Иван Мариновски
Космосът да ти е на помощ, Александър (10)

5.

Невъзможен е тоя таван, невъзможно е да виждам бял таван вместо въртящо се колело с жълтеникави спици, когато скалните породи се топят от лъчев изстрел, разсъждавах, изглежда, на глас, защото чух някой да казва, че съм дошъл в съзнание, и примигнах, много пъти примигнах, детински простичък бе моят тест, с който си доказвах, че съм жив; зад лъскавия перваз на прозореца стоеше изправен син квадрат от небето, значи нямаше облаци, само аз плувах в някакъв прекалено стерилен и прекалено лечебен облак, по всяка вероятност се намирах в клиника, обаче къде — на Земята или на Фелания?

— Шетински? — попитах след дълго колебание.

— Старши инспекторът ще ви посети след няколко дни, когато ще сте в състояние да говорите…

За мен се грижеше едно добро мече (медицинска сестра, закръглена и тромава като мече), което ми разрешаваше само да лежа и да мълча и ме хранеше с лъжица, държейки я доста похватно с лапичката си на мече; през останалото време беше все нащрек и все трепереше, не за мен, а за Рей, защото той през час, през два ме посещаваше, разбира се, нелегално, катереше се отвън по стената на клиниката до петия етаж, до моя прозорец, и притиснал лице о звуконепроницаемото стъкло, с проблясъците на очите си крещеше колко ми се радва, едновременно рисуваше с показалец по стъклото лесноразбираемите фигури на живота, аз му махах с ръка за поздрав и всеки път ох и плясване на длан о длан откъм вратата прекъсваха мимическия ни диалог, и пак ох, ами че той ще падне, сочеше Мечето невероятното привидение, висящо на прозореца. И всеки път я успокоявах, че нищо няма да му се случи, Рей се катереше с гравитационни „вендузи“ и беше в по-голяма безопасност, отколкото, да речем, стоейки на асфалта, след като е валяло, но Мечето се съмняваше:

— Нормалните хора не ходят по стените.

Сякаш някога съм й доказвал, че Рей е нормален.

Виж, на себе си трябваше да доказвам отдавна известни ми истини — дори и в най-съвършеното лечебно заведение при оздравяващия рано или късно идва лошата самота, освен това има невидими вируси с бавни пипала, които бавят времето и го спират, но така или иначе, усещах оздравяването си, в мен се възраждаше желанието да се движа, до завчера правех две крачки в стаята, а вчера бяха три, до огледалото стигнах и разгледах дългите белези от раните си, повикайте Шетински, настоявах от сутрин до вечер, лекарите отказваха, мълчаливо минаваха покрай настояването ми, само един — жаден да узнае какво ще се случи, ако отговори положително — млад лекар, явно неопитен, обеща: да, скоро, и после искрено съжаляваше.

Мисля, че е ясно, щом проходих и докато кръстосвах немите коридори, празните тераси, безлюдните алеи на парка, реших да избягам от толкова привилегированото си пленничество, но не стана нужда — Шетински най-сетне дойде, той дойде, дочаках го, седнахме на една пейка в парка, а моят старателно подготвян доклад изведнъж излезе нескопосен и сам си бях виновен, понеже двайсетина пъти поне го накъсвах с въпроси:

— Върнахте ли Януш и Велислав на Земята? — И мълчаливата навалица от уж утвърдителните кимвания на Шетински не ме убеди. — Да или не?

— Велислав — да. За нещастие камъните, с които си оградил Януш, се оказаха леки за феланските игуанодонти.

Оказали се леки…

Леки…

Нямаше канара наблизо (както имаше на Фелания до убития Януш), обаче оная и тая минута се люлееха еднакво, и пейката, на която седяхме, беше достатъчна, изхвърлих юмрука си като вързоп, стегнат от петте бесни върви на пръстите ми, и после, ближейки разкървавените си кокалчета, започнах да гъгна:

— Януш ме помоли да се погрижа за съпругата и дъщеря му, да ги заведа от Варшава в Токио…

— Щом се посъвземеш, ще изпълниш обещанието си.

На другия ден Шетински пак ме посети и тогава изложих своята хипотеза за феланската преднощ, дори не хипотеза, а увереност, говорих много и се усетих уморен, и може би умората изтри от съзнанието ми, че вече сме обсъждали този въпрос:

— Обещах на Януш да заведа Тереза и Ирене в Токио, не искаше да останат в Европа.

— Разбира се, разбира се.

Едва след месец щях да си спомня, че Шетински припряно се съгласи и първия, и втория път, че бързо смени темата: да съм се грижел за здравето си, възстановителният период бил важен, да съм внимавал, работа ни чакала и така нататък…

А вечерта (когато никой не можеше да проникне в клиниката дори с щурм) дойде Рей, нахлу направо в стаята и надникна под леглото ми.

— Къде си, Александър? — изрева.

Същият Рей, нямаше уважение към свещената болнична тишина.

Седнах в леглото, полуоздравял от вятъра, вдигнат от Рей. Той се наведе към мен и отскочи, нямало да ме прегръща, един от двама ни не бил стерилен.

