Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (21)

4.

След големи неуспехи виждам много неща мръснозелени и гадно оранжеви, знам, че е субективно, но за мен е така. Все си поглеждах гадно оранжевите нокти, когато се връщахме от Южните Карпати — не спасихме Орасио Айрес, загинаха девет души, не открихме визиодисковете с ценната и тъй нужна ни информация, намерените два непознати прибора у Марел и Палбито, вероятно персонални конгрегати, засега бяха тайна, тепърва специалисти с по-друга оптическа система на научно зрение щяха да предлагат и отхвърлят техническите версии на този машинен феномен; върнахме се късно вечерта в сряда, последваха няколко тежки денонощия, работехме до полуда, едничка неделната нощ не беше от калъпа на предишните — спах в къщи. Събуди ме сигналът за свръзка, екранът светна, на него светна лицето на Рей, кривеше се в многозначителни усмивки, явно гореше от нетърпение да сподели нещо с мен, но беше недопустимо (заради безопасността) да разменим дори дума. Накрая махна с ръка: хайде заспивай, утре ще ти разправям, пък на сутринта никакъв го нямаше в отдела.

Появи се към десет часа, ликуващ, тръскащ глава, сякаш излязъл от басейн с оптимистична вода.

— Идвам от научния център, трябва да ми завиждаш, изглежда, ме готвят за композитор. Цяла сутрин лежа и слушам музика, а доктор Джатила ми задава въпроси… Мен пита дали имам понятие за същността на явленията, които протичат в организма под въздействието на музикални изпълнения, представяш ли си?! — Изсмя се и побягна, бързал бил, на обед сме щели да се видим за повече.

В един часа се срещнахме в залата на дежурните инспектори тъкмо когато се опитвах да се свържа с Мартина. За разлика от сутринта Рей се държеше твърде сериозно, седна насреща ми и заразправя:

— Струва ми се, че ако доктор Джатила успее, и ние, разбира се, ако успеем, ще разполагаме с невероятно бърз и безотказен начин за свръзка помежду си. Ще бъдем независими от разстоянието, времето, капризите на апаратурата, „информационния фелански чадър“ и ще сме неподслушваеми, та дори да долепят уши до главите ни…

Предварително усещах, че разговорът с Мартина няма да е от радостните.

Погледът ми пошари из залата. Имаше петдесетина маси, разпръснати в необичаен ред случайно или по волята на дизайнера, решил много отдавна да ми въздействува потискащо. Потърсих какво още ме дразни и го открих.

Завесите на прозорците, тия платнени запрещения за светлината, висяха глупаво.

Познат колега мина, приказвайки гръмогласно, изкрещя някому „уха“, все едно че плесна с мокра длан по нашата маса, и аз несъзнателно избърсах лявата си буза от пръските. Трябва да се забранят възкликванията „уха“!

Обувките на Рей, черни и лъскави като остроноси бръмбари, почукваха под масата, естествено, за да ме дразнят.

Червената лампичка на апарата за свръзка, и тя ме нервираше — не лампичка, а възпалено око.

Най-сетне чух гласа на Мартина, беше разстроена, майка й се обадила от София, толкова сълзи, налагало се да иде да я поуспокои. Рей продължаваше, сякаш не говорех с Мартина.

— Музиката влияе на всички процеси в организма…

Никак не ми се щеше да се разделяме точно сега с Мартина, това се прокрадна в репликите ми, тя го долови, каза, че само за два-три дни, ще гледала да се върне колкото може по-скоро.

— … За ензимните реакции са характерни същите честоти, каквито и за слуха ни — от десет до двайсет хиляди херца…

Помолих я да замине утре сутринта, обаче Мартина ми напомни за какво отива, заради майка си, много била разтревожена майка й, невероятно малодушие я обхванало в последно време, говорела все за отвличанията, сънувала кошмари, че са отвлекли дъщеря й, не можеш да си представиш докъде е стигнала в тревогите си. Александър, чух как името ми трепна в устните на Мартина и тогава я посъветвах да накара родителите си да предприемат някакво по-дълго пътуване, новите места ще ги разсеят, ще ги успокоят, но тя ми отговори, че майка й направо е болна от „омагьосания кръг на дълга“, макар да няма такава болест в индекса на болестите, майка й страда от нея, настоява да дойде при дъщеря си, за да я пази, смята, че само тя е в състояние да я опази.

— … Съвместната работа на ензимите създава акустично поле в клетката, сборът на тези полета създава общото акустично поле на отделния орган…

Мартина захвана да ми разказва колко виновна се чувствувала майка й, стигала вече до опасни изказвания, че по-добре било сега въобще да не се раждат деца, и със сълзи молела Мартина да не й хрумне да забременее. Вметнах като реплика нещо неясно и шътнах на Рей, който си знаеше своето.

