Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (13)

2.

Щяхме да ходим в пета лаборатория, обаче доктор Джатила ме помоли да го почакам да провери таблиците и аз седях в кабинета му и го наблюдавах как разглежда дългите рулони, перфокартите, лентите, ту тук, ту там подчертаваше или задраскваше, отново разгръщаше вече прегледаните рулони — правеше го тихо и съсредоточено.

И тогава се случи.

Не, преди това усетих нещо, своето рода предупреждение, че настъпва, че ще се случи, само че това по-късно го осъзнах като предупреждение и знак за начало.

Седях удобно разположен във фотьойла. Не мислех за нищо конкретно. Доктор Джатила почука сърдито с писалката. Какво ли щеше… май се попитах какво ли щеше да прави в следващата минута.

Рязко — сякаш погрешно насложени кадър върху кадър — се получи раздвояване на обстановката.

Трябваше да ме обземе страх, поне трепет, че химерата не е химера. Ала страховете търсят други области, никога не населяват човек, станал по волята на случая перо в крилото на извънредното събитие.

Нямах право и на бурна радост. Бях прецизна регистрираща машина.

Виждах доктор Джатила, седнал до писалището, да прехвърля таблиците и същевременно го виждах как внезапно скача, прави ми знак, че ей сега ще се върне, и излиза от кабинета. Не се забави навън повече от половин минута, отвори с трясък вратата, на прага се застоя с широка бяла перфолента, преметната като хавлиена кърпа през рамото му. После едва ли не със скок се озова при писалището, съпостави данните от донесената таблица с другите таблици, завъртя глава, явно разярен, все пак хладнокръвно събра на купчина рулоните, перфокартите, лентите и с монархическото самовластие на учения си позволи да смачка многомесечния си труд на топка и да я запокити в кошчето за отпадъци. Кошчето се преобърна и сякаш показваше възмущението си, се затъркаля по пода.

Погрешният кадър избледня, изчезна и пак видях (и преди това го виждах) доктор Джатила да прехвърля тихо и съсредоточено таблиците.

Само устните ми помръднаха, обаче не проговорих, звук не издадох.

Следях хронометъра, окачен на отсрещната стена: пет… десет… двайсет… четиридесет и пет секунди…

Доктор Джатила се надигна, направи ми знак да чакам и бързо излезе от кабинета.

Действувах като автомат, изтичах, напъхах таблиците от писалището в чекмеджето и го затворих плътно, после се тръшнах на мястото си във фотьойла — всичко за девет-десет секунди — и се втренчих в хронометъра; ако усетът ми за време не ме лъжеше, след двайсетина секунди докторът трябваше да се върне и…

Вратата с трясък се отвори, с пламнало от гняв лице, с перфолента през рамо, като с преметната хавлиена кърпа, доктор Джатила се хвърли към писалището и на мига се обърна към мен (ето кога се уверих, че мисли невероятно бързо).

— Получи се, Александър. — Интонацията му дори не беше въпросителна. За такива като него и успешните премиери минават без ръкопляскане, не се сети ни да се усмихне, ни да въздъхне с облекчение. — Разказвайте.

— В началото помислих, че ми се привижда — вие хем седяхте и сверявахте таблиците, хем станахте и излязохте, заприлича ми на два различни кадъра, насложени един върху друг. Тогава затворих очи и действителният кадър, на сегашното време, изчезна, продължавах да виждам втория кадър, схванах, че е някакъв бъдещ момент, в съзнанието ми на кръгло екранче се развиваше действието, леко умалено и отдалечено, сякаш гледах с бинокъл, но не през окуляра, а през обектива… Излязохте от кабинета, върнахте се ядосан, смачкахте всичко на книжна топка и я хвърлихте в кошчето…

— Защото трябваше да започваме отначало. Открих грешката и се канех да унищожа таблиците…

— Грешката не е грешка.

Доктор Джатила дръпна чекмеджето — без дори да ме попита къде съм ги натикал, — извади таблиците и ги разпръсна по писалището.

— Грешката не е грешка — повтори.

— Най-важното: всичко протече на вътрешния ми екран за секунда-две, тоест получих почти мълниеносно информацията, но съзнанието ми отчете, че действието се развива по-бавно, с естествено темпо, прецених доста точно времето и когато станахте и тръгнахте да излизате, бях сигурен, че имам на разположение около половин минута да скрия таблиците в чекмеджето и да се върна на мястото си. Ако не съм сгрешил в пресмятанията си, „погледът“ ми в бъдещето се задържа приблизително шейсет и пет секунди.

— Това е само първото ниво. Вярвам, че скоро възможностите ви ще се разширят, ще преминете на второ, на трето ниво и ще обхващате все по-големи отрязъци от бъдещето.

— Имаше нещо предварително, искам да кажа, нещо, което предупреждаваше за началото — усетих леко затопляне на слепоочията, като топъл полъх, същевременно в съзнанието ми се появи бледо кръгче с неоформени, някак размити краища, после екранчето просветля и видях на него или през него сякаш реално развиващо се действие…

— Защо — сякаш? Наистина е реално. Съзнанието ви се е превключило в близък вектор на времето, където действието протича реално, то е относително бъдеще само спрямо момента, осъзнат от нас като сегашно време… А, да, щях да пропусна, несправедлив съм, вие заслужихте моята благодарност, не знам как…

— Аз знам. Моля ви, отсега нататък не ми говорете на вие.

— Добре, Александър, да вървим в пета лаборатория…

Пета лаборатория, двайсет и втора, втора и пак пета, и пак продължавахме ден след ден, всичко беше така, във вярната посока, и макар да преодолявах вече психологическата бариера, послания от бъдещето не идваха, съзнанието ми не откриваше светлото кръгло космодрумче, където те да кацат, редуваха се стотици неуспехи, какво ще направя сега, Александър, питаше доктор Джатила, обаче не, не знаех, не виждах, топлото дихание, приличащо на учестеното дишане на двама души, наведени над слепоочията ми, го нямаше, понякога се усещах обезсърчен — нима в изконната паралелност на времената един-единствен лъч е трепнал, огънал се е едва-едва, колкото да ни даде надежда, че го има, че би могло да се заложи на него, но само с негово съгласие, а после се е отдръпнал и отново е замръзнал паралелно с другите лъчи?