Карън Гуудуин
Беседката

Къщата сега е празна —

безлюдна и студена

като февруарски бряг.

 

Аз се потапям под трегера,

той влачи от плавей парче

над вратата скрибуца

все така, както в минали лета.

Паяжини замъгляват предметните контури;

 

шалове дебели от мухи,

които в мен се взират

от техния мумифициран стан,

 

крехки, изцедени от живот.

Прозорецът единствено се бори

за гледка към копривата,

 

тласък от време в тревата;

гласът на майка ми още

дращи по светлия ден

 

от нейния топъл, затворен буркан.