Айзък Азимов
Роботите на зората (62)

62.

Бейли пое въздух и го задържа в очакване на проясняването на прозорците. Малкото купе на аеромобила вече нямаше да бъде напълно изолирано; стените вече нямаше да бъдат непроницаеми.

Щом прозорците се прочистиха, блесна светкавица, която изчезна прекалено бързо и светът потъна в още по-голям мрак от контраста.

Бейли не успя да се овладее и се присви в очакване на гърма, който след миг-два изтрещя и прокънтя.

— Бурята няма да се засилва и скоро ще отмине — успокои го Данил.

— Не ми пука дали ще отминава или не — рече Бейли с треперещи устни. — Хайде. Да тръгваме. — Опитваше се — заради себе си — да поддържа илюзията за превъзхождащото положение на едно човешко същество спрямо роботите.

Аеромобилът се издигна във въздуха малко над земята и тутакси започна да се криви така, че Бейли се притисна силно към Жискар.

— Изправи колата, Жискар! — извика Бейли (по-скоро задъхано пропищя).

Данил обви с ръка рамената на Бейли и внимателно го придърпа към себе си. С другата си ръка се държеше за дръжката, прикачена от вътрешната страна на вратата.

— Не може, колега Илайджа — възрази той. — Духа доста силен вятър.

Бейли усети как косата му настръхва.

— Искаш да кажеш… че ще ни отвее?

— Не, разбира се, че не — каза Данил. — Ако колата беше антиграв — технология, която разбира се не съществува — и ако нейната маса и инерция можеха да се елиминират, тогава вятърът щеше да я понесе като перце във въздуха. Но ние запазваме цялата си маса, дори когато двигателите ни повдигнат над земята и ни понесат във въздуха, така че инерцията противодейства на вятъра. Все пак вятърът ни олюлява, макар че колата си остава изцяло под контрола на Жискар.

— Не ми изглежда така. — Бейли дочу остро свистене, което реши, че се дължи на завихрянето на вятъра около аеромобила при неговото врязване в съпротивляващата се атмосфера. И тогава аеромобилът се наклони на една страна, а Бейли, който за нищо на света не можа да се овладее, се хвърли отчаяно на врата на Данил.

Данил изчака малко. Едва когато Бейли задиша отново и поразхлаби хватката си, Данил леко се освободи от неговата прегръдка, като същевременно го притисна малко по-силно с ръката си.

— За да поддържа курса, колега Илайджа — обясни той, — Жискар трябва да противодейства на вятъра като пренареди асиметрично двигателите. Те се подреждат от едната страна, така че аеромобилът се накланя срещу вятъра, а силата и посоката на работата на двигателите се настройва по съответен начин и се променя със смяната на силата и посоката на вятъра. Няма по-добър от Жискар за тази работа и въпреки това от време на време колата ще се поклаща или накланя. Затова трябва да извините Жискар, ако не вземе участие в разговора. Вниманието му е изцяло погълнато от управлението.

— Няма ли… ли опасност? — Бейли усети, че стомахът му се свива при мисълта за подобна игра с вятъра. Беше безкрайно доволен, че не е ял от няколко часа. Не можеше — не смееше — да повърне вътре в аеромобила. Дори само мисълта за това го караше да се чувства още по-зле и той опита да се концентрира върху нещо друго.

Представи си как тича по лентите на Земята, как прескача от една лента на друга, по-бърза, после нататък върху съседната, още по-бърза, после обратно към по-бавните, като през цялото време умело използваше насрещния вятър — в едната посока, в която човек набързваше (странна дума, която използваха само бегачите по лентите) и в другата, в която призабавяше. Като по-млад, Бейли можеше да го прави без почивка и без грешка.

Данил се беше приспособил към необходимостта без проблеми и единственият път, когато бяха тичали заедно по лентите, той се беше справил отлично. Е, сега беше същото! Аеромобилът се носеше по лентите. Наистина! Беше същото!

Но не съвсем същото. В Града всяка лента се движеше със строго определена скорост. Там вятърът духаше по абсолютно предсказуем начин, тъй като се явяваше само в резултат от движението на самите ленти. Докато сега, в бурята вятърът си имаше свое собствено мнение, или по-скоро зависеше от толкова много променливи (Бейли нарочно търсеше рационална опора), че изглеждаше така, сякаш си имаше свое собствено мнение — и Жискар трябваше да се съобразява с него. Това беше всичко. Иначе, все едно че бягаха по лентите с повишена трудност. Те се движеха с променлива — и рязко сменяща се — скорост.

