Франсис Уилямс
Стъкло

Чувам трясъка преди

да се обърна и да видя стъклото в рамката

над твойта снимка, пропукано на две места

през ъгълчето на усмивката ти точно.

 

Човекът в магазина ми предлага

да замени стъклото с друго

три минути преди края на работния си ден.

 

Бавно плъзва той голямото стъкло

сред множеството тюркоазени ъгли.

Издърпва по-големия от него правоъгълник

внимателно вън от купа.

 

И през изтичащото време използва само

вкопчените върхове на пръстите си,

привикнали със напрежението, тебеширени.

 

Със нужното внимание към всяка дреболия

на косъм, миг преди да се строши, извива

стъклото, което леко се поддава

и въпреки това остава гладко.

 

През крехката повърхност виждам

мускулите му — гъвкави и силни,

онази умела податливост,

с която всичко е възможно

за човека. Отбелязва

с линийка резките.

Пищи стъклото. После той

подпъхва линийката под леда,

за да отчупи със премерената нежност

ъгъла перфектен.

Дори прашинка не полита

от усилието. Просто

съвършена фактология.

 

Обратно към дома си понасям своя къс стъкло

тържествено като възглавничка под кралската корона,

гледайки дъждът надолу как ръми

с хубост тайнствена —

бледи петънца — лунички върху гланца.

 

Отново се усмихваш

под тази тежест,

която може в ръцете ми да се строши,

но не и този път.