Айзък Азимов
Роботите на зората (14)

14.

Д-р Хан Фастълф наистина го чакаше — и се усмихваше. Беше висок, слаб, със светлокестенява, не много гъста коса и, разбира се, пак тези негови уши. Бейли беше запомнил именно тях. Бяха огромни и щръкнали встрани. Придаваха му малко смехотворен вид и предразполагаха. По-скоро ушите, отколкото посрещането на Фастълф, накараха Бейли да се усмихне.

Бейли се зачуди, дали аврорианската медицина не беше напреднала и в областта на козметичната пластична хирургия. Но всъщност, може би Фастълф си харесваше ушите, както впрочем те харесваха и на Бейли (за голяма негова изненада). Едно лице, което те кара да се усмихнеш, си имаше своите преимущества.

Може би Фастълф държеше да се харесва от пръв поглед. Или пък намираше за удобно да бъде подценяван? Или просто различен?

— Детектив Илайджа Бейли — обърна се той към Бейли. — Помня ви добре, макар упорито да си представях, че в лицето приличате на онзи актьор, който играеше вашата роля.

Лицето на Бейли помръкна.

— Тази хипервълнова драматизация ме преследва, д-р Фастълф. Ако знаех къде мога да се скрия от нея…

— Никъде — добродушно заяви Фастълф. — Поне не и толкова просто. Но, щом не харесвате тази тема, още отсега ще я изключим от нашите разговори. Никога повече няма да я споменавам. Съгласен ли сте?

— Благодаря ви — с пресметната неочакваност, Бейли протегна ръка на Фастълф.

Фастълф видимо се поколеба. После пое ръката на Бейли, задържа я предпазливо — и за малко. Накрая въздъхна:

— Ще приема, че не сте ходеща торба от зарази, мистър Бейли.

След което, докато гледаше ръцете си, посърнало добави:

— Трябва да призная, все пак, че ръцете ми са обработени с инертен филм, от което не се чувствам много удобно. Аз съм рожба на ирационалните страхове на моето общество.

Бейли сви рамене.

— Всички сме такива. Не съм във възторг от мисълта, че съм на открито. Заради това не съм във възторг и от моето идване на Аврора, при създалите се обстоятелства.

— Разбирам добре това, мистър Бейли. Приготвил съм тук закрита кола за вас, а когато стигнем до моето имение, ще направим всичко възможно да не ви излагаме на открито.

— Благодаря ви, но допускам, че в някои случаи, по време на моя престой на Аврора, ще се наложи да остана на открито. Подготвен съм — според възможностите си.

— Разбирам, но ще прибягваме до това само в наложителни случаи. Сегашният не е такъв, така че моля ви, приемете да останете на закрито.

Колата чакаше в сянката на тунела и едва ли щяха да видят и следа от открито пространство, докато се качваха в нея. Бейли усети зад себе си присъствието на Данил и Жискар, твърде различни на външен вид, но еднакво сериозни и готови да чакат — с безкрайно търпение.

Фастълф отвори задната врата.

— Моля, заповядайте — каза той.

Бейли влезе. Данил го последва бързо и плавно, а Жискар се качи от другата страна почти едновременно с него, в нещо като подобие на танц с не лоша хореография. Бейли остана притиснат между тях, макар и не съвсем плътно. Всъщност, мисълта, че от двете страни между него и откритото пространство стоеше плътната бариера от тела на роботи, го зарадва.

Но открито пространство нямаше. Фастълф се качи отпред и след като вратата се затвори, прозорците се затъмниха и мека, изкуствена светлина изпълни вътрешността на колата.

— Обикновено не карам по този начин, мистър Бейли — каза Фастълф, — но нямам кой знае какво против, а на вас може да ви се стори по-удобно. Колата е изцяло компютъризирана, знае къде отиваме и може да се справи с всякакъв вид непредвидени обстоятелства. Не се изисква никаква намеса от наша страна.

Ускорението се почувства съвсем слабо, последвано от едва доловимо усещане за движение.

— Този маршрут е сигурен, мистър Бейли — продължаваше Фастълф. — Доста усилия ми струваше да направя така, че възможно най-малък брой хора да научат, че ще бъдете в тази кола. Със сигурност няма да ви открият тук. Пътуването с кола — която между другото се движи на въздушна възглавница от реактивните си двигатели, така че всъщност представлява аеромобил — няма да ни отнеме много време, но ако желаете, може да използвате възможността да си починете. В момента сте в пълна безопасност.

— Говорите така — възрази Бейли, — като че ли мислите, че съм в опасност. На кораба бях охраняван толкова строго, че се чувствах като в затвор — а ето че сега пак става същото. — Бейли огледа вътрешността на колата, която го прихлупваше под рамката си от метал и непрозрачно стъкло, да не говорим за металната рамка на двата робота.

Фастълф леко се изсмя.

— Престаравам се, знам, но градусът на Аврора се покачва. Идвате тук в един кризисен момент и бих предпочел да изпадна в положението на глупак с престараването си, отколкото да поема ужасния риск от подценяването на опасността.

— Вярвам разбирате, д-р Фастълф — отвърна Бейли, — че провалът ми тук ще бъде голям удар за Земята.

— Разбирам добре това. Моето намерение да предотвратя провала ви е толкова твърдо, колкото и вашето. Повярвайте ми.

— Така и правя. Още повече, провалът ми тук, независимо по какви причини, ще ме съсипе професионално и в личен план на Земята.

Фастълф се обърна и погледна шокирано Бейли.

— Наистина ли? Не би трябвало да има основания за подобни санкции.

Бейли сви рамене.

— Съгласен съм, но така ще стане. Ще се превърна в изкупителната жертва за едно отчаяно правителство на Земята.

— Не съм мислил за това, когато помолих да дойдете, мистър Бейли. Бъдете сигурен, че ще направя всичко, което е по силите ми. Макар че, казано съвсем честно — погледът му се отмести настрани, — няма да е кой знае колко, ако загубим.

— Знам — кисело отвърна Бейли. Той се облегна назад в меката тапицерия и притвори очи. Движението на колата се усещаше само като леко, полюшващо клатене, но Бейли не заспа. Вместо това, той усилено мислеше — друго не му оставаше.