— … Всяка система на организма си има собствена музикална партитура, най-вече мозъкът, и моят, и твоят, и на доктор Джатила, и на Шетински… — Рей стана, вдигна ръка, помислих, че ще ми направи знак за извинение, задето ми пречи, но той, пълномощник на цялата гвардия дразнители наоколо, ме посочи с показалец и продължи: — Ти знаеш, че каналите, през които проникват необходимите за клетките йони, изпълняват ролята на резонатори, а тъй като клетката е заредена с потенциал около сто миливолта…

В слушалката тихо отекна обидата на Мартина. Попита ме с какво се занимавам, че съм тъй разсеян. Въобще не съм я слушал. Дочуване, Александър, и ми затвори.

— Ама ти въобще не ме слушаш, Александър! — възкликна Рей.

Е, много ми дойде.

— Ти сляп ли си?! Не видя ли, че през цялото време си държах ушите ей тъй разперени към теб!

— И какво разбра?

— Че един инспектор от Седми специален отдел се преквалифицира в композитор, диригент и акордьор.

— Правилно! Само че преквалифициращите се инспектори са двама. Доктор Джатила ме попита дали познавам някой индивид с незапълнена черепна кутия, пригодна да резонира най-добре на музикалната партитура на моя мозък, и аз го насочих към теб. Той дълго се колеба, но аз го убедих: Александър за друго и да не го бива, за камертон става. После ще ми благодариш, хайде, в научния център те очакват с нетърпение, следвай ме…

Така започна онзи период, в който трябваше да приемем неприемливото, да постигнем нещо, чийто смисъл беше: разстоянието не съществува и освен това…

— И освен това — оплакваше се Рей — не издържам на толкова музика, ще ослепея, слушам я сякаш с очи, сякаш някой пръска разноцветни облаци пред лицето ми и пулверизаторът му е винаги подръка, щом настъпи и най-малко изменение в темпото, мелодията или хармонията. Кой знае защо, ниските регистри зрително ги възприемам като полунощна веранда, на която спи котка, а отнякъде се процежда ивичка светлина…

Рей излезе прав, до втръсване слушахме музика, сутрин и вечер една и съща музика ни звучеше различно, което означаваше, че звуците се променят от светлината и тъмнината — освен ако промяната не беше в самия мен; макар че симфонията и мадригалът примерно представляваха дяволски други области спрямо тези пасажи от тонове, стрелкащи се като пасажи риба, наелектризирани, жадни за живот, понякога объркани и наслагващи се тонове, неизпълними с човешка ръка арпеджи от абстрактни музикални картини или от музикални скулптури, или от музикални мозайки, или от музикални гоблени, или от музикални литографии, или от музикални фризове и плиити, а в действителност бяха звуков прочит на тайния нотопис на невроните на човешкия мозък, защото звучаха в неповторима хармония и в пълно съгласие с представата ми за музикалния звукоред на мислещото съзнание. Значи аз слушах, тъй да се каже, музикалната партитура на мозъка на Рей, той слушаше моята — часове и дни наред, после (асистентите на доктор Джатила коментираха) чрез спомагателни електрически разряди се достигна до неравномерна йонизация в перикарионите на мултиполарните неврони, достигна се неравновесно състояние на мозъчните вълни „алфа“ и „омега“ и тогава се получи.

В сряда в пета лаборатория, без да ми пречи ежедневният шум и говорът наоколо, неочаквано ясно чух гласа на Рей:

„Ела в девета лаборатория.“

Скоро и аз успях, беше достатъчно в съзнанието ми да прозвучи до диез от първата октава, 277 херца (началният тон на акустичната характеристика на Рей), и тутакси влизах в резонанс с неговите „алфа“ мозъчни вълни.

Ала наистина ли разстоянията не съществуваха и комуникационният „конец“ не се късаше от бетонни, метални, екранни и тям подобни прегради, не се разсукваше от магнитни и високочестотни електронни полета, не замръзваше в космическото пространство?

Експериментът се проведе след няколко дни. Рей влезе във връзка с мен.

„Александър, кажи три думи или ги нямаш?“

Моите три думи не приличаха да са извадени от ничия бижутерийна колекция.

„Чуваш ли ме, Рей?“

„Не, глух съм, умнико“ — последва отговорът.

Потвърждаваше се, че сме независими от разстоянията, защото аз бях в Седми отдел, в екранирана зала, а Рей и доктор Джатила бродеха с космоскаф някъде около Земята, не знаех точно къде.