Дерин Рийс-Джоунс
Косата на баща ми

Понеже надигала се бе като побойник преди свада;

понеже е по-бяла от кълбо дантела или сняг на клон;

понеже на младини била е кестенява, даже черна;

понеже неизлечимо е безгрижна —

това, което у Сасон нарича се „естествен вид“;

понеже е устоявала на гелове, лосиони, брилянтин, помади;

понеже са я фотографирали, осмивали,

разхвалвали, приглаждали назад;

понеже говори със езика на всяко непокорство;

понеже е преживяла варварството на бръснари и на майка ми;

понеже е усмирявана с каскети,

бейзболни шапки, камуфлажни кепета;

понеже напомня някак за пират, или пък адмирал,

тя предавател е на напрежение, цивилен полицай,

военен самолет е, парашут и индианец от племето Чинук.

Понеже тя е сол по клепката, оставена току-що от морето;

понеже я обичат много от жените във квартала

и свирка е на борда, прозвучала на най-отбрани параходи.

Понеже няма как да кажем за купичката с мюсли,

която тя му дала през медения месец.

Понеже мисълта й е като светлината бърза — диря еластична

на падаща звезда. Тя никому не е слуга.

Понеже нищо няма да кажем за Далила и Севилия;

тя е чакълена пътека и пързалка във едно.

Тя кадифе е, също еполети. Тя изгрев е, и залез.

О, косата на баща ми! Герой е невъзпят!

Но заради болестта, или лека за нея,

тя по възглавницата като ангелска е разпиляна:

кичури дълги, бели, напомнящи крила,

или криле, дълги и бели, на коси подобни.