— Рей, дължа ти благодарност, ако в тая дума може да се побере целият ми живот. Разбрах, че ти си ме намерил в каньона…

— Ха, това беше най-лесната работа! Момчетата хукнаха в джунглата да те търсят с биоиндикаторите, а аз казвам на Шетински; разрешете на мен, старши инспекторе, основно съм изучил как действува глупакът в подобни ситуации, а по чиста случайност отблизо познавам Александър, уверен съм, че веднага ще го открия позадрямал край някой пън. Шетински и досега ходи замаян, колко добре съм те познавал. След този случай иска да ме назначи за свой пръв съветник, но още се срамува заради онова там, дето ме отстрани от десантната група…

— Наистина, ти какво измърмори преди старта на космоскафа?

— Как? Не знаеш ли? — Рей погледна към вратата, сякаш се опасяваше от подслушване, и прошепна неразбираема фраза.

— Не разбрах.

— И Шетински не разбра какво казах тогава, а той не обича да не разбира и затуй…

— Лъжеш!

— Питай него, като не вярваш. Чуй сега новините…

Час, два, три не млъкна, едва избих от главата му идеята да остане да спи във фотьойла срещу леглото ми, а защо не — засмя се, — от време на време ще се събуждаме и пак ще си говорим. Моята наставница. Мечето, бдеше в съседната стая, но сърце не й даваше да изгони среднощния посетител — Рей предвидливо беше домъкнал два огромни букета рози и тя упоена седеше между тях и въздишаше. После, когато Рей си отиде, със съжаление ми каза:

— Вашият приятел не е съвсем нормален.

— Той ли ви се довери?

Според мен никога не е бил — и като дете, и като старец няма да бъде, — само че неговата ненормалност събори преди време толкова мои нормални възгледи и разбирания, та за нищо друго не приемах Рей освен за концентрирана екзалтираност, и човешка, и пясъчна, защото съм го виждал да си играе с шепа пясък, сякаш да достави удоволствие тъкмо на песъчинките.

Запознахме се в лош момент — вече бяха започнали отвличанията. Една сутрин най-неочаквано в къщи нахлу непозната личност, попита аз ли живея в тази стая и се настани до прозореца с вид на негов собственик. Мълча почти половин час, може би за да измисли следващия си въпрос:

— Защо не работи отоплението?

— Защото през лятото, при трийсетградусова горещина, го изключвам.

— Жалко. Студено ми е. Роден съм в Аляска, освен това родителите и дедите ми също са родени в Аляска. Аз си го обяснявам така: набраният през предходните векове студ е протрил топлия хастар под кожата ми с два-три микрона и в резултат съм болезнено чувствителен към студа. Сега не ми пречете… — И затихна, вторачен навън.

По някое време се поинтересувах какво прави, наблюдава ли, а той ми отвърна, че е поласкан и едновременно смутен от любопитството ми, но нямал нищо против да ми обясни и за минута научих, че е инспектор в Седми специален отдел, и какво наблюдава през моя прозорец — до обед вече знаех цялата му биография, която в края на краищата се оказа не съвсем точна, защото на Рей му беше необходимо да я сменя. Не че лъжеше, по-скоро се очароваше от мигновеното си превръщане в някой друг, както за слушателите, тъй и за себе си, и неизменно добавяше: до вчера не се познавах. На подобни насилия биваха подлагани и обрисовките, и характеристиките на всички негови познати, така, преди още да го видя, аз придобих невероятно неточна представа за старши инспектора Шетински, осланяйки се на думите на Рей:

— Знаеш ли как утвърждава кандидатите за инспектори? Поканва те в кабинета си, където на бюрото му са разхвърляни различни предмети, и в зависимост към какво първо погледнеш, решава съдбата ти да бъдеш приет или изхвърлен от отдела. Своеобразен прощъпалник, нали се досещаш? Ако искаш да станеш инспектор, съветвам те да грабнеш пистолета и да стреляш в тавана, дори Шетински да го дърпа от ръцете ти…

— Аз не искам да ставам нито инспектор, нито сътрудник на Седми специален отдел.

— Няма начин да не станеш, сигурен съм. До седмица-две ще решиш…

До седмица-две наистина се случиха доста неща — зарязах китарата и се залових с древногръцките поети Есхил, Аристарх, Еврипид, и докато ме напрягаше трагичният развой в „Алкеста“, зад гърба ми, залепен за прозореца, Рей от сутрин до вечер наблюдаваше улицата и спортната зала отсреща, където се готвеше съвременната трагедия.

— Смятах, че нашите специални отдели са въоръжени със свръхтехника за наблюдаване, а то инспекторите просто висели по пердетата на прозорците, както е било в деветнайсетия век — подхвърлих една сутрин.

— Наивно разсъждаваш, понеже не знаеш! — укоризнено поклати глава Рей. — В очите ми са монтирани телескопосензорни устройства, затова ме разглеждай като подвижна свръхтехника за наблюдение.

— Шегуваш се!

