Айзък Азимов
Роботите на зората (59)

59.

Амадиро ги чакаше пред вратата точно там, където го беше оставил Бейли. Щом ги видя, той се усмихна без следа от нетърпение. Бейли не можа да се сдържи и хвърли един кротък поглед в духа „нали ти казах“ към Данил, който му отвърна със сляпа безпристрастност.

— Доста съжалих, мистър Бейли — каза Амадиро, — че не оставихте Жискар отвън, когато влязохте в Личната. Навремето, когато Фастълф и аз бяхме в по-добри отношения, имах възможност да го опозная, но някак си това не стана. Някога Фастълф ми беше учител, нали разбирате.

— Така ли? — учуди се Бейли. — В интерес на истината, не знаех.

— Няма как да сте знаели, освен ако не са ви го казвали — а за краткото време, откакто сте на планетата, предполагам, че едва ли сте успели да научите много неща от подобен тривиален характер. Елате, хрумна ми, че едва ли ще ви се стори гостоприемно от моя страна, ако не се възползвам от случая, че сте в Института, и не ви разведа из него.

— Наистина — отвърна Бейли с известна доза напрежение в гласа си. — Аз трябва…

— Настоявам — прекъсна го Амадиро и в гласа му се промъкна заповедническа нотка. — Вие сте пристигнал на Аврора вчера сутринта и се съмнявам, че ще останете дълго време. Това може да е вашият единствен шанс да добиете представа за една модерна лаборатория, в която се правят изследвания в областта на роботиката.

Той хвана Бейли под ръка и продължи да говори със свойски тон. („Да каканиже“ — за свое учудване, Бейли се сети за тази дума.)

— Измихте се — нареждаше Амадиро. — Погрижихте се за своите нужди. Тук може да има и други роботици, които бихте искали да разпитате и аз бих приветствал това, защото съм решен да ви покажа, че не съм слагал пречки пред вас през краткото време, с което все още разполагате за провеждане на своето разследване. Всъщност, не виждам защо да не вечеряте с нас.

— Ако ми позволите да ви прекъсна, сър… — намеси се Жискар.

— Не ти разрешавам! — сряза го Амадиро с безпогрешна строгост в гласа си и роботът млъкна.

— Драги мистър Бейли — продължи Амадиро, — познавам тези роботи. Кой може да ги познава по-добре от мен? Освен злощастният Фастълф, разбира се. Сигурен съм, че Жискар щеше да ви напомни за някоя среща, някое обещание, някоя работа — но няма смисъл от тези неща. Тъй като разследването е на път да приключи, гарантирам че, каквото и да се канеше да ви напомни той, то вече не е от значение. Да забравим всички тези глупости и да бъдем за кратко приятели.

— Трябва да разберете, добри ми мистър Бейли — не спираше той, — че съм горещ поклонник на Земята и нейната култура. Това не е от най-популярните занимания на Аврора, но аз го намирам за очарователно. Интересувам се най-вече от историята на Земята, от дните, когато са се говорили стотици различни езици, а междузвездният стандартен език още не е бил разработен. Позволете ми, между другото, да ви поздравя, колко добре го владеете.

— Насам, насам — добави той и сви зад един ъгъл. — Отиваме в стаята за симулация на позитронните връзки, която си има своя тайнствен чар. Може би ще успеем да наблюдаваме изпитанието на някой модел. Това е цяла симфония. Но говорехме за вашето владеене на междузвездния език. Едно от многото ни предубеждения спрямо Земята е, че земляните говорят на някакъв неразбираем диалект на междузвездния език. Когато направиха онова шоу за вас, много хора възразиха, че тези актьори не могат да играят земляни, защото се разбира какво говорят, но ето че сега аз мога да ви разбирам. — Амадиро се усмихна, докато изговаряше последните думи.

— Опитах се да чета Шекспир — продължи той с доверителна нотка в гласа си, — но не в оригинал разбира се, а преводът се оказа удивително плосък. Не мога да се отърва от усещането, че вината за това е в превода, а не в Шекспир. Справям се по-добре с Дикенс и Толстой — може би защото пишат проза, макар че и при двамата имената на героите са направо непроизносими. Опитвам се да ви кажа, мистър Бейли, че съм приятел на Земята. Желая й най-доброто. Разбирате ли? — Той обърна поглед към Бейли и вълчият израз на лицето му се промъкна отново.

Бейли повиши глас и успя да се вреже в гладкия поток от думи на своя събеседник.

— Боя се, че не мога да ви направя това удоволствие, д-р Амадиро. Чака ме работа, а нямам повече въпроси нито към вас, нито към някой друг тук. Ако вие…

Бейли спря. Във въздуха се разнесе слабото ехо на странно боботене. Бейли стреснато се огледа.

— Какво беше това?

— Кое това? — попита Амадиро. — Нищо не усещам. — Той погледна към роботите, които ги следваха в мрачно мълчание. — Нищо! — натърти силно той. — Нищо.

Бейли се досети, че това беше еквивалент на заповед. Нито един от двата робота нямаше да може да потвърди, че е чул боботенето, защото по този начин щеше да влезне в пряко противоречие с едно човешко същество. Освен ако самият Бейли не окажеше равностойно противодействие — а той беше сигурен, че не можеше да се мери с професионализма на Амадиро.

Така или иначе, това нямаше значение. Бейли беше чул нещо, а той не беше робот; него не можеха да го придумат толкова лесно.

— По вашите собствени твърдения, д-р Амадиро — каза той, — не ми остава много време. Това е още една причина да трябва…

Пак онова бучене. По-високо.

— Допускам — отбеляза остро Бейли, — че това е същият онзи шум, който не чухте преди малко и който не чувате и сега. Пуснете ме да си вървя, сър, или ще помоля своите роботи за помощ.

Амадиро моментално отпусна хватката си над лакътя на Бейли.

— Приятелю, трябва само да споделите вашите желания. Елате! Ще ви отведа до най-близкия изход и ако някога дойдете пак на Аврора — което ми се струва крайно невероятно, — моля заповядайте при нас и тогава ще направим обиколката, която ви обещах.

Те ускориха крачка. Слязоха със спиралната рампа, минаха по един коридор и стигнаха до просторното и празно в момента фоайе, през което бяха влезли.

Прозорците не пропускаха нито лъч светлина. Възможно ли беше вече да е нощ?

Не беше.

— Скапано време! — промърмори под носа си Амадиро. — Затъмнили са прозорците!

После се обърна към Бейли:

— Предполагам, че вали. Такава беше прогнозата за времето, а на нея може да се разчита — винаги, когато е неприятна.

Вратата се отвори и Бейли задъхано отскочи навътре. В помещението нахлу студен вятър, а на фона на небето — не точно черно на цвят, по-скоро мрачно тъмносиво — се виждаше как върховете на дърветата се извиват напред-назад.

От небето се изливаше вода — направо струеше. Докато Бейли гледаше потресено, ивица ослепително ярка светлина проряза небето, след което отново се чу бученето — този път съпроводено с трясък и гръм, като че ли ивицата светлина беше разцепила небето и бученето се дължеше на това.

Бейли се обърна и се втурна със стонове в посоката, от която беше дошъл.