Айзък Азимов
Роботите на зората (32)

32.

Фастълф се усмихна на Бейли през масата.

— Добре ли спахте, мистър Бейли?

Бейли изучаваше резена шунка с обожание. Трябваше да се среже с нож. Парчето беше грапаво. Имаше и дискретна ивица тлъстина, която минаваше от единия му край до другия. Накратко, не беше минало през обработка. В резултат на това имаше, така да се каже, по-шунков вкус.

Имаше и пържени яйца, с полусферично издути жълтъци в средата, заобиколени от белтък — приличаха малко на маргаритките, които Бен му беше показал в полето там, на Земята. Теоретично, Бейли знаеше как изглежда едно яйце преди обработката и че то съдържа жълтък и белтък. Но никога не ги беше виждал разделени в готов за консумация вид. Яйцата се сервираха бъркани, дори и на кораба по пътя за Аврора, дори и на Солария.

Бейли хвърли кос поглед към Фастълф и рече:

— Извинете?

— Добре ли спахте? — търпеливо повтори Фастълф.

— Да. Съвсем добре. Вероятно щях още да спя, ако не беше този антисомнин.

— А, да. Не е съвсем в стила на гостоприемството, което един гостенин е в своето право да очаква, но сметнах, че ще искате да започнете отрано.

— Напълно вярно. Пък и не съм точно гостенин.

Фастълф яде известно време мълчаливо. Отпи от напитката си, после попита:

— През нощта не ви ли осени някаква идея? Може би сте се събудили с нов поглед върху нещата, нова мисъл?

Бейли изгледа с подозрение Фастълф, но не забеляза сарказъм по неговото лице. Приближи чашата към устата си и отвърна:

— Боя се, че не. Безпомощен съм също толкова, колкото бях и снощи. — Той отпи и неволно направи гримаса.

— Съжалявам — извини се Фастълф. — Напитката не е ли по вашия вкус?

Бейли изръмжа и предпазливо я опита пак.

— Това е просто кафе — добави Фастълф. — Безкофеиново.

Бейли се намръщи.

— Няма вкус на кафе и… Извинете ме, д-р Фастълф, не искам да прозвучи параноично, но Данил и аз току-що обсъдихме в полу-шеговита форма вероятността да упражнят насилие върху мен. Полу-шеговита форма от моя страна разбира се, не от страна на Данил. И сега си мисля, че един от начините да стигнат до мен…

Гласът му замря.

Веждите на Фастълф се придвижиха нагоре. Той се протегна към чашата на Бейли, като измърмори някакво извинение, и помириса кафето. После загреба малко от него с лъжичка и го опита.

— Съвсем нормално е, мистър Бейли — каза накрая той. — Това не е опит да ви отровят.

— Съжалявам — отвърна Бейли, — че се държах толкова глупашки, след като знам, че е било приготвено от вашите собствени роботи. И все пак, сигурен ли сте?

Фастълф се усмихна.

— Преди време бяха човъркали роботите ми. Но този път няма такова нещо. Просто кафето, макар и широко разпространено на всички планети, не винаги е от един и същи сорт. Всеизвестно е, че всяко човешко същество предпочита кафето, което се пие на неговата родна планета. Съжалявам, мистър Бейли, но нямам от земния сорт. Ще предпочете ли мляко? То е приблизително еднакво на вкус навсякъде. Плодов сок? По принцип, аврорианският гроздов сок се смята за превъзходен на всички Външни светове. Някои си позволяват да намекват, че го оставяме малко да ферментира, но това разбира се, не е вярно. Вода?

— Ще опитам вашия гроздов сок. — Бейли хвърли подозрителен поглед към кафето. — Предполагам, че ще трябва да свикна с другото.

— Съвсем не — възрази Фастълф. — Защо да си натрапваме неприятното, без да ни се налага? И така… — усмивката му доби измъчен вид при подхващането на предишната тема — нощта и сънят не са ви оказали никакво ползотворно влияние?

— Съжалявам — отвърна Бейли. После се смръщи, като че ли обхванат от неясен спомен. — Макар че…

— Да?

— Останах с впечатлението, че тъкмо преди да заспя, в освободеното от задръжки забвение между съня и събуждането, сякаш попаднах на нещо.

— Наистина ли? На какво?

— Не знам. Мисълта ме накара да се събудя, но не ме последва. Или пък някой въображаем шум ме разсея. Не си спомням. Опитах се да се уловя за тази мисъл, но тя ми се изплъзна. Отиде си. Мисля, че подобни работи не са необичайни.