— А ти защо си против шегите?

Все пак на другия ден ми обясни своята упоритост да не снема очи от спортната зала. В последната седмица на миналия месец били отвлечени две деца, Рей предполагаше, че и сега ще има отвличане. И всичко — сцената, декорът, действуващите лица, осветлението — се разви не по законите на театралното изкуство, ала тъй близко до законите на неочакваността, че изтръпнах (неочакваните неща се усещат по-силно), когато Рей изсъска към мен:

— Александър, ето ги!

Нищо не виждах, поне в началото нищо особено не виждах в спиращата на ъгъла кола, но когато двете й врати се отвориха и затвориха и в колата никой не остана, а и никой не слезе от нея, разбрах. След малко разбрах и друго, че бързината, превърната в система, придава на действията подчертана плавност — затова Рей изплува къде-къде преди мен от уличното гъмжило, пък аз още се блъсках в тоя и оня, и не знаех да се извинявам или е безсмислено в такъв момент.

Когато влязох, Рей беше в другия край на залата, не ми направи знак, обаче в погледа му прочетох „остани където си“.

Заковах се на място, готов да се бия, макар че твърде смътно си представях как така ще се бия с някого, когото го няма, с нищото.

— Дванайсет.

В спортната зала вече бяха взети изключителни мерки, имаше компютърна уредба, тя периодически съобщаваше броя на намиращите се на волейболното игрище и докато бяха дванайсет, треньорът спокойно обясняваше на отборите, че сервисите им са слаби, че тия бавения под мрежата са причина…

— Единайсет — съобщи компютърът, единайсет, яркото число на започващата паника, чувах единайсет и не вярвах на ушите си.

Децата се споглеждаха, кой липсва, кой, Катерина, на нейното място (там допреди миг стоеше с протегнати ръце) беше невидимият ужас (може би също с протегнати ръце), който смете момичетата навън, към изхода, те се бутаха, пищяха, не чуваха виковете да спрат и защо трябваше да ги чуват, след като и на мен ми идеше да побягна накъдето ми видят очите…

— Стой! — спря ме гласът на Рей. — Следвай ме!

Изходът беше блокиран от момичетата, с Рей се озовахме под високите прозорци, защитени с метална мрежа.

Учудих се на незабележимия и страшен по сила удар, който проби мрежата и дебелото стъкло. Тогава още не знаех за гравитарите и останах с впечатление, че Рей с магическо замахване на ръката си направи широкия отвор. Преметна се през него, последвах го и на мига получих нова заповед.

— Гледай накъде ще поеме онази кола, аз ей сега…

Решенията — поне пет — заприиждаха в главата ми едновременно; ще спра колата, няма да им позволя да се приближат до нея, ще изтръгна момичето от похитителите, ще събера с викове цялата улица, за да попречим, ще…

Последното решение ми се стори безпогрешно (вече бях стигнал до мистериозната кола), застанах пред нея и — хайде да ви видя как ще тръгнете!

Беше като полуистина, защото вратите на колата се отвориха и затвориха, това беше истината, а извършителят на действието липсваше и всичко пред очите ми се превръщаше в полуистина.

Извиках да не са посмели да тръгнат, да не са помръднали, стоп или нещо такова, виках и тогава разбрах, че подигравката, гаврата може да стигне до безсрамно разголване на човешката същност, когато човекът (човекът?) се смята за неуязвим и всевластен.

Направиха го заради мен, да ме унижат с най-мръсни думи, макар да не ги чувах: в колата, на задната седалка, сякаш прожектирано направо върху пространството, ми показаха отвлеченото момиче, но беше съвсем реално — тениската, скъсана на рамото, лицето, скрито зад разрошените коси, а ръцете конвулсивно се гърчеха, все едно стискани и извивани от други ръце, съществуването на които само се предполагаше.

Представлението свърши. Двигателят заработи, но колата още не тръгваше, защото тръгнеше ли, трябваше да ме прегази — стоях на две крачки от предната броня.

Надделях им, помислих, пристъпих напред, колата се оттегли, пристъпих пак, колата пак се оттегли… а всичко било да набере скорост и да налети върху мен.

Не знам, понякога легендите за свръхреакция на човек в смъртна опасност май са верни, когато бронята връхлиташе, усетих как по нервите ми премина оранжева светлина, загубих цялото си тегло и излетях встрани, оттласнат не от вихрите, вдигнати от префучалата кола, а сякаш по своя точна пресметната и отдавна известна траектория.

Претърколих се и скочих на крака, до тротоара спираше кола и вътре беше Рей.

— Накъде отпрашиха?

Накъде? Можех ли да знам? Но поне своята посока знаех.

На другия ден сравнително лесно бях допуснат в Седми специален отдел и срещата със старши инспектора Филип Шетински се уреди бързо, навярно защото той смяташе да ми отдели няколко секунди, навярно защото предварително ме разглеждаше като капка вода, достатъчно прозрачна, но и тъй неуместна, че нямаше какво да се разправя с мен.

Само че се поразправяхме и така станах инспектор.