Оливър Ренълдс
Четене

Сред нощния мрак — къща.

Сред къщата — стая със самотно светещ кът.

И в него — главата ми, наведена над книга.

 

А после настъпва чудатият полет:

хем съм там, хем не съм.

Потънал съм в четене.

 

„То те грабва и отнася от тебе самия“.

Без усилия, сякаш вадя ръката от джоба.

Само че ръцете не отлитат.

 

Шумно мракът разтърсва стъклата.

В крушката шумно се блъскат рояци молци.

Все така потънал съм в четене.

 

Тялото ми странно се смалява.

От четенето става плоско, с положение, но без обем

като в геометрията на Евклид.

 

Подир час отново се завръща.

Бавно, бавно, сякаш падащо със парашут.

Зяпвам в прозявка и отивам да се облекча.

 

Дърпам презглава завивките в леглото.

Нощни стражи в стаята въдворяват ред.

И молците чинно се залепват за стената.

 

Прекалил съм с четенето.

И насън не спирам да чета.

Образи и думи се изливат върху мен.

 

Пейка някаква, полита от Палацо Веккио

и натрошава на парчета

ръката на Микеланджеловия Давид.

 

Възстановена, тя започва да гори.

И пласт от мътен дим белия мрамор застила.

А китката ми маха през езиците на огъня.