Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (42)

4.

На брега се задържахме за малко и пак назад към водопада по стръмен хлъзгав корниз, прикриван като със завеса от падащите отвесно струи, докато стигнахме удобна кухина в скалата, обитаема площ поне за десетима. Бях открил това скривалище предишните дни, подготвяйки операцията; тогава не мислех, че ще го използуваме, но сега се налагаше да прекараме тук известно време, защото, колкото и да вярваха във водопадната ни смърт, неминуемо околността и бреговете щяха да бъдат претърсени метър по метър.

От спуканата вежда на Адито течеше кръв по лицето и шията му, опитваше се да се усмихне, а сочеше корема си, гадело му се, залепихме ранената вежда, свалихме мокрите му дрехи, не е зле да поспиш, Адито.

— Никога няма да заспя вече! — изрече го убедено. Струпалите се премеждия бяха тъй неприемливи за него, очите му гледаха с разширени зеници и въпреки това тутакси заспа.

Сякаш вечност бе минала от кратката ни среща на централната станция в метрото, когато Рей не успя да ми разкаже за Тереза и Ирене, толкова исках да разбера какво е станало с тях и толкова ме плашеше отговорът, че подхванах в друга посока, заразпитвах го за цитаделата, но Рей мълчеше и тогава му разправих за патилата си с еона в подземното езеро, многословието ми не секваше (отдалечавах минутата, в която щях да науча страшното за Тереза и Ирене).

А на Рей мълчанието растеше.

С подробности описах какво представлява морският вариант на еона, тази немитична хидра, на която и да й откъснеш главата, отново й поникват две глави, как ми хрумна идеята — нали нямах друг избор — да се върна в пещерата, свързана със залива, и там: здрасти, еоне, дойдох. Не можех да му предложа равностоен двубой, и да го убиеш, и да го разкъсаш на клетки, еонът се прегрупира в нова убийствена композиция, той е ен-вариантен, той е ен-факториел убиец. Равностоен двубой не можех да му предложа, обаче можех да му предложа друго, разчитах, че няма по-страшно от тяхното оръжие, обърнато срещу тях. Този път го накарах да ме преследва по повърхността на езерото, така ми изнасяше, сипех скитаща плазма и еонът, програмиран да напада всичко, нападаше плазмените кълба, вярвайки, че вътре има части от мен, че аз се рекомбинирам като него. Неспиращите експлозии не му причиняваха особени неприятности освен една — трябваше да се рекомбинира и после в новата си вариация и с неизменната си упоритост пак да напада.

— Това ми осигури време да се измъкна в залива, разбираш…

— Разбирам — най-сетне се обади Рей, — но ти нали чакаш да ти разкажа за Тереза и Ирене, защо не питаш?

— Поради все същата вечна човешка заблуда, че получените със закъснение лоши вести имат по-ниска температура.

— Транссубстанциацията…

— Не дъвчи! Знам, транссубстанциацията означава изземане на същността на човека. Тереза и Ирене не те познаха, така ли?

— Да беше само това… — Думите му идеха безлични, лишени от каквато и да било интонационна индивидуалност. — Тереза и Ирене твърдят, че са феланки, родени в Зеполис. Всичко е прекалено, те не се тревожат, не забелязват живота, който водят тук. Опитах се предпазливо, надявах се, че поне името му и спомените, свързани с него, ще изяснят нещата. И? Името Януш нищо не им говореше. Пробвах друго — Земя. Чували бяха за нея, ничия планета, някъде много далече, казаха го като извадка от зимен сън и пак впериха погледи в стената, ей така повиваха глави, сякаш се оглеждаха в огледала, видими само от тях. И най-страшното, което ме довърши, приличаше на огромен скок на съзнанието, само че с обратен знак — не бе съхранена и капчица майчина енергия у Тереза, а помниш каква тигрица майка беше.

— В ръцете на доктор Джатила ли ги предаде?

— Да. Наложи се да ги запознавам и с Шетински, кръстника на Ирене, представи си! — Рей се изсмя гръмко, някак без смях. Дори в сумрака на пещерата долових метаморфозите на неговата ярост: потъмняха ирисите му, кожата, косата. Сам се прехвърли на друга тема. — Шетински и доктор Джатила са доста смутени — свидетелите, заради които бяхме изпратени тук, не могат да дадат никакви показания пред Съвета за сигурност. Задачата ни е била обречена, преди още да я измислим. Погледни, земните Специални отдели досега са успели да върнат на Земята над двеста момчета и момичета и никое от тях не е годно за свидетел. Изпаднахме в абсурдното положение да се превърнем в похитители на собствените си деца, а те да се смятат за феланци.

— Доктор Джатила каза ли нещо за…

— Нищо. Остава ни да се надяваме, че ученият свят ще реши проблема, но като си помисля, че върху веднъж изтритото детско съзнание трябва отново да минава изтривалка, за да се заличи феланското… Сега за новото нареждане на Шетински. Връщаме се на вариант алфа. Транссубстанциацията, изглежда, иска продължително време, според сведенията на пълна подмяна на същността са подложени не повече от шестстотин деца, всъщност само те са разпродадени, останалите са все още в тайните лагери на конгрегациите. Колкото и да е трудно, налага се да проникнем в тези лагери, защото истинските свидетели, незабравилите Земята, са там.

— Зная. Шетински изпраща двама ни в Мраморния каньон…

Адито изстена в съня си, когато се събуди, каза, че сънувал водопади, обаче вече не беше потиснат, и верен на сутрешните си занимания, обследва на длъж и шир пещерата, чувствителните му пръсти ту се допираха до тръпнещата скала, ту се отдалечаваха, накрая предрече около две години живот на нашето скривалище, после щяло да рухне.

— Дотогава, надявам се, ще се наспя — заяви Рей и се огледа за по-сухо местенце, макар с тоя непромокаем костюм да му беше все едно къде ще легне.

Адито се разсмя; жизненият му тонус нарастваше с часове, докато следобед стигна до разговор на висок глас с мен, аз му бях подръка, Рей спеше.

Спореше особено, сякаш навремени оставаше сам и се изтръскваше от тайното си нещастие, обясняваше ми известни неща, внезапно тупваше тема, по която нямаше защо да спорим, но той приемаше кимането ми за прикрито несъгласие на човек с друг морал и с друга съвест, понеже ни броеше — и мен, и Рей — за пришълци. Смяташе, че малко знаем и премного са ни заблудили.

— Не спори, Александър, никакъв естествен цикъл не е нашата преднощ. Това е картеч от реклами, изстреляни в съзнанието на всички феланци, това са стотици темповизионни програми, забивани насила в съзнанието ни, и искаме не искаме, ги гледаме, подчиняваме им се, те връхлитат с такъв интензитет, че изпадаме в безчувствие като при хипнотичен транс. Усещаме се като в гъст бульон от възприятия — звуци, цветове, настроения, желания, аромати, непонятни страхове ни обземат и смях, картини, наслагващи се една върху друга, наподобяват безброй сънища, събрани наедно, сгъстени до твърдост, смачкани, без да загубят формата си, умонепостижима едновременност на действието, в която не се губи сценарийната последователност и логика, сюжетът, въздействието, виждаме, че се играе на сцена, а знаем също така, че е реалност, където нашето участие е задължително, без нас не могат на стотици места, привикват ни и вече сме на стотици места в един и същи момент… Човек излиза от преднощта почти ненормален вследствие на градушката от внушения, става дума за свръхвъзбуда на различни центрове и зони в мозъка, и ни обхваща необикновена и луда стръв да придобиваме вещи, които иначе не бихме и погледнали. Любопитното е, че без да се наговаряме, нямахме още никаква съпротивителна организация, ей така, спонтанно се опълчихме срещу рекламния терор, лишавахме се дори от нужни неща, умишлено не ги купувахме, щом бяха рекламирани, и това бе обявено за гражданско неподчинение, довтасваха двама-трима в някоя къща, мъчителна сцена, издържана в любезно-циничен тон, приятелю, ела с нас, и некупуващият, сиреч провинилият се, биваше изпращан на Южния континент. Тъй че хората по неволя започнаха да се подчиняват на диктовките на преднощта…

— Имам понятие, прекарах минута в преднощта и останах с впечатление за някакъв съноподобен дисоциативен транс или просто за лудница…

Адито — приличаше на горяла вече борина, защото беше мургав, с черна коса, нисък и много слаб — пак пламна.

— Грешиш, Александър, същинска лудница от планетата направиха конгрегациите. Те вилнееха, ден след ден се разрастваха, тръгна легенда за някой си Грит Нори, оглавяващ най-могъщата конгрегация, осигурила присъствието си в полицията, правосъдието, административните учреждения, сред съветниците и правителствените служители и — невероятно — плъзна мълва, че консулът и Грит Нори са се срещнали, не може да бъде, лъжат, казвахме си, ала беше истина, нищо от последвалото не опровергаваше това тихомълко сливане на правителството и гангстеризма, докато дочакахме деня, когато разбрахме, че консулът и Грит Нори са едно и също лице. От този момент нататък гангстеризмът бе издигнат в правителствена политика, Грит Нори изгони дипломатическите мисии на другите планети под благовидния предлог, че на Фелания са се появили опасни природни явления, преднощ и Б-вятър, и са избухнали нелечими епидемии, плъпнали от джунглата към столицата. Отидоха си дипломатическите мисии, пък и не бяха толкова много, останахме сами с нещастието си и ако всички останали бедствия граничеха или извираха направо от лъжата, то стерилитетът на цялата цивилизация бе неоспорим факт. Пагубното въздействие на стромафазовите ракети продължаваше. Никой не знае колко феланци носят на ръцете си татуировката 100-S. Може би след няколко поколения на планетата ще останат само двама-трима феланци, ще се погледнат с почуда и с тъга, и какъв ли друг избор ще имат, освен да се самоубият? И да не мислиш, че тази перспектива стряска Грит Нори и тия около него? Ами! Цялото им внимание е насочено към Синопсиса, Великата харта за подготовката на космическата война. Срещу кого? Срещу Нелур. Защо? И те не знаят. Памфлетистите го наричат бездънна глупост. Александър, да си призная, намразих израза „бездънна глупост“. Самата идея за война е глупост, но с дъно, плитко дъно, просто не бива да им позволим да ни завлекат под дъното. Знам, ти си пришълец, не те питам откъде идваш и защо, макар да се досещам. Обаче ми кажи, в историята на твоята планета имало ли е подобни ненормални периоди?

Адито ми даде думата и демонстративно преброи на пръсти секундите, през които мълчах. После кимна, че му бил ясен отговорът, и продължи:

— В началото нашите се опитаха да призоват някого на помощ, в резултат се сдобихме с информационно затъмнение, Грит Нори прояви разточителна щедрост, над цялата планета бе разтворен непроницаем чадър, през който не се процъцря капка сигнал ни навътре, ни навън, и така единственият прозорец, през който можехме да махнем с ръка и да викнем за помощ, бе захлопнат, закован плътно. По същото време се появиха памфлетистите от Първата школа, след тях — от Втората, и много се лъжат онези, които смятат, че техните сатири са мятане на дребни камъчета по Грит Нори и по конгрегациите. Един само Лансуар колко струваше…

Адито направи дълга пауза, после зашепна (доверието винаги избира тихия глас), продължи за Лансуар, неговите памфлети преди четиридесет години дали тласък за организиране на съпротивителните корпуси, хиляди доброволци навсякъде и срещу тях плъзнали ликвидаторите, тогава корпусите се оттеглили в джунглата, дори се укрили в Южния континент и по островите, но и там ги намерили, изтребили ги и докладвали на Грит Нори: готово, ваше превъзходителство, край, няма ги, ако нещо е останало от мръсниците, то е в коремите на игуанодонтите и в гушите на динорнисите, отлично, много добре, кимнал Грит Нори, пък след седмица този и този лагер били нападнати, всички лагерници били освободени и се наложило да му докладват с колко са се увеличили доброволците, и да му се извинят: грешка, ваше превъзходителство, и негово превъзходителство обявил, че корпусите, изглежда, владеят популацията на насекомите, да се включат в борбата анаболистите, и ги включили, заподозрените острови заредили с кохезионни мини по системата на шахматната дъска и ги потопили на дъното на океана, коридори с неспиращи потоци Б-вятър разграфили джунглата, десетилетия по-късно били създадени еоните — сухоземните и морските, този път ги натикахме в леговищата на игуанодонтите, ваше превъзходителство, ще предпочетат хищниците да ги разпределят на сутрешни и обедни порции, вместо да се срещнат с нашето свръхоръжие, само че не се получило и доброволческите корпуси ги имало все повече и навсякъде, той, Адито Лансуар, три години бил в такъв корпус в джунглата на Адинския регион, случайно го заловили в столицата, заради нередовен идентификационен жетон го тикнали в цитаделата. Но сега се връщал отново там и знаел какво да прави.

— Единственият начин да ги изчистим до крак е стрелбата. Щом сме позволили да излеят тази стоманено-титанова голгота и да я стоварят върху плещите ни, значи за нас е и страданието да я измъкнем до върха, и радостта да я запокитим оттам върху главите на гритнористите…

Беше убеден, че сами трябва да се справят, непредвидената помощ така или иначе била милост на случайността, а и откъде щяла да дойде — от някоя планета, от Галактиката, от неизвестна далечна точка в Космоса?

— Ако около твоята планета се стяга примката, ще чакаш ли помощ отвън, или сам ще запретнеш ръкави? Космосът да ти е на помощ, Александър, ако се надяваш само на чуждата помощ, примката ще се дозатегне и край.

— Както виждаш, не чакахме, а дойдохме със запретнати ръкави — обади се Рей, вече разсънен, бодър и напълно готов да спори. — Не аз, вашият памфлетист Ерудо Вилония казва: където и да е минала войната и в най-отдалеченото кътче на Галактиката, тя задължително посяга на бъдещето на всички цивилизации, сиреч на децата и на младото поколение на Галактиката. Прав ли е? Прав е. Напразно си трошите езиците. Слушам ви и за кой ли път си обяснявам защо двама изповядващи съвсем същата религия поради простата причина, че стоят от двете страни на идола, намират страхотни различия в молитвите си. Закривам дебатите, изберете си по-меки локви и лягайте да спите, тази нощ ни чака дълъг път.