Айзък Азимов
Роботите на зората (35)

35.

Петнадесет минути по-късно, Бейли стоеше пред тримерния екран, готов да се срещне с Василия Фастълф.

Д-р Фастълф беше излезнал, след като каза със суха усмивка, че в негово присъствие дъщеря му сигурно щеше да е по-малко отстъпчива. Данил също го нямаше. Само Жискар беше останал да прави компания на Бейли.

— Тримерният канал на д-р Василия е настроен за приемане — каза Жискар. — Готов ли сте, сър?

— Толкова, колкото бих могъл да бъда — отвърна мрачно Бейли. Беше отказал да седне, като смяташе, че прав ще изглежда по-внушително. (Колко ли внушителен можеше да изглежда един землянин?)

Екранът се освети, докато останалата част от стаята притъмняваше, и на него се появи жена. Отначало не беше много но фокус. Тя стоеше с лице към него, а дясната й ръка се подпираше на лабораторна маса, отрупана с диаграми. (Без съмнение, тя също имаше намерение да изглежда внушително.)

С нагласянето на фокуса, краищата на екрана се размиха и образът на Василия (ако това беше тя) стана по-плътен и изглеждаше вече тримерен. Тя стоеше в стаята с илюзията за пълна реалност, като изключим това, че подредбата на помещението, в което се намираше тя, не пасваше на подредбата в стаята на Бейли. Преходът от едната към другата обстановка беше много рязък.

Василия носеше тъмнокафява пола, която постепенно преминаваше в два широки полупрозрачни крачола, така че краката й, от средата на бедрата надолу, смътно се виждаха. Блузата беше плътно по нея и без ръкави. Ръцете й оставаха голи до раменте. Имаше голямо деколте, а светло русата й коса се спускаше на твърди къдрици.

Нямаше и следа от откритите черти на своя баща, нито от неговите огромни уши. Бейли можеше само да предполага, че майка й е била доста красива и че Василия е имала късмет при комбинирането на гените.

Тя беше ниска и Бейли забеляза нейната удивителна прилика в чертите на лицето с Гладиа, макар че изражението й беше много по-студено и белязано от силна индивидуалност.

— Вие ли сте землянинът, който е дошъл да реши проблема на моя баща? — запита остро Василия.

— Да, д-р Фастълф — отвърна Бейли също толкова лаконично.

— Можете да ме наричате д-р Василия. Не желая да ме бъркат с баща ми.

— Д-р Василия, трябва да разговарям с вас лице в лице за един разумно дълъг период от време.

— Без съмнение ви се иска. Разбира се, вие сте землянин и следователно сте сигурен източник на зараза.

— Подложиха ме на медицинска обработка и съм напълно безопасен. Вашият баща беше плътно с мен цял един ден.

— Баща ми се преструва на идеалист и от време на време се налага да върши глупости, за да поддържа тази представа. Няма да му подражавам.

— Мисля, че не му желаете злото. Ще му навредите, ако откажете да ме видите.

— Губите си времето. Няма да се срещна с вас, освен по този начин, а половината време, което ви бях определила, вече изтече. Ако желаете, може да спрем дотук, щом разговорът не ви задоволява.

— Жискар е тук, д-р Василия, и би искал настоятелно да ви помоли да ме приемете.

Жискар пристъпи към обсега на предаване.

— Добро утро, Литъл Мис — поздрави той с приглушен глас.

За момент Василия изглеждаше объркана, а когато заговори отново, гласът й звучеше малко по-меко.

— Радвам се да те видя, Жискар, и бих се срещнала с теб, когато пожелаеш, но не бих се срещнала с този землянин, дори и по твое настояване.

— В такъв случай — намеси се Бейли, като в отчаянието си прибягна до единственото нещо, с което разполагаше, — ще трябва да оглася случая със Сантирикс Гремионис, без да мога да го обсъдя с вас.

Очите на Василия се разшириха, а ръката й върху масата се повдигна и сви в юмрук.

— Какво имате предвид с този Гремионис?

— Само, че е един хубав млад мъж, който ви познава добре. Да продължавам ли своята работа нататък, без да чуя, какво имате да ми кажете вие?

— Още сега мога да ви кажа, че…

— Не — прекъсна я Бейли с повишен тон. — Няма да ми кажете нищо, докато не се срещна с вас лице в лице.

Устата й се изкриви.

— В такъв случай, ще се срещна с вас, но няма да остана във вашата компания нито миг повече, отколкото сметна за необходимо. Предупреждавам ви. И доведете Жискар.

Тримерната връзка се прекъсна с пращене и Бейли усети замайване от внезапната промяна в задния план, която последва. Отправи се към един стол и седна.

Ръката на Жискар го придържаше за лакътя, докато Бейли не се настани удобно в стола.

— Мога ли да ви помогна по някакъв начин, сър? — попита роботът.

— Добре съм — увери го Бейли. — Трябва само да си поема дъх.

Д-р Фастълф се изправи пред него.

— Приемете пак моите извинения, че не можах да изпълня своите задължения на домакин. Подслушвах от едно удължение, което е настроено да приема без да предава. Исках да видя дъщеря си, дори и без тя да знае.

— Разбирам ви — успокои го Бейли, леко задъхан. — Ако доброто възпитание изисква да се извините за своята постъпка, тогава аз ви прощавам.

— Но какво беше това със Сантирикс Гремионис? Името ми е непознато.

Бейли вдигна поглед към Фастълф и отвърна:

— Д-р Фастълф, чух името му от Гладиа тази сутрин. Не знам почти нищо за него, но така или иначе, реших да кажа това, което казах на вашата дъщеря. Вероятността за попадение беше нищожна, и въпреки това, резултатите се оказаха такива, каквито исках да бъдат. Както виждате, мога да правя полезни изводи, дори когато разполагам с много малко информация, така че по-добре ме оставате на спокойствие да продължа. Моля ви за в бъдеще изцяло да ми съдействате и не споменавайте повече психосондата.

Фастълф мълчеше и Бейли изпита мрачно задоволство от налагането на своята воля първо върху дъщерята, а после и върху бащата.

Но не знаеше, колко дълго можеше да продължава в този дух.