— Ами ако се блъснем в някое дърво? — измърмори Бейли.

— Изглежда много малко вероятно, колега Илайджа. Жискар е прекалено ловък. А и сме само малко над земята, така че двигателите запазват голяма мощност.

— Тогава ще се блъснем в скала. Тя ще ни погребе под себе си.

— Няма да се блъснем в скала, колега Илайджа.

— Защо не? Как, в името на Земята, Жискар може да вижда какво прави? — Бейли впери поглед в мрака пред себе си.

— Слънцето тъкмо залязва — каза Данил — и през облаците се промъква малко светлина. За нас тя е достатъчна, за да виждаме с помощта на фаровете. А ако се стъмни още повече, Жискар ще ги засили.

— Какви фарове? — не мирясваше Бейли.

— Не се виждат много ясно, защото имат силна инфрачервена компонента в своето излъчване, към която очите на Жискар са приспособени, а вашите — не. Нещо повече, инфрачервените лъчи имат по-голяма проникваща способност, отколкото вълните с по-къса дължина, и затова са по-удобни по време на дъжд и мъгла.

Бейли успя да се заинтересува въпреки своето притеснение.

— А твоите очи, Данил?

— Моите очи, колега Илайджа, са проектирани така, че да се доближават възможно най-много до човешките. За съжаление — в този момент.

Колата се разтърси и Бейли отново затаи дъх.

— Очите на космолитите са все още приспособени към земното слънце — прошепна той под носа си, — макар че при роботите не е така. Толкова по-добре, ако това ще им помогне да си припомнят своя земен произход.

Гласът му замря. Стъмваше се още повече. Бейли не виждаше вече нищо, а проблясващите периодично светкавици не бяха от полза. Те просто заслепяваха. Бейли затвори очи, но това не помогна. Така усещаше още по-силно гневния, заплашителен тътен на гръмотевиците.

Нямаше ли да престанат? Дали не трябваше да изчакат да премине най-страшната част от бурята?

— Колата не реагира както трябва — внезапно каза Жискар.

Бейли усети придърпване, като че ли автомобилът се движеше на колела и се катереше върху буци.

— Да не би да се е повредила от бурята, приятелю Жискар? — попита Данил.

— Не се държи така, приятелю Данил. Нито пък изглежда вероятно този автомобил да пострада по подобен начин от бурята.

Бейли следеше с усилие разговора им.

— Повреда? — промърмори той. — Каква повреда?

— Според мен компресорът изпуска, сър — отвърна Жискар, — но бавно. Това не може да е следствие от обикновен пробив.

— Тогава как се е случило? — попита Бейли.

— Вероятно са го направили нарочно, докато колата е била пред Административния център. От известно време забелязах, че ни следят, но внимават да не ни настигнат.

— Защо, Жискар?

— Има вероятност, сър, да изчакват да се разбием окончателно. — Аеромобилът се движеше на все по-големи тласъци.

— Ще успееш ли да стигнеш до д-р Фастълф?

— Не мисля, сър.

Бейли се опита да задейства своя замътнен разсъдък.

— В такъв случай, изобщо не съм разбрал причините на Амадиро да ни забави. Той ни е задържал, за да може един или двама от неговите роботи да повредят аеромобила така, че да успеем да стигнем насред бурята някое пусто място.

— Но защо ще го прави? — попита Данил с шокиран вид. — За да ви хване? — В известен смисъл, той вече го беше направил.

— Той не ме иска мен. Никой не ме иска мен — отвърна Бейли с нотка на сдържан гняв. — Ти си в опасност, Данил!

— Аз ли, колега Илайджа?

— Да, ти! Данил. Жискар, избери някое безопасно място и спри, а щом спреш, Данил трябва да слезе и да се махне на някое безопасно място.

— Това е невъзможно, колега Илайджа — възрази Данил. — Не мога да ви оставя, при положение, че се чувствате толкова зле — и особено, щом ни следят и вие може да пострадате.

— Данил, те преследват теб — натърти Бейли. — Ти трябва да се махнеш. Колкото до мен, аз ще остана в колата. Няма да съм в опасност.

— Как бих могъл да повярвам?

— Моля те! Моля те! Как да ти обясня, когато всичко ми се върти… Данил — Гласът на Бейли прозвуча отчаяно хладнокръвно, — ти си най-важната личност тук, много по-важна от Жискар и мен, взети заедно. Аз не просто съм загрижен за теб и не просто искам да не пострадаш. Съдбата на цялото човечество зависи от теб. Не се безпокой за мен; аз само един човек; безпокой се за милиардите други. Данил — моля те…