Фастълф изглеждаше замислен.

— Сигурен ли сте в това?

— Не съвсем. Мисълта избледня толкова бързо, че дори не съм сигурен, дали въобще я е имало. Но дори и да я е имало, може само да ми се е сторила важна, защото бях полу-заспал. Ако сега ми се яви повторно, навярно ще се окаже, че е пълна безсмислица.

— Но каквато и да е била и колкото и да ви е убягвала, несъмнено би трябвало да е оставила някаква следа.

— Предполагам, д-р Фастълф. В такъв случай, ще се върне пак. Убеден съм.

— Трябва ли да чакаме?

— Какво друго ни остава?

— Съществува такова нещо като психосондата.

Бейли се дръпна назад в стола и впери поглед във Фастълф. После каза:

— Чувал съм за нея, но на Земята тя не се използва даже и в полицията.

— Не сме на Земята, мистър Бейли — меко отбеляза Фастълф.

— Но от това може да пострада мозъкът. Не съм ли прав?

— Малко вероятно е, ако се направи, както трябва.

— Но не и невъзможно. Дори и да се направи, както трябва — натърти Бейли. — Според мен, тя не може да се използва на Аврора, освен в строго определени случаи. Лицата, върху които се прилага, трябва да са обвинени в тежко престъпление, или трябва…

— Да, мистър Бейли, но това се отнася за аврорианците. Вие не сте аврорианец.

— Искате да кажете, че понеже съм землянин, няма да ме третират като човек?

Фастълф се усмихна и разпери ръце.

— Хайде, мистър Бейли. Това беше само идея. Снощи бяхте достатъчно отчаян, за да предложите да разрешим нашата дилема, като поставим Гладиа в едно ужасно и трагично положение. Чудех се, дали сте достатъчно отчаян, за да подложите и себе си на подобен риск?

Бейли затърка очи и известно време не каза нищо. После, с промени глас, изрече:

— Снощи не бях прав. Признавам си. Колкото до това сега, няма никакви гаранции, че мисълта, която ме е споходила в полу-заспало състояние, има въобще някаква връзка с проблема. Може да са били чисти глупости, нелогични фантасмагории, може въобще да не е имало никаква мисъл. Нищо. Смятате ли, че би било разумно да се рискува увреждането на моя мозък, заради една толкова нищожно малка вероятност да спечелим нещо? След като, както твърдите, разчитате именно на този мозък да намери решение?

Фастълф кимна.

— Вашите аргументи са съвсем основателни — пък и аз не го имах сериозно предвид.

— Благодаря, д-р Фастълф.

— Но какво ще правим сега?

— Преди всичко, искам да поговоря пак с Гладиа. Има някои въпроси, които искам да си изясня.

— Трябваше да го направите снощи.

— Трябваше, но ми се струпаха повече неща, отколкото бих могъл да осмисля. Има някои моменти, които ми убягнаха. Аз съм само един детектив, а не безпогрешен компютър.

— Не ви упреквам в нищо — каза Фастълф. — Просто не бих искал да безпокоим излишно Гладиа. Като имам предвид онова, което ми казахте снощи, мога само да предполагам, че тя е дълбоко разстроена.

— Несъмнено. Но също така, тя отчаяно иска да разбере какво се е случило — кой, ако изобщо е бил някой, е убил онзи, когото тя смята за свой съпруг. И това е разбираемо. Сигурен съм, че ще е склонна да ми помогне. И бих искал да поговоря с още един човек.

— С кого?

— С дъщеря ви Василия.

— С Василия? Защо? Каква полза ще има от това?

— Тя е роботик. Бих искал да поговоря и с някой друг роботик, освен с вас.

— Не бих допуснал това, мистър Бейли.

Току-що бяха приключили със закуската. Бейли стана.

— Д-р Фастълф, още веднъж се налага да ви напомня, че съм тук по ваше настояване. Нямам официално разрешение да извършвам полицейско разследване. Нямам връзка с аврорианските власти. Единственият ми шанс да се добера до дъното на тази бъркотия, е като се надявам, че разни хора ще ми съдействат доброволно и ще отговарят на моите въпроси. Ако вие ми попречите да пробвам това, става ясно, че не мога да стигна по-далече от положението, в което се намирам сега, тоест доникъде. Би било изключително зле за вас — и следователно за Земята, — така че ви призовавам да не заставате на пътя ми. Ако уредите да мога да разпитам когото си пожелая — или дори се опитате да го уредите, като ходатайствате в моя полза, — населението на Аврора може да сметне това за чистосърдечна проява на невинност. От друга страна, ако затруднявате моето разследване, до какъв друг извод биха стигнали хората, освен, че сте виновен и се страхувате от разобличение?

