Айзък Азимов
Роботите на зората (58)

58.

Оказа се, че Личната беше празна. Дори нямаше какво толкова да се претърсва. Беше по-малка от тази в имението на Фастълф.

Накрая Бейли забеляза Данил и Жискар изправени мълчаливо един до друг на вратата, сякаш дотам се бяха осмелили да влязат в стаята.

Бейли се опита да заговори с нормален глас, но от устата му излезе само някакво неясно крякане. Той прочисти гърло прекалено енергично и каза:

— Можете да влезете по-навътре — и няма нужда да мълчиш, Данил. — (Данил беше идвал на Земята. Той знаеше за табуто върху разговарянето в Личната.)

Данил демонстрира моментално своите познания. Той постави показалеца си на устните.

— Знам, знам — каза Бейли, — но сега забрави за това. Щом Амадиро може да забрави за аврорианското табу върху влизането на роботи в Личната, тогава, аз мога да забравя земното табу върху разговарянето.

— Няма ли да се чувствате притеснен, колега Илайджа? — тихо попита Данил.

— Ни най-малко — отвърна Бейли с обичайния си глас. (Всъщност, разговорът с Данил — един робот — беше нещо съвсем различно. Произнасянето на думи в помещение като това, когато всъщност там нямаше човешко същество, не беше толкова ужасяващо, колкото можеше да се очаква. На практика, когато имаше само роботи, то изобщо не беше ужасяващо, колкото и единият от тях да беше хуманоиден. Бейли, разбира се, не можеше да каже, че това е така. Въпреки, че Данил не изпитваше никакви чувства, които едно човешко същество би могло да накърни, Бейли пък си имаше своите усещания.)

И тогава той се сети за нещо друго и изпита острото чувство, че е пълен глупак.

— Или — обърна се той към Данил с глас, който изведнъж прозвуча много тихо, — да не би да ме караш да мълчим, защото в стаята има бръмбар? — Последната дума той изговори само с мърдане на устните си.

— Ако имате предвид, колега Илайджа, дали хората извън стаята не биха могли да следят с помощта на някакво подслушващо устройство какво се говори вътре, това е изключено.

— Защо да е невъзможно?

Тоалетната се проми бързо и безшумно с вода и Бейли се отправи към мивката.

— На Земята — отвърна Данил, — плътно претъпканите Градове не позволяват на човешките същества да имат лично спокойствие. Неволното подслушване на чужди разговори се смята за неизбежно и използването на устройства, с които се постига по-голям ефект, може би изглежда напълно естествено. Ако един землянин не иска нещо да се разбере, той просто не говори. В това може би се крие причината да се пази тишина там, където се предполага, че човешките същества трябва да имат лично спокойствие — както например в помещенията, които вие наричате Лични. На Аврора, от друга страна, както и на всички Външни светове, личното спокойствие е факт и се цени високо. Навярно си спомняте за Солария и до какви болестни крайности беше доведено това там. Но дори и на Аврора, където положението не е като на Солария, всяко човешко същество е изолирано от останалите с немислими за Земята по мащаби пространства, а допълнително и със стени от роботи. Да се наруши нечие лично спокойствие, би било немислимо.

— Имаш предвид — попита Бейли, — че подслушването на тази стая би било престъпление?

— Много по-лошо, колега Илайджа. Не би било в стила на един цивилизован аврориански джентълмен.

Бейли се огледа. Данил, изтълкувал погрешно жеста, издърпа една кърпа от устройството, което Бейли едва ли щеше да открие безпроблемно със своя непривикнал поглед, и му я предложи.

Бейли взе кърпата, но не за това се беше огледал. Търсеше апарата за подслушване, защото трудно можеше да повярва, че някой би изтървал удобния шанс само заради едната нецивилизованост. Търсенето се оказа безрезултатно, както и се очакваше. Потиснат, Бейли си помисли, че няма да успее да открие един аврориански апарат за подслушване, дори и в стаята да имаше такъв. Не знаеше какво точно да търси.

При което го обзе друга вълна на подозрение.

— Кажи ми, Данил, след като познаваш аврорианците по-добре от мен, защо според теб Амадиро се занимава с мен? Приказва си на поразия. Изпраща ме. Предлага ми да използвам тази стая — нещо, което Василия не би направила. Сякаш има на разположение времето до края на света. Учтивост?

— Много аврорианци се гордеят със своята учтивост. Може би Амадиро е един от тях. Той повтори няколко пъти, че не е варварин.

— Друг въпрос. Защо според теб той се съгласи вие двамата с Жискар да влезете с мен?

— Струва ми се, че за да отстрани вашите подозрения, че може да ви е приготвен капан.

— Защо да си прави труда? Защото се е загрижил да не би да се разтревожа излишно?

— Още един жест на цивилизован аврориански джентълмен, бих казал.

Бейли поклати глава.

— Е, ако тази стая се подслушва и Амадиро ме чува, нека ме чува. Аз не го смятам за цивилизован аврориански джентълмен. Даде ми ясно да разбера, че ако не се откажа от моето разследване, той ще се погрижи Земята като цяло да си изпати. Това ли наричаш поведение на цивилизован джентълмен? Не ти ли прилича по-скоро на поведението на един невероятно брутален изнудвач?

— Един аврориански джентълмен — отвърна Данил — може да намери за необходимо да произнесе заплаха, но той би го направил по джентълменски.

— Както Амадиро. Значи, формата, а не съдържанието на речта определят дали си джентълмен. Но, Данил, ти си робот и следователно не можеш истински да критикуваш едно човешко същество, нали?

— Ще ми бъде трудно — съгласи се Данил. — Но може ли аз да попитам нещо, колега Илайджа? Защо поискахте разрешение за мен и приятеля ми Жискар да влезнем тук? Стори ми се, че преди това отказахте да повярвате, че се намирате в опасност. Да не би сега да сте решили, че не сте в безопасност, ако нас ни няма?

— Не, съвсем не, Данил. Сега вече съм твърдо убеден, че аз не съм в опасност и никога не съм бил.

— И все пак имаше сянка на подозрение във вашите действия, когато влязохте тук, колега Илайджа. Вие претърсихте стаята.

— Разбира се! — отвърна Бейли. — Казах, че аз не съм в опасност, но не казвам, че няма опасност.

— Струва ми се, че не разбирам разликата, колега Илайджа — рече Данил.

— Ще я обсъдим после, Данил. Все още не съм сигурен дали стаята не се подслушва.

Бейли беше приключил с всичко и добави:

— Е, Данил, не си дадох много зор; не съм бързал изобщо. Вече съм готов да излезем и се чудя, дали след всичкото това време Амадиро все още ни чака, или е възложил на някои подчинен да свърши останалото и да ни изпрати. В края на краищата, Амадиро е зает човек и не може да прекара целия си ден с мен. Как мислиш, Данил?

— По-логично би било д-р Амадиро да е възложил задачата на някой друг.

— А ти, Жискар? Какво мислиш ти?

— Съгласен съм с приятеля Данил, макар че от опит знам, че човешките същества не винаги реагират по логичен начин.

— Аз от своя страна — каза Бейли — подозирам, че Амадиро все още търпеливо ни чака. Ако нещо го е накарало да си изгуби толкова време с нас, склонен съм да си мисля, че подбудите му — каквито и да са те — все още го държат в напрежение.

— Не знам за какви подбуди говорите, колега Илайджа — отбеляза Данил.

— Нито пък аз, Данил — призна Бейли, — което силно ме тревожи. Но нека отворим вратата и ще видим.