Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (35)

2.

Дълго забраняваните, а сетне изведнъж разрешени срещи претопяват неочакваността в удвоена радост.

Гласът на Рей пееше като от ехтящ кристален глобус, тия големи струпвания на интонации изразяваха неговата несдържана радост, че ще се срещнем, да, щели сме да се видим очи в очи, Шетински разрешил, смая ме способността му да предаде толкова дълга тонограма — успя дори да уточни с подробности мястото и часа на срещата…

Щях да пътувам с метрото по линията „Егло“ и можех да се кача от станция „Пристанище“ или от следващата, анализът на предпазните мерки (да не повлека някого по петите си) не ми отне много време и побързах да се смеся с тълпите на станция „Пристанище“. Тук въздухът не биваше да се нарича спарен, той просто течеше на вадички от високия потон и капеше по главите, раменете, болезнено тежко се дишаше, ризите, шапките, лицата, ръцете на чакащите бяха мокри, всички приличаха на изплували от залива на пристанището, приличаха на потънали във влажен размисъл.

Мотах се дълго по станцията, идваха претъпкани влакове, нямаха норма за плътност, пътниците вътре сякаш бяха умрели прави, притиснати един до друг, а към вратите по тесен проход се понасяха качващите се — същинско подобие на конвейерна лента, която подава разнокалибрени бутилки в някакъв бездънен склад, — стотици успяваха да влязат, да се долепят до съседа пред себе си и може би слепената човешка маса представляваше един-единствен пътник, накълцан на вагони.

Мотах се по перона, докато се уверих, че за никой страничен наблюдател, любопитен или съгледвач, не бях повече от нагизнало в пот и мокър въздух човешко парцалче, както всички наоколо, блъскано, качено и пресовано в десети вагон, последният вагон повече ме устройваше, и след двайсетина минути слязох на станция „Централна“.

По същество централната станция на линия „Егло“ беше град под града, умалена сянка на столицата отгоре, пренесена все пак в неразумно раздут мащаб, щом освен алеите с храсти, градинските пейки, ресторантите, магазините, двупосочното движение на леки транспортни средства се срещаха и амбулантни търговци, продаващи малки балончета с кислород, защото в газовата атмосфера, запълваща незапълнените малки пространства на станцията, кислородните молекули сигурно лесно можеха да се преброят.

Рей ме чакаше с нетърпение, същият си беше, сияеше, побутна ме да седнем на пейката в една алея, държеше се свойски в този чужд свят, само дето разказваше в скороговорка заради огромната информация, която трябваше да ми предаде, и научих, че Тереза и Ирене са на път за Земята, знаеше колко е важно за мен и първо това ми съобщи, но някак подозрително кратко, и подхвана да се вайка за патилата си с памфлетиста, как Вилония, упорит като бизон в началото, накрая му повярвал и с удоволствие се съгласил да отлети за Земята. И тутакси мина на Шетински и доктор Джатила, ами да, видели се на живо, те кацнали с космоскаф, цели два часа били заедно, сега съм щял да чуя много важни новини…

— Чакай — прекъснах го, — имам чувството, че не всичко е наред с Тереза и Ирене, познаваме се, Рей, почнеш ли да говориш сякаш четеш бележките по белите полета на страниците, а не текста…

— Транссубстанциация… подсказва ли ти нещо този термин?

— Разправяй!

Лекото трепване на лицето му не беше вътрешно смущение, а по-скоро болезнена молба.

— После, Александър… — Направи усилие над себе си и пак смени темата: — Какво стана с теб в оная квартира?

— Излезе прав, Военното разследване е било по петите ми, през нощта Атулио и Кари се опитаха да ме заловят…

— Братята?! Едва ли. Инициативата да стрелят по теб с парализиращи заряди си е била тяхна, просто са искали да ти пипнат паричките. Сигурен съм, че Военното разследване е поставило друга задача на Атулио и Кари, обаче…

— Обаче ме изтърваха.

— Да се надяваме… Шетински ми каза, че групите в Зепинския регион и в региона Тали са били разкрити още при кацането, нашите ги прибрали и ги върнали на Земята.

— Момент — прекъснах го пак. В другия край на перона с ескалатора слизаха няколко анаболисти, сигурно бяха анаболисти, стърчаха половин метър над навалицата. Съсредоточих се за прескок в паралелно време, ала нищо обезпокоително не видях.

— Остави — облегна се небрежно на пейката Рей. — Веселите деца ги пази съдбата. Пък и това, че след минута никой няма да стреля по нас, хич не ни застрахова за след пет минути. О! И Шетински, и доктор Джатила са много недоволни, че когато сме се набутвали в критична ситуация, не сме им подавали информация къде сме и що сме. Контрирах ги, че не ми подхожда да виря глава към Космоса през час, през два и да вия като космически вълк: олеле, намирам се еди-къде си, олеле, ще ме сгащят! И спечелих, извиниха ми се и прехвърлиха тая задача на теб. Трябва редовно да съобщаваш координатите си. Не ми благодари, в джоба си ще намериш пакетче със… — усмихна се на изненадата ми, че не забелязах кога пакетчето е дошло у мен. — Прибор за откриване на делта-електрони. Нашите момчета от групата в Адинския регион едва не ги спипали, защото били белязани с делта-електрони, случайно се измъкнали от капана. Феланците най-често обработват с йонизирани частици пода, тротоара, настилката, където се предполага минаването на подлежащия на следене субект, и делта-електроните, останали по обувките му, го превръщат в нещо като фосфоресцираща нощем котка… — Последните думи Рей изговори с напрежение, наведе се и ръката му (на която беше приборът) се хлъзна покрай обувките ми. — Не искам да те тревожа, Александър, обаче и ти ходиш като белязана котка.

Проклятие, това е могло да стане единствено в квартирата на Атулио и Кари Понсиано в Южното предградие, всъщност оттогава ходя и по улицата като човек, оригинално опакован в делта-електрони, и по екраните на мониторите във Военното разследване се движа като бяла точка, пулсираща синхронно с наивността си, там ме следят и си казват: не, няма да ловим още белязаната котка, тя ще ни заведе при партньора си, и точно така се получи, но защо не ни нападаха сега, когато бяхме двамата, чакаха трети или какво?

Без съмнение на изходите на централната станция ни дебнеха, пътищата за отстъпление бяха във влаковете, и то ако действувахме мълниеносно, до скоро виждане, кимна Рей и вече го нямаше, глътнат от тълпите, отнесен от тъкмо потеглящия — в посока, обратна на моята — влак. Яростта отново ми загорча на езика и същевременно ме разсмя донякъде хрумването да сляза бос на следващата станция, а обувките ми (оставени под седалката) да продължават да пращат сигнали: той пътува, той все пътува, той е вечният пътник…

Тъй като линията „Егло“ беше кръгова.

От влака ме деляха петдесетина метра — тогава иззад една колона се подаде анаболист, изхвърли ръка, толкова познат жест, наш жест, когато включваме гравитарите…

Отскочих, прикрих се зад близката колона, отскочих и от нея, защото тя изпращя като пищялна кост и на парчета се посипа облицовката й от черен гранит. Двутонният удар можеше да свърши тая работа, можеше да изкриви и стоманените арматурни пръти на колоната, както и стори с тях. Потвърждаваше се убеждението ми, че най-опасното оръжие е нашето оръжие, обърнато срещу самите нас.

Навалицата от пътници се пръсна, отдръпна се някак без викове, без паника — дори тук, на централната станция, не беше изключение някой да урежда сметки с някого — и очисти доста широк ринг за двама ни.

Въоръжен с гравитари, вероятно задигнати от убит или пленен мой колега, анаболистът не ги използуваше с професионална вещина, калпав боксьор, забелязвах движението, предхождащо удара, и се предпазвах, излъчвайки гравитационни вълни на широк фронт, така обезсилвах двутонния му юмрук. Сигурно приличахме на неизвестна досега категория боксьори, стоящи на по двайсет метра един от друг, които, без да им пречи разстоянието, си нанасяха крошета сякаш с мигновено (затова незабележимо за окото) удължаване на ръцете.

Разгорещи се противникът ми, серия неконтролирани удари и павилионът зад мен се пръсна, полетяха сандвичи, сладкиши, бутилки…

Идиотски боксов мач.

Анаболистът беше в изгодната позиция, зад колоната, докато аз се придвижвах към перона, към влаковете, идващи и заминаващи без мен, а трябваше аз да замина, аз да напусна злощастния ринг, та ако ще всички боксови съдии в Галактиката да присъдеха победа по точки на анаболиста.

Само че не му присъдиха победа по точки.

Присъдата бе друга — отнякъде стреляха доста точно, просто го заковаха на колоната, тази точна стрелба би могла да бъде насочена към мен, но не беше. Защо? Вече във влака (скочих секунда преди тръгването) се попитах — защо? Най-вероятно заповедта е гласяла: пленяване, а анаболистът, подведен кой знае от коя своя личност, втора, трета, пета, го е прихванало да ме пребие. И преби себе си.

Влакът се хлъзгаше безшумно, вагонът, пак последният, не беше претъпкан, сред тия лица имаше ли преследвачи, или нямаше, пътниците наоколо сякаш преднамерено се умълчаха, за да усетя, че ония са тук и ме гледат с малките си игуанодонтски очи — не се и съмнявах в гущерския им произход.

Стига, изкомандвах си, стига!

Неуравновесен човек е гоненият и почти хванатият, склонен е веднага да отиде на другия полюс — във вагона пътуваха всякакви, но не и ликвидатори, преследвачи и агенти на Военното разследване, някой от дъното на вагона измърмори, друг клюмна, в ноздрите ми лъхна непозната миризма, може би такава миризма имат месоядните растения, по дяволите, ако това не беше Б-вятър…

Няма що, феланската патология в действие, упоен цял влак заради моя милост, която не се съгласи с плана им; пъхнах под езика си овалната като мидичка капсулка с актор-кислород и вече не дишах въздуха във вагона, за всеки случай изпратих тонограма на Рей, нищо не им пречеше да постъпят и с другия влак по същия начин.

Получих отговор:

„Ще те търсят сред упоените. Под площад «Арта» има подземно езеро…“

Вагонът не беше вагон, а лаборатория за експериментиране с опиати, сигурно зверски висока доза Б-вятър бълбукаше във всяка глътка въздух, защото пътниците лежаха подобно на купчина птици, блъснати в бетонна стена от ужасен смерч, както са летели на ято. Запромъквах се назад, заобикаляйки предпазливо телата, паднали на пътеката между седалките.

Тежък удар, още един, увеличих мощността на гравитационния импулс и задната стена на вагона рухна с трясък в тунела, надвесих се навън, готов да скоча, щом се появи подземното езеро.

Стига да не бяхме го отминали.