— Разбирам това, мистър Бейли — отвърна Фастълф с трудно сдържано раздразнение. — Но защо Василия? Има и други роботици.

— Василия е ваша дъщеря. Тя ви познава. Може да има твърдо мнение по въпроса, доколко сте способен да разрушите един робот. Тъй като тя е член на Института по роботика и съответно е на страната на вашите политически врагове, всеки благоприятен отзив, който тя би могла да даде, ще бъде от голямо значение.

— А ако свидетелства против мен?

— Ще мислим, когато му дойде времето. Бихте ли влезли във връзка с нея, за да я помолите да ме приеме?

— Задължен съм ви — безропотно отвърна Фастълф, — но грешите, ако смятате, че ще я убедя лесно да ви види. Може да е твърде заета — или така да си мисли. Може да не е на Аврора. Може просто да не иска да има нищо общо с това. Снощи се опитах да ви обясня, че тя има причини — мисли, че има причини — да е настроена враждебно спрямо мен. Ако аз я помоля да се срещне с вас, може да реши да откаже, просто като израз на своето неприязнено отношение към мен.

— Бихте ли опитал, д-р Фастълф?

Фастълф въздъхна.

— Ще опитам, докато вие сте при Гладиа. Предполагам, че ще искате да се срещнете с нея. Бих си позволил да изтъкна, че тримерното изображение ще е достатъчно. Образът е толкова качествен, че не може да се различи от истинското физическо присъствие.

— Известно ми е това, д-р Фастълф, но Гладиа е от Солария и има неприятни асоциации с тримерните изображения. Пък и във всеки случай смятам, че има и едно друго неуловимо преимущество в реалния физически контакт между двама души. Положението, в което се намираме сега, е прекалено деликатно и усложнено за мен, за да съм склонен да пренебрегна това допълнително преимущество.

— Е добре, ще предизвестя Гладиа. — Той се обърна, поспря, после се обърна пак. — Но, мистър Бейли…

— Да, д-р Фастълф?

— Снощи ми казахте, че положението е достатъчно сериозно, за да спестявате на Гладиа неудобствата, които могат да възникнат за нея. Изтъкнахте, че са заложени далеч по-важни неща.

— Така е, но можете да разчитате, че няма да я тревожа, ако това е възможно.

— Нямам предвид Гладиа. Просто искам да ви предупредя, че този съществено важен подход би трябвало да го разширите и в случая с мен. Не бих искал да се притеснявате заради моето лично спокойствие, или гордост, ако успеете да говорите с Василия. Не очаквам някакви резултати, но ако все пак поговорите с нея, ще понеса всички произтичащи от това притеснения, а вие не трябва да се мъчите да ми ги спестите. Разбирате ли?

— Да си призная, д-р Фастълф, никога не съм имал намерение да ви спестявам нещо. Ако трябва да избирам между вашето притеснение, или срам от една страна, и благополучието на политическата ви кариера и благополучието на моята планета от друга, не бих се поколебал и за момент да ви засрамя.

— Отлично! И, мистър Бейли, трябва да разширим този подход и спрямо вас самия. Вашето спокойствие също не бива да ни пречи.

— В това отношение нямах избор, още щом ме доведохте тук, без да поискате моето съгласие.

— Имам предвид нещо друго. Ако след един разумен период от време — не дълъг, просто разумен период от време — не напреднете в решението на проблема, ще трябва, в края на краищата, да обсъдим възможността за психосондиране. Вероятно ако успеем да разберем какво знае вашият мозък, без вие самият да знаете, че го знае, това ще бъде нашият последен шанс.

— Може да не знае нищо, д-р Фастълф.

Фастълф тъжно погледна Бейли.

— Съгласен съм. Но, както казахте по повод възможността Василия да свидетелства против мен — ще го мислим, когато му дойде времето.

Той се обърна и излезе от стаята.

Бейли замислено гледаше след него. В този момент му се струваше, че ако напредне, ще се сблъска с физическа разправа от неизвестен — но вероятно опасен — вид. А ако не напредне, щеше да се сблъска с психосондата, което едва ли беше по-доброто.

— Йосафате! — измърмори той лекичко под носа си.