Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (33)

6.

— Достатъчно, лейтенант, докладът ти прилича на оправдателна археология: било, би могло да бъде, предполага се… Защо направо не си признаеш, че го изтърва? Започвам да мечтая за едно — да назнача Първи на твоето място. Безспорно е по-способен и отдавна би те вкарал в капана.

Грит Нори се разходи напред-назад из ефим-залата, сега му се стори по-малка, винаги, когато имаше настроение, помещенията му се струваха по-малки.

Лейтенантът безпогрешно усещаше доброто му настроение, но дори негово превъзходителство да беше ядосан, лейтенант Соши щеше да остане спокоен, притежаваше спокойствието си както цвета на очите и формата на ноктите — по рождение.

— Задържахме Атулио Понсиано, разкрехна се на часа и изпя всичко. Той смята Първи за някой си Алекс Шетин, ловък, но дребен играч, не се и досеща за…

— Не притискайте Понсиано, напротив, нека смята Първи ако ще за разхождаща се мраморна статуя, иначе ще се уплаши, като разбере, че е шпионин от Нелур.

— Да, ваше превъзходителство, Военното разследване ще го освободи, а наш агент от ФАИ ще му предложи голяма награда за залавянето на Алекс Шетин, така Понсиано ще остане с впечатление за обичайните разпри между конгрегациите…

Атулио Понсиано тъй и не разбра защо го арестуваха и защо набързо го освободиха, няколко часа го разпитваха във всеизвестната кръгла сграда на Военното разследване, разположена в центъра на Зеполис, и най-ненадейно му казаха да си върви. Тия не са с всичкия си, помисли развеселен от неразборията на военните, но когато се прибра в къщи, се хвана за главата.

В апартамента стените и стаите наистина не бяха променили броя и разположението си, но освен тях нямаше почти нищо — глупакът е продал покъщнината ми, не, харизал я е на безценица навярно срещу един фелан и половин усмивка. Опълчи се по свой начин срещу нещастието: извади от скривалището в стената колекцията от мидени черупки, любимата колекция на Кари, и внимателно разпиля черупките из апартамента, после неуморно целия следобед ходи по тях, докато ги превърна в розовобял пясък. Пфу, изплю се и замина за Ектополис с космоскаф, такова охарчване, но би заминал, разбира се, яхнал и заканата си, стига да го закараше по-бързо.

— Ето това направих с твоите миди — заяви на Кари на другия ден в казиното на пристанището, където знаеше, че ще го намери, и го намери.

Брат му, много по-възрастен, с тъжни или бавни очи (неразгадаемо беше), поставяйки едносрични междуметия на мястото на запетайките, се оправдаваше, че не би продал мебелите без Атулио, но нали Атулио отсъствувал и нали, докато го чакал, му трябвали стимуланти и стероиди и значи какво бил виновен, а още по-малко била виновна колекцията… И му се искаше да продължи с нескончаеми оправдания, защото се усещаше под стрелкащите го погледи на Атулио като под стрелкащи се ята динорниси, само че не смогна — от съседната маса се домъкна някакъв дръглив тип, направо приумица на щедрата съдба. Дето го приказваше, си беше чиста мистерия, ама имаше ли значение, след като предложи камара пари, естествено, после, когато се свършеше работата, но и сега им пъхна по пет хиляди фелана в аванс и за дребни разходи. Дръглив и предпазлив, той шепнешком постави задачата, дори шепнеше не с глас, а само с устни, сякаш стоеше в подножието на стръмен чукар и се боеше да не предизвика лавина от камъни, и все тъй предпазливо се скри в навалицата.

В противоречива хронология (понеже спореха, търсеха, оглеждаха разни квартири и пак спореха) Атулио и Кари Понсиано най-сетне наеха в Южното предградие един не апартамент, а безформено кухо животно, обаче с пет просторни стаи и на партера, което може би също щеше да има значение в бъдеще.

— Остава да доведем Алекс тук!

— Ти знаеш ли къде е? — учуди се Кари.

Този въпрос му зададоха още в Зеполис във Военното разследване и тогава Атулио завъртя отрицателно глава, защото на бюрото пред него лежеше идентификационният жетон на Алекс Шетин, иззет от блокер-системата на летището, и като нищо щяха да му подирят сметка тъкмо заради фалшивия жетон.

И сега завъртя отрицателно глава.

— Не. Обаче аз му трябвам, и той на мен. А щом двама се търсят…

Вярно беше, че го търсех не по-малко упорито. Поради насочеността на интересите ни измисленото от него така или иначе се докосваше до моите разсъждения. Казвах си: накъдето и да пътува Атулио Понсиано, стига до спирка „фелан“, колкото повече фелани, толкова по-бързо стига, няма да изтърве обещаната бала пари (молех съдбата само да го е опазила жив и здрав в престрелката около дома му). Упорито се навъртах около казиното и срещата ни се състоя.

Появи се с още един — през еднометрова оловна плоча можеше да се види, че е Кари, братът, идиотизиран до крайност от анаболните стероиди.

Атулио донякъде се опасяваше дали не съм му сърдит, задето ме заряза на полесражението в Зеполис, и занарежда: ама те ме спипаха още в антрето, чукнаха ме по главата, как да ги помогна? Нареждаше, нареждаше, измисляше убедителни събития, за да получат убедителна биография последните дни, пращеше като пиротехническа ракета.

Кари стоеше зад брат си унесен, в позата на тъжен слон, белезите на акромегалията, следствие от злоупотребата със стимуланти, бяха очебийни — уродливо уголемени ръце и крака.

Не повярвах нито на една дума на Атулио, повярвах на Кари, който се обади, без да го питат, тази стероидна развалина нямаше дотолкова мозък, че да съчини дори една лъжа.

— Ние те търсихме…

— Аз също — подхванах нишката и дръпнах Атулио настрани, — твоят човек свършил ли е работата?

— Разбира се. Контрактът ни остава в сила, нали? Плащаш в брой. Съсипах се, докато организирам всичко както трябва. Наех квартира — тая нощ или следващата ще доведат майката и дъщерята там.

Изглежда, твърде необмислено се съгласих да отида в подготвената квартира, но и на Атулио трябваше да се зачете артистичната игра. Поиска ми аванс и щом го получи, се превърна в самата доброта, дори ми съобщи адреса, където в момента се намирали Тереза и Ирене. Изпратих тонограма на Рей, следобед получих обезпокояващ отговор.

„Пак те лъже. На посочения адрес живее Ролдин…“

И след малко получих още една тонограма:

„Квартирата на братята не е под наблюдение, подозирам майсторската ръка на Военното разследване, внимавай…“

Внимавах колкото можех.

— Атулио — изтърсих, — ако си ме излъгал за адреса, ще ти отбия от хонорара. — Направих пауза. — И друго ми идва на ум: да отида при твоя Ролдин и направо с него да се спазаря.

— Чедооо — провлече Атулио, не знаейки накъде да поеме; потърси словесни украшения за мен, за да скрие смайването си; накрая направи стъпка към искреността: — Хубаво, ще ти кажа адреса, пък ми откъсни главата после, ако не е точен. И все пак уговорката е такава, че тук ще доведат момичетата.

— Разбира се, тук ще ги чакаме! — Не се съмнявах в точността на новия адрес, който изпратих на Рей, тръшнах се на леглото и затворих очи.

В 18 часа Кари запъшка, верига от болезнени възражения, види се, обредът на преднощта не започваше с възхитителни видения. Намъкнал екраниращата шапка, Атулио обаче остана на пост да ме пази; от време на време надничаше в стаята ми да провери дали не съм се измъкнал през прозореца. Едва ли се досещаше, че сам пише края на неосъщественото ни съзаклятничество.

Не знам кога задрямах (лъжливостта на усещането за будност всякога е струвало скъпо), така че заслугата не беше моя, съзнанието ми направи произволен прескок в паралелно време и видях как вратата се отваря, как два силуета пръкват на прага, цевите на пистолетите не цъфтяха със специфичните плазмени отблясъци, явно стреляха с парализиращи заряди.

Отворих очи и помислих: колко ли са още тайните подсказвания на самия живот, за да опази живата си зона?

Беше 1,04 часът, секундната стрелка на хронометъра се местеше безшумно, в 1,05 часа станах от леглото и вдигнах ръце — гравитационният импулс бе изхвърлен в мига, когато дръжката на вратата трепна, не по-рано.