири момчета. Охраняващите отреди въпреки контрола с конгрегати не бяха успели да попречат.

Мълчал през всичките тези часове на ледения поток от съобщения, доктор Джатила произнесе бавно и отчетливо:

— Параметрите на чудовището стават все по-непредвидими. Явно са включили в действие нови конгрегати, които ги изтикват не с минута назад, а с повече.

— И сега какво? — вбеси се Шетински. — За да се спасим, ще трябва да се влачим след тях все по в миналото и… Докъде ще стигнем така?

— Теоретически с енергията на половин галактика биха могли да построят конгрегат, който да ги измести в паралелно време достатъчно отдалечено от настоящето. Но това си е тяхна лудост, ако щат да се върнат сто космически цикъла назад и да осъмнат сред едноклетъчните, няма да ги съпровождаме, нито ще строим конгрегати да се спасяваме в паралелно бъдеще време. Ще се държим за своето си време и ще видим…