Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (40)

2.

Мехури, пукащи се със звука на хъркане — мръсната вода на залива се плискаше досами краката ми, измъкнах се, измъкнах се, повтарях, макар погнусата и омерзението да не ме напускаха, а редно беше да забравя гадните събития в подземното езеро, поне сега-засега; щях да се върна към тях значително по-късно, разказвайки на Рей за подозренията си относно програмираното сякаш за безсмъртие чудовище.

Зарекох се, че няма повече да мисля за това, край, имах толкова работа, и през следващите дни свърших едно подир друго плануваното: снабдих се с кола, триста и петдесет километра по източната автострада, десетина — пеш през джунглата и по нискостелещи се зелени храсти, по-скоро като написани или нарисувани, отколкото като растящи, до канарата, където се намираше тайникът ни, запасих се с пълен комплект бойно снаряжение (което щеше да потрябва на Рей, нали го бяха съблекли до голо), тази операция съвпадна с безлунна нощ и преживях две пренеприятни срещи с феланските игуанодонти, решили непременно да ме сдъвчат.

Ала какво представляваше безмозъчната упоритост на игуанодонтите спрямо безмозъчната (че каква друга!) упоритост на Рей. Тонограмите, които си разменяхме, все повече заприличваха на реторична игра, ядосвах се, че ми пречи, че ме бави, но диването си знаеше своето: да не съм се опитвал да го спасявам, подготвена била клопка за мен, той сам щял да се справи и тям подобни глупости.

Изпращах и получавах тонограми:

„Друг път ще се справиш сам! Кажи координатите…“

„Не ги знам, докараха ме със запушен нос, иначе щях да подуша…“

„Като дойда, няма да знаеш и името си…“

Единият от отговорите направо ехидничеше:

„Жалко, че не можеш да дойдеш, така те чакам…“

И с допълнение:

„Мисленето предшествува действието единствено за умния, не си го казал ти, нали…“

Грешеше, отдавна се бях свързал с Шетински, бях получил координатите на Рей и „да“ за операцията, сега умирах от любопитство каква парадоксална смес от приятелски чувства и рационални решения (задължителни в момента!) ще забърка Рей.

„Ще се обърна с лична молба към Грит Нори…“

„Разбрах къде съм, на един остров край Южния континент…“

„Предполагах, затова от два дни плувам с най-бърз кроул към острова…“

„Диване! От Шетински знаеш координатите, започвам да предавам плана на цитаделата…“

Три, четири, пет дни получавах тонограми, кратки фрагменти от огромната постройка, сглобявах я къс по къс, строях в съзнанието си цитаделата и малко по малко заимах представа за това архитектурно небитие, подчинено на разумния абсурд никой да не влезе в него, а влезе ли, да не излезе; главоломните предохранителни мерки, кръгово осигуряващи се и дублирани, усложнената до фанатизъм електроника стигаше едва ли не до стилизация: не знаеш как да минеш по съответния коридор — отписан си, умираш!

Достатъчно, Рей, безполезно е да научавам всичко убиващо, което ме чака, щом не познаваш пътя, вземаш си екскурзовод, тъй реших.

Във вторник вечерта оставих колата в джунглата край осма автострада и пешком се насочих към цитаделата с онова напрежение, което всеки път ме обхваща, когато се заричам или ми е забранено да допускам грешки.

Цитаделата имаше четири входа, разбира се, те не ме интересуваха, затворническият двор, заобиколен с двойна ограда — също, само трийсететажният гръб на цитаделата с отдавна зазидани прозорци и окастрени тераси, травматизиращ с височината и гладкостта си, заслужи внимателното ми оглеждане, докато изпращах тонограма на Рей:

„Чакай ме, идвам…“

Бръмбар по стъкло — в сравнението аз замествах бръмбара и катеренето по гърба на цитаделата ми се видя безкрайно; на всяка четириъгълна кръпка от зазидан прозорец биоиндикаторът ме подканяше да си представя зад стената затворника от двайсетия етаж, от двайсет и първия… все по-бавно се изкачвах. Сякаш и вътрешното ми напрежение увеличаваше мощността на гравитационните „вендузи“, в последните метри едва отлепвах крайниците си от умора, при това беснеех срещу несправедливия разход на енергия (Рей се намираше в подземен етаж, а аз се канех да проникна откъм покрива!).

Бързо открих блиндирания люк номер пет, имах информация къде да го търся, и нали много е онова, което се знае за стоманата, за ключалките, но е много и другото, което се знае срещу тях, плоската гадина се предаде безшумно. Уверен бях, че това е последната лека фаза в пътуването ми надолу.

Тридесетият етаж наистина се оказа необитаем, на долния трябваше да снове напред-назад дежурният и той сновеше, с биоиндикатора го проследих да се отдалечи до другия край на коридора и се спуснах до средата на стълбите. Стъпките тръгнаха обратно. Когато стигна до мен и ме видя, лицето му стана като на някой, попаднал тук от чужд разказ, май и сам не би се познал, но дежурният режим на съзнанието му не излезе от равновесие, посегна към колана си, гледай го ти, избих пистолета с лек гравитационен импулс, стоварих му и още един в рамото, понеже се опита да вдигне оръжието си от пода.

И тъкмо разстоянието, от което получи ударите, го разтресе повече от самите удари, той загуби всякакво желание за съпротива, послушно извади плазмения пълнител на пистолета, обезвреди и апарата за свръзка, но като разбра, че го вземам за гид и трябва да ме заведе до третия подземен етаж, възкликна:

— Невъзможно! Десензорната плака на всеки дежурен изключва фоторелетата и сензорите само на съответния етаж…

Лъжеше, но нямах време да споря с него.

— Нищо — казах, — ти ще вървиш пред мен и ако десензорната плака се запъне някъде, ще бъде за твоя сметка. Никакви асансьори, ще слизаме по стълбите, ще ме водиш по най-краткия път и се надявам, че няма да правиш излишни движения, както и да подаваш неразгадаеми знаци на дежурните, които евентуално ще срещнем.

Слязохме безпрепятствено няколко етажа надолу, на моя гид явно му беше нужно време да проумее какво става, последствията го ужасиха и той започна тихомълком да ме увещава да се откажа, правейки една академична възхвала на цитаделата, от нея излизането било невъзможно; от време на време се позабавяхме, тогава дежурният скланяше внимателно глава над десензорната плака, сякаш решаваше сложен ребус, докато изключеше „коктейла“ — така наричаха групираните на всяка стълбищна площадка по седем или по девет взривяващи, застрелващи, парализиращи, облъчващи и така нататък устройства.

Още веднъж дежурният се опита да говори, да ме призове към благоразумие, съветваше ме да се предам, така или иначе работата ми била спукана…

— Ама защо и аз да си отида за тоя дето духа? — попита.

— Защо пък да не си отидеш? — попитах на свой ред.

— Имайте предвид… — Неочаквано млъкна, усетих свръхнапрежението и готовността му да скочи върху мен, понеже отдолу по стълбите се изкачваха двама дежурни.

Обаче подходящите реплики спират атаките и на гърмящите змии, измислих ги набързо:

— Много интересно разправяш как загинал твоят приятел, изведнъж, казваш. Не успял да помръдне и с ръка горкият.

Вървеше крачка напред, след репликата ми мускулите на врата му се отпуснаха, червенината на напрежението се отдръпна, идеята да ме нападне се скри в единствения грам разсъдък, който все пак го имаше в главата му.

Разминахме се и до десетия етаж никого не срещнахме, обяснимо беше, дежурните използуваха асансьорите, едва на десетия етаж, където водачът ми проточи блокирането на „коктейла“, дежурният на коридора успя да се приближи, успя и да се усъмни дотолкова, че изкрещя:

— Стой!

Тъкмо завивахме по стълбите, спътникът ми тутакси се закова на място и бавно се извърна към мен — по-лошо не може да ти се случи, разчетох в полуусмивката му.

— Горе ръцете! И двамата! — дойдоха командите иззад гърба ми и точно ме ориентираха за посоката, а какво направиха гравитарите там се отрази съвсем ясно в очите на водача ми. Очи на черна статуя, които не се откъсваха от собствения си ужас.

— Ти си анаболист, нали? Но от новата серия, дето външно не се отличават от обикновените хора?

Ала и ужасът, и изпотяването му лъжеха — опита се на два пъти да ме поведе към изходите на цитаделата, където бе разположена многобройна въоръжена охрана, недей така, приятел, пътят ни не е натам, и накрая си позволи всичко, което му коства всичко.

На първия подземен етаж лекият полъх покрай слепоочията ме предизвести за спонтанен прескок в паравреме, кръглият екран се избистри в съзнанието ми, това сега беше равно на живот, и видях как дежурният ме блъсва с цялата си тежест, как падам в страничния коридор и втори път падам, нарешетен от плазмените изстрели, струящи нагъсто от стените…

Оставаха двайсетина метра до последния страничен коридор в живота ми, поисках десензорната плака (тя щеше да ми послужи), крачех бавно и следях дежурния: по правилата на запланувания от него печеливш ход той се напрегна, мислено вече ме беше блъснал десетки пъти, но му трябваше още веднъж, реално, и когато се изравнихме с коридора, плавно полуизвърна рамо, уж да измърмори:

— В плаката има една подробност… — И връхлетя, блъсна с цялата коравина на рамото си празното място, от което бях отскочил, инерцията изхвърли тялото му в страничния коридор и блясъкът на плазмата бе същият, какъвто го видях